Wacken Open Air (30.07 - 01.08.2009)

Тази година българската група за Wacken пристигна на 2 части. Камен, Роси и Мила пристигнаха 2 дни преди началото на феста, а ние с Бате Харо, Митко и Милена се присъединихме към групата в сряда късно вечерта (първият ден с концерти беше четвъртък).

30 юли
През нощта ни изненада пороен дъжд, но палатката издържа героично това изпитание. Рано сутринта, разбуждайки се, установихме, че над Wacken са надвиснали черни, прокобни облаци. Както Харо каза: „Мда.... личи си, че днес ще свирят Black Sabbath….”. Пейзажът в палатковия лагер бе вече приятно познат. Десетки хиляди палатки и орди тепърва прииждащи метъл фенове. След кафето, се поразходихме из градчето и заседнахме в любимият ни Metal Place на още по-любимите ни Oettinger-и.

В ранният следобед накупихме мърчандайз и зачакахме първият голям концерт – прощалното шоу на RUNNING WILD. Чакайки появата на „пиратите”, видяхме как на централата сцена Tony Iommi получи наградата “бог на рифовете” от немския Metal Hammer. По време на шоуто на Running, от цялата публика лъхаше носталгия. Много обичана група, без никакво съмнение, Rock ‘n’ Rolf и компания забиха около час и 45 минути. Неприятна изненада беше лошият звук и по-специално напълно отсъстващата соло китара, която се появи едва след първите 40 минути. Класиките си бяха там: “Battle Of Waterloo”, “Black Hand Inn”, “Whirlwind”, “Bad To The Bone”, “Port Royal”… След края се изнесохме към съседната сцена с чувство на леко неудовлетворение от някак претупаната реализация на шумно рекламираната последна поява на Running Wild на сцена.

В 22.30 вече бяхме на перфектно място пред сцената на HEAVEN & HELL – хедлайнерите на Wacken 2009. Неприятният дъжд от Running (въпреки, че с дъждобрана си бях непобедим) – беше спрял. От първата секунда на “The Mob Rules” беше ясно, че на този концерт компромиси със звука няма да има. Кристално чисто и балансирано озвучаване допринесе за най-въздействащия спектакъл на феста, заедно с шоуто на Amon Amarth. Tony Iommi мачкаше безмилостно 70-хилядното множество със злобни рифове от преизподнята, а Dio, както винаги, изнесе лекция по професионализъм. За пореден път се убедих, че малкият голям Dio слага в джобчето си с лекота 90% от най-големите певци в стила. Geezer Butler и Vinnie Appice бяха като добре смазана машина, която произвеждаше убийствено тежък ритъм. От новият албум чухме “Bible Black”, “Fear”, “Follow The Tears”, от “Dehumanizer” – “I” и “Time Machine”, както и всички класики от първите два легендарни албума на Black Sabbath с Dio – “Heaven & Hell” и “Mob Rules”. За трети път ги гледам и за стотен път се убеждавам, че няма по-тежки рифове от тези на Сабат – в който и да е стил в метъла. 20-минутната импровизирана версия на “Heaven & Hell” в стил 70-те към края на концерта бе изсвирена с огромно удоволствие от четиримата, които очевидно се почувстваха поласкани да оглавят най-големия европейски метъл фестивал. Iommi дори се усмихна 2-3 пъти. Легнахме си благодарни за шанса да видим още веджъж ГОЛЕМИТЕ Black Sabbath – повод достен за по една пура пред палатката.

31 юли
Вторият ден започна обичайно с размисли и коментари на първия. След няколко бири и разходка до пункта за журналисти (който открихме ужасно трудно предишния ден, за което единствените виновни бяха организаторите на фестивала. Това беше първата и единствена неприятна изненада от организационен характер), се засилихме към Party сцената, където най-после успях да видя на живо NAPALM DEATH. Тотална агресия, пънкарско настроение и поведение от Barney и разбира се, касапница от олдскуул грайндкор от пионерите в стила. Обединихме се около мнението, че шоуто на Napalm е перфектният начин да прочистим мозъците си от впечатленията от предишния ден и да се подготвим за следващия.

След като похапнахме, в 14.15 се завърнахме, за да видим GAMMA RAY на True сцената. Звукът отново не беше на желаното ниво с леко замазани китари, но един час качествен пауър спийд от Kai Hansen и компания ни зареди с енергия и желание да ги видим скоро отново на родна земя. Жалко, че свириха само първия куплет на “Ride The Sky”...

Час и половина по-късно се върнахме пред същата сцена за още един от гвоздеите на фестивала – NEVERMORE. С радост установихме, че саундът отново е перфектен, а с първите акорди на “This Sacrament”, огромната тълпа и бандата се превърнаха в едно цяло, което съпреживяваше рифовата виелица на Jeff Loomis и депресията и гения в текстовете на Warrel Dane. Последният се появи с тениска на Behemoth и разсея безапелационно всичките ми съмнения, че на живо не е толкова добър. Когато над огромната занемяла тълпа, Dane запя с кристално чист глас: “To see the last survivor fall, To see their bastards sons against the wall, To see the emptiness as we decay. I see the world is dead, I am betrayed” бях спокоен, че тази музика ще бъде вечна. “Narcosynthesis”, „Enemies Of Reality”. “The Heart Collector”, “This Godless Endeavour”… Между другото, Jeff Loomis ми скри шапката! Тотално!! Най-впечатляващия китарист, който видях на Wacken, заедно с Iommi. Респект. Сиатълците закриха страхотния си сет с “Born”, на фона на която десетки желаещи за crowd surfing се понесоха към сцената. Чакаме новият албум догодина...

След още няколко бири, снимка със Shane Embury в прес-зоната и раздумка с приятелите, на която убедих почти всички кой трябва да е следващия задължителен концерт за деня, се озовахме пред малката покрита сцена за да видим възкръсналите траш легенди WHIPLASH. Насладихме се на невероятен олдскуул спийд, чудесен контакт и близост на групата до публиката и здрав саунд, на фона на който си откъснахме вратовете от куфеене. Вратът ми напомня за този концерт и в момента. Зарадвах се най-много на страхотно звучащите 2 парчета от предстоящия албум, а едно от интересните събития беше появата на Frank Blackfire (бивш китарист на Sodom и Kreator), който заби с бандата 2 или 3 парчета. Очаквам с огромно нетърпение да видя WHIPLASH отново догодина на Keep It True.

Изгледахме на един от големите екрани половината сет на MOTORHEAD – без изненади. Все така мощен, здрав, бърз или блусарски рокендрол от дядо Lemmy. Страхотното ново парче “Rock Out” беше най-силното изпълнение за това шоу поне за мен, а Камен по-късно сподели, че на “Killed By Death” е имало и поразсъблечени мацки. Е.... за съжаление, по това време вече реанимирах в палатката в очакване на ....

…АMON AMARTH, които поради някаква странна идея на организаторите започнаха чак в 2.00 часа!!!! С кръвясали очи се придвижихме до Black сцената, за да видим „викингите” и добре, че го направихме – въпреки късния час. С изключение на първите 2 парчета, Amon Amarth извадиха невероятна стена от звук, страшно тежки китари и най-добрите сценични декори за целия фестивал. Amarth са единствената дет банда освен Bolt Thrower, която по толкова убедителен начин пресъздава епичността на парчетата си. “Live For The Kill”, “Pursuit Of Vikings” и особено “Cry Of The Blackbirds” се превърнаха в магическо изживяване. Най-добрата група на Wacken, създадена след 90-та, заедно с Nevermore. Johan Hegg не се измори дори за секунда през 60-минутния сет и демонстрира завидна гласова мощ, а а китаристите стресираха насъбралата се тълпа с упорити опити да си отвинтят главите от куфеене. Чакаме ги в България.... Бате Харо обеща да ги извика :)

1 август
Умората вече започна да си казва думата. Програмата ни до първия за деня концерт на RAGE бе да си починем доколкото е възможно. Rage бяха обявили, че на този концерт се очакват специални изненади за феновете по повод 25-годишнината на бандата. Не останахме излъгани, защото на сцената като гост-музиканти за различни парчета се появиха Hansi Kursch (Blind Guardian), Schmier (Destruction), както и вокалистът на Subway To Sally (не му помня името). Чудесна форма от едни от ветераните на немската хеви сцена. Специален акцент в сета беше изпълнението на “Lord Of The Flies” от последния албум, за която като гост-вокалистка се появи една уникално красива, но неразпозната от мен дама. Чакаме ги съвсем скоро в София.

Час и половина почивка, проверка какво се случва в прес-зоната (този път нямахме късмет) и отново позициониране пред True сцената за легендарните TESTAMENT. Трашърите направиха незабравим спектакъл в една смес от ултра-професионализъм и агресия, ЗВЕРСКИ вокали на Chuck Billy и безумно талантливите китарни сола на Skolnick. Отново си счупихме вратовете от мятане, а по време на биса с “D.N.R” пред сцената се заформи опустошителен мош-пит, в който благоразумно предпочетохме да не влизаме. Все пак ми е раничко за изкуствени зъби. След “The Formation Of Damnation”, която много се надявах да чуя, се заизнасяхме уморени, но доволни.

Няколко часа по-късно, се разочаровахме леко от TROUBLE, които предпочетоха да заложат в сета си на по-среднотемпови и стоунърски парчета вместо на тоталния дуум от ранните албуми. MACHINE HEAD не ме изненадаха с нищо, но останах малко разочарован от кораджийското ядро от парчета, които бяха избрали. Очаквах повече траш след доброто начало с “Imperium”. Много, и то страшно тежки рифове, но някак струпани на килограм, оставиха този концерт в сянката на Heaven & Hell и Amon Amarth. Поне Камен се похвали, че е сърфирал върху тълпата.... луд....

SAXON закриха Wacken Open Air 2009 с подобаваща за името си класа, въпреки леко замазаните китари. Много огън и пироефекти. Впечатляващ декор с огромният метален орел и видеоекран и изненадващ сетлист, подбран от феновете – по една песен от всеки албум на групата. Чудесно е, че група с класата на SAXON изплува от забравата през последното десетилети и сега се радва на топъл прием навсякъде в Европа. Biff беше както винаги на страхотно ниво, а десетките хиляди фенове на по 17-18 години станаха свидетели на достолепното и достойно представяне на едни от легендите на NWOBHM.

И така.... записахме се на втори пореден Wacken, който беше поне толкова силен колкото миналогодишния. Невероятна атмосфера, много смях, чудесна компания, тотално откъсване от реалността за няколко дена, изобилие от младежки простотии (палатката на някой неподозиращ фен беше качена на клоните на едно дърво; на друг, паднал и заспал мъртво пиян, му бяха провесили над устата клонче с вързано саламче и т.н. и т.н.). На летището в Хамбург успяхме да си поговорим и да се снимаме с Enslaved, които за съжаление не можах да гледам (съвпадаха с Machine Head), за да се приберем в София в 2.00 през нощта на 3-ти. Разделихме се с обещание догодина пак да сме в Германия – с още по-голяма компания!