Как се каляваше стоманата – JUDAS PRIEST. София. 8 юли 2011 г.

Какво ли може да се напише след такъв концерт? Всеки, който е присъствал на безжалостната сеч, претворена от хеви метъл легендата Judas Priest знае, че подобно шоу може да бъде съпреживяно, но не и описано с думи. Все пак... поне ще се опитаме.

Вероятно последния концерт на Judas Priest в България започна наистина идейно. Сценичните декори все още бяха скрити зад огромна завеса с надпис „Epitaph”, когато светлините угаснаха и от високоговорителите започна…. “War Pigs” на Black Sabbath!!!! Всеки знае, че Priest и Sabbath са от района на т.нар. “black country” в Англия – Бирмингам, Уест Бромич и по-малките градове в околността. Концепцията беше ясна – ето откъде идваме и кои сме всъщност. След около 3 минути Sabbath, парчето беше прекъснато, за да чуем интрото „Battle Hymn”, след която Judas Priest започнаха сета си с “Rapid Fire” от култовия албум “British Steel”. Декорът беше умопомрачителна интерпретация на пушещите комини на металургичните заводи от „black country”, заедно с табела “Welcome to the home of British Steel”, а звукът отговаряше напълно на високите стандарти, които британците винаги са си поставяли. Всъщност единственото и то само донякъде основателно притеснение у феновете за класата на шоуто, което щяха да видят, беше дали Роб Халфорд ще бъде в добра форма. Фронтменът на Priest, който през август тази година ще чукне точно 60 години беше меко казано в ЧУДОВИЩНА форма и явно беше решил да изпита здравината на тъпанчетата ни при високите честоти. Без никакво преувеличение можем да кажем, че вечерта на 8 юли 2011 г., Роб Халфорд изнесе един от най-силните концерти в кариерата си, като изпя 1:1 всички парчета в предългия сетлист, обхващащ всички (!) албуми на групата, с изключение на противоречивите творби с Тим Оуенс зад микрофона.

Липсата на Kей Кей Даунинг не се забеляза, защото младият му заместник Ричи Фокнър свири със завидно самочувствие, огромна класа и чудесно сценично присъствие до батко си Глен Типтън. Събеседникът ни в радио интервюто отпреди седмица Йън Хил мачкаше здраво на баса, създавайки заедно с машината Скот Травис съкрушителна ритъм секция. Всички предпоставки за една достойна епитафия на активния концертен живот на легендите бяха налице и една след друга се заредиха класиките “Metal Gods”, “Judas Rising”, “Never Satisfied”, полу-акустичния вариант на “Diamonds And Rust”, “Turbo Lover”….

Гвоздеите на вечерта обаче без съмнение бяха уникалните композиции „Beyond The Realms Of Death” и “Blood Red Skies”, които Халфорд отново закова с лекота. В един момент наистина се чудехме дали този човек е обладан от зъл демон точно тази вечер или си е просто луд, но такива безумни крясъци не бяхме чували на концерт дори на блек метъл банда. Сигурен съм, че някои от по-умерените рок фенове на Mike & The Mechanics или Whitesnake са сънували кошмари в нощта след концерта. Халфорд направи и реверанс към публиката, оставяйки ни да изпеем целия текст на химна „Breaking The Law”, при което се почувствахме част от магията, която петте музиканти творяха от сцената.

И така…. нужно ли е да продължаваме? Все пак е важно да се спомене изумителният факт, че заедно със закупена тениска от мърчандайза, феновете получаваха касова бележка! Похвално. Разбира се, имаше и идиотизми, като този да се сложат 2 химически тоалетни на стълбите, по които хиляди хора влизаха и излизаха от стадиона сред кошмарна смрад…. но…. c’est la vie.

Дори това наистина да беше последната поява на Judas Priest в България, всеки един, който успя да я види, може да бъде спокоен, че е запазил спомена за тази институция в най-добрата й форма. Респект и поклон пред Judas Priest, които след 40 години на върха, все още продължават да веят високо флага на безкомпромисния, британски heavy fucking metal!

снимки на Judas Priest: Ясен Немски за Болкън Ентъртейнмънт

Keep It True XIV, 29 и 30 април, Лауда-Кьонигсхофен, Германия

Първото, което трябва да знаете е, че Keep It True не е обикновен фестивал. Това е двудневен празник за 2000 олдскуул метъл маниаци от цял свят, половината от които са пропътували хиляди километри, за да видят за първи и може би единствен път в Европа любимата си група. На този фестивал няма нито един случайно попаднал фен – всички са облечени „по устав”: елечета с нашивки, кубинки или бели маратонки с извадени езици, ластични дънки, патрондаши…. Градчето Лауда-Кьонигсхофен се намира на около час и половина път с кола от Франкфурт, като ние спяхме в Лауда, а самата зала и къмпънгът с палатки се намираха на около 4 километра – в Кьонигсхофен.

Настройката за същинския фест започва ден по-рано, в още едно разположено наблизо градче – Дитигхайм. На 28-ми вечерта, спортната зала в градчето е мястото за провеждане на традиционното вече метъл парти, на което диджей пуска музика от винил за около 200 фена. Още от самото начало сред присъстващите можеше да бъде забелязана фронт-дамата на Bitch, която с удоволствие се снимаше и разговаряше с всички. По някое време се появи и самият Juan Garcia (легендарният китарист на Agent Steel, Evildead и Abattoir), когото атакувах стръвно с въпроси какво да очакваме от Agent Steel до края на годината. Той сподели, че ще има нов албум с новия им вокалист Rick (Steel Prophet), но не е ясно дали ще използват името Agent Steel или ще се преименуват на Masters Of Metal, тъй като John Cyriis е предявил претенции за правата върху оригиналното име на групата (??? Тъпо!).

На 29-ти сутринта първо се срещнахме с организатора Оlli, на когото подарихме бутилка българска ракия и си взехме обещаните пропуски, а след това се засякохме с вокалиста на Vicious Rumors – Brian Allen, които ни шашардиса с поздрав на чист български! В първия фестивален ден, най-вълнуващия момент е отварянето на вратите и щурмуването на безбройните маси отрупани с всевъзможен мърчандайз. Става въпрос за нещо наистина уникално: плочи, касетки, дискове (стари и съвсем пресни издания), DVD-та (за 8 евро си купих тройната антология на Bruce Dickinson!), тениски, якета, ризи, дамски потници и корсети, нашивки, значки, метални баджове, колани, пръстени….. всичко, което един метъл фен може да си представи. Започнахме да обикаляме, като в същото време слушахме и гледахме немците Alpha Tiger, които имаха честта да открият 14-тото издание на Keep It True. От техния кратък сет най-ярко си спомням закриващото парче – страхотен кавър на “Queen Of The Reich”. Чухме няколко парчета и от сета на американските пауър-трашъри Hellhound, преди да излезем да се поразтъпчем, хапнем и пийнем. Върнахме се точно навреме за епик метъл триото Brocas Helm, които забиха безкомпромисно, с много мелодия и яко сценично присъствие (басиста им беше уникален индивид – леко наподобяващ визията на Леми). Накрая вокалистът им обяви, че това е било последното шоу на Brocas Helm въобще. Гледахме малко от Breaker, които не успяха да ни трогнат особено с леко шаблонния си американски хеви метъл с глем привкус и отново се запътихме към бирите. Имахме редкия късмет да се видим, поговорим и снимаме с единствения останал оригинален член на Griffin – William McKay, чиято банда (появяваща се за първи път на сцена в Европа!) беше допълнена от членовете на Roxxcalibur. Тяхното шоу беше един от гвоздеите на KIT и един от най-очакваните концерти поне за мен. Изпълненият с много носталгия сет наблегна основно на втория албум “Protectors Of The Lair”, но естествено имаше и няколко пирона от култовия дебют “Flight Of The Griffin”, като на „Heavy Metal Attack” имаше и сълзи от умиление сред публиката. Ако щете вярвайте.

Едните хедлайнери за тази вечер бяха възродените Vicious Rumors, които бяха подготвили уникално шоу специално за появата си на KIT. Фронтменът им Brian, когото видяхме по-рано през деня беше споделил с нас, че ще бъде на сцената само за две парчета, а причината - че концерът на Vicious Rumors беше в памет на починалият фронтмен Carl Albert. Всички негови парчета бяха изпълнени на сцената не от кой да е, а от сина му Kevin. Младокът се справи повече от добре, а реакцията на публиката беше най-доброто доказателство. Лидерът на американците Geoff Thorpe смаза с чугунени рифове от осемдесетарската школа и след сета беше атакуван от десетки фенове извън залата за снимка. Групата, която закри първия ден, се появи на сцената под името Masters Of Metal, но всеки себеуважаващ се фен на старата спийд метъл школа знаеше, че това си бяха Agent Steel от плът и кръв. Познайникът ни от предишната вечер Juan Garcia настройва продължително китарата си, след което започна безжалостна сеч. Двамата соло китаристи показаха удивителен синхрон и свиреха като машини – риф след риф, двойни мелодии, подплатени с жестока ритъм секция и класните вокали на Rick Mythiasin, който успя да заличи разочарованието на много от феновете, че не успяха да видят John Cyriis. Освен че изсвириха почти всички парчета от първите си два легендарни албума, Agent Steel удариха и чисто новата резачка “Tomb Of Ra”, която ни остави доста обнадеждени за предстоящия албум, a Бате Харо се оттегли доволен с чисто нов гръб на “Sceptics Apocalypse” и нашивка на “Unstoppable Force” за втория (!!!) елек, който смяташе да си направи. Да не забравя – към края на шоуто, на сцената се качи James Rivera (Helstar, Seven Witches, Malice), с който бандата направи кавър на “The Ripper”.

На следващия ден влязохме в залата едва за последните 2 парчета на Sign Of The Jackal, които са едно от новите открития на американския лейбъл Heavy Artillery (и които слушахте наскоро в „Бруталика”). За първи път имахме възможността да гледаме наживо шведите Enforcer, които трябваше да оправдаят безумно високите очаквания. Поставяни съвсем оправдано сред лидерите на NWOTHM вълната и с редовно присъствие на кориците на водещите метъл издания, младоците разцепиха множеството с много искрено и надъхано изпълнение. Чухме по-голямата част от парчетата в двата им албума, а най-сериозно впечатление направи химна „Katana”. Имайки предвид колко много традиционалисти, живеещи в 80-те се бяха събрали на този фестивал, радушния начин по-който приеха Enforcer беше показателен за класата на тази банда. Междувременно, от едни мексиканци, продаващи извън залата, успяхме да си купим трудно намиращи се нашивки на Angel Dust и Griffin, и доволно се отправихме към близкото кръчме, за да отдъхнем на вайс бира и шницел (ама не като българския). Този път почивката продължи по-дълго от предвиденото и за съжаление изпуснахме японските маниаци Metalucifer, но успяхме да се върнем за първите акорди от сета на канадците Sacrifice. Това определено беше най-брутално звучащата група за целия фестивал, на ръба на дет метъла, с много ниско настроени китари и дрезгаво-крещящи вокали. Акцентът на подбраните парчета падна върху актуалния и много силен албум “The Ones I Condemn”, но и старите класики бяха почетени подобаващо. Погото пред сцената беше истинска мелница, но само Даката се осмели да се хвърли, а след края на концерта с облекчение го видяхме жив и здрав, с блеснали от радост очи. Класиците на „новата вълна в британския хеви метъл” Satan ги гледах нареден на опашката за meet & greet с Crimson Glory, но мога да кажа, че изпълнението им беше безупречно, имайки предвид думите на Brian Ross, че от 25 години не са свирили в този състав. Чухме целия “Court In The Act” – няма какво повече на добавя. Американците Malice, които бяха предвождани от култовия James Rivera, представиха парчета от единствените си два албума „In The Beginning” и “Licence To Kill”, но дори и наживо не успяха да ме убедят, че са нещо повече от среднокласни осемдесетарски поклонници на творчеството на Judas Priest. Въпреки това лично мое мнение, пичовете свириха с огромен ентусиазъм и доставиха удоволствие на всеки олдскуул фен в залата, а вокалите на James бяха топ класа.

И така – най-после дойде време да видим събралите се отново прогресив-пауър легенди Crimson Glory – причината, поради която много хора от Германия бяха дошли само за втория ден на фестивала. Сбъдна се мечатата ми да се видя с Jon Drenning и дори да разменим няколко думи. С около половин час закъснение, в 23.20 на сцената се появиха в пълния им блясък възродените Crimson Glory, предвождани от новия вокалист Todd La Torre. В почит към покойния Midnight, американците изсвириха всички парчета от първите си два албума, докарвайки до екстаз всеки един присъстващ на този уникален спектакъл. От първите акорди на “Valhalla” до последните огнени рифове на “Eternal World”, се насладихме на прогресив метъл от най-висока класа, сравним единствено с шедьоврите на Queensryche от началото и средата на 80-те. След въвеждащата китарна мелодия на хипнотичната “Lost Reflection”, настъпи очакваният от мнозина магичен момент, в който Todd La Torre излезе на сцената, носейки култовата маска – запазена марка на групата. Изпълнението му беше плашещо близо по интонация и емоция до това на Midnight … сякаш последният се беше вселил в него, за да предаде част от вълшебството си на тези 2000 гледащи безмълвно фенове. Неописуемо и незаменимо изживяване….

Така завърши Keep It True XIV. Билетите за юбилейното 15-то издание догодина скоро ще бъдат в продажба (на цена от 46 евро), а сред обявените до момента групи са Sword, Mystik, Tytan и Ostrogoth. Oldschool forever!

Петото посещение на “пурпурния идол” – W.A.S.P. в София, зала “Фестивална”, 27.10.2010 г.

Трудно ще ми бъде да напиша този репортаж. Първо, заради безкрайната ми любов към W.A.S.P. и второ, от уважението, което изпитвам към Loud Concerts заради това, че поканиха една от любимите ми групи за втора поредна година.

Все пак – не трябва да казваме на черното – бяло, за да не се повтарят едни и същи грешки. Надявам се да няма сърдити. Ще започна с критика към мениджмънта на W.A.S.P., който прояви явно неуважение към българските фенове (тези в останалата част на Европа не ме интересуват), опитвайки се да изкара някой и друг лев на наш гръб. Става въпрос за цената на фланелките. 50 лева за тениска с къс ръкав???? Може на някой да му се е сторило нормално, но аз знаех, че същите тениски се продават в официалният сайт на W.A.S.P. за около 40 лева. Тъпо! Разбира се, взехме си задължителния мърчандайз и се отправихме към вътрешността на залата. Какво да кажа за Bastardolomey, освен че бяха крайно неподходящ избор за съпорт банда и тук е първата ми сериозна критика към организатора. Какво общо има музиката на Нуфри и компания (тежък метъл, с много кораджийски насечки и индъстриълизирани семпли) с класическото 80-тарско хеви на W.A.S.P.? Не ме разбирайте погрешно – радвам се, че на една талантлива българска банда се дава възможността да представи музиката си пред по-многобройна публика, но дълбоко се съмнявам, че Bastardolomey са предизвикали сред поне 80% от хората в залата друго, освен раздразнение. Накрая да отправя и една много важна похвала – звукът беше перфектен (може би защото проследих сета им от трибуните).

В 21.15 ч. W.A.S.P. се появиха за пети път на сцена в България, с интро, което някои от нас вече бяхме чували на тазгодишния Wacken Open Air. На сцената бяха позиционирани една голяма и две малки видео-стени, на които вървяха класически видеоклипове и концептуални филмчета, в синхрон с живото изпълнение на Лоулес, Дюпке, Дуда и Блеър. Естествено, за сета на W.A.S.P. заехме обичайната си позиция малко пред пулта, в центъра на залата, но останахме неприятно изненадани от КОШМАРНИЯ звук! Не искам да обвинявам организаторите, защото обикновено вината за звука се носи от саунд техниците на самата група, но силата на звука беше ужасно преекспонирана и очевидно несъобразена с размерите и спецификата на залата. Тези близо 4 000 фенове, бяха изпълнили някъде около 2/3 от вътрешното пространство, като този факт, в допълнение с високия, кух таван, допринесоха за неприятен резонанс и пълна каша в звука на китарите, които се изгубиха в стена от барабани и бас. Може би за някой по-безразличен към Блеки и компания това не е било фатално, но за фен като мен, удоволствието от един от най-чаканите концерти за годината, беше развалено.

Сетът беше почти същия като миналата година, с една приятна (включването на “Live To Die Another Day”) и една неприятна (съкращаването на “медли”-то “Hellion”/”I Don’t Need No Doctor”/”Scream Until You Like It”) изненада. Визуалното шоу с видеостените беше отново много въздействащо, а Блеки се раздаде за българската публика. Страхотно впечатление за пореден път ми направи уникалното изпълнение зад барабаните на Майк Дюпке, който заедно с ударника на Helloween прави заявка за един от най-добрите млади музиканти. Насладихме се (доколкото успяхме да се абстрахираме от качеството на звука) на “The Idol” и “Chainsaw Charlie”, както и на станалото тотална класика заглавно парче от последния албум “Babylon’s Burning”.

След по-малко от час и половина, W.A.S.P. си взеха за пети път довиждане с родната публика, но на път за дома не можахме да се отървем от неприятното чувство, че това беше най-слабият концерт на Блеки и компания досега. Чакаме поправката още догодина!

Отровата от последното ужилване ще бъде неизлечима – SCORPIONS на живо в София – 25 октомври 2010 г.

Поводът да се съберем в понеделник вечерта беше четвъртият рожден ден на любимото ни радио Z-Rock, а причината – последният концерт в България на немските легенди Scorpions. Една група, която на родна земя предизвиква както рок фенщина, така и много сантимент от онези ранни години на все още непорочна демокрация, когато „скорпионите” гостуваха за първи път в София.

Организаторите от Art BG се бяха погрижили за безпроблемно и бързо влизане в съответните сектори на стадиона, като можем да отправим лека забележка за закъснялото излизане на сцената на родната метъл институция Ахат. Дочакахме ги към 19.40, а с първите акорди на „Брадвата”, купонът започна на макс. Най-новата звезда в екипа на Z-Rock – Звезди, беше в страхотна форма и изпя всяко едно от парчетата с вокалната си мощ отпреди 20 години. Респект! Ахат заложиха на по-тежките парчета от творчеството си – „Огнени души”, „Дървото” (жестоко изпълнение), култовата „Черната овца”, като единственото лирично изключение бе „Монолог”. Заедно със Звезди изпяхме „happy birthday” на Матиас Ябс и изпратихме с Ахат доволни, че имаме група, която е достойна да бъде съпорт на най-великите в рока.

Точно в 21.00 часа, огромните видеостени зад сцената блеснаха с първите кадри от шоуто, което ни бяха подготвили Scorpions, а Клаус Майне, Рудолф Шенкер, Матиас Ябс, Павел Мачивода и Джеймс Котак стартираха ударно със заглавното парче от страхотния последен албум “Sting In The Tail”. Клаус Майне започна плахо, и през първите 2-3 парчета пестеше гласа си, но след това видимо се отпусна и се наслади на топлия прием на близо 20 000 души. От двете страни на сцената бяха монтирани специални камери, които излъчваха в реално време на видеостените кадри от изпълнението на бандата, примесени с емоциите на хора от публиката (разбираемо вниманието на операторите падна върху красивите ни момичета). Новият албум на германците беше застъпен от още 2 парчета – много силното “The Best Is Yet To Come” (с може би най-убедителните вокали на Майне за вечерта) и “Raised On Rock”. Вечните класики, заради които бяха дошли повече от половината фенове, не закъсняха – “Bad Boys Running Wild”, “The Zoo”, “Loving You Sunday Morning” вдигнаха градуса на настроението и ни накараха да пренебрегнем започналият октомврийски дъждец. Беше страхотно да видим сред обичайната метъл общественост със суичери на Slayer и нашивки на Motorhead, много усмихнати хора на всякаква възраст, които бяха дошли на този концерт с целта да съпреживеят заедно още веднъж един пъстър миг от младостта си. Всъщност дали има по-романтично усещане от това да припяваш с любимия човек “Holiday” или “Still Loving You”? Едва ли. А за тези от нас, които пазят спомени от падането на Берлинската стена преди две десетилетия, “Wind Of Change” беше дори с една идея по-внушителна и емоционално разтърсваща отколкото за чаровно-просълзената девойка от първия ред, която операторите на Scorpions решиха да покажат на всички.

След двойната атака на “Tease Me, Please Me” и “Dynamite”, започна уникалното соло на барабани на откровено ненормалния Джеймс Котак. Тези от нас, които не бяха видели на какво е способен преди година в Каварна, сега с изумление гледаха бесните му изблици и крясъци зад комплекта ударни, които вървяха в комбинация с ужасно сполучлива видео-разходка сред идейната концепция на всяка една обложка от творчеството на Scorpions. След “Blackout” поздравихме още веднъж рожденика Матиас, а той ни се отблагодари съз зверско соло, преди да забие с колегите си финалния пирон от редовия сетлист – “Big City Nights” (с готиният жест към софийската публика – реещ се надпис “Sofia” на фона на кадрите от видео-стената).
Scorpions си взеха последно сбогом с така обичащите ги българи с химна “Rock You Like A Hurricane” – 20 хиляди припяващи гласа, веещи се български знамена и последни жестове на любов и признателност от страна на немците към всички, които ги бяха уважили тази вечер.

След последният концерт на Accept с Удо, станахме свидетели на още едно емоционално сбогуване на родна земя и се разпиляхме по домовете си с тайната надежда, че вятърът на промяната ще довее и тези рок легенди поне още веднъж в България.

Сетлист на Aхат:

1. Брадвата
2. Огнени души
3. Дървото
4. Монолог
5. Черната овца

Сетлист на Scorpions:

1. Sting in the Tail
2. Make It Real
3. Bad Boys Running Wild
4. The Zoo
5. Coast to Coast
6. Loving You Sunday Morning
7. The Best Is Yet to Come
8. Holiday
9. Wind of Change
10. Raised on Rock
11. Tease Me Please Me
12. Dynamite
Соло на барабани на Джеймс Котак
13. Blackout
Китарно соло на Матиас Ябс
14. Big City Nights

Бис:
15. Still Loving You
16. Rock You Like a Hurricane

Wacken Open Air 2010 – тридневна хеви метъл приказка

След една седмица осъзнаване на това, което се случи на тазгодишния W:O:A, вече мога да опитам да ви пресъздам част от впечатленията си. Този път „билингът” с групи надмина и най-смелите ни очаквания, като предварително беше ясно, че едва ли ще успеем да гледаме всичко, което би ни се искало. За организацията смятам, че е излишно да споменавам за пореден път – казвам само едно: ПЕРФЕКТНА! Е, за първи път имаше инцидент с откраднати през нощта пари на един от приятелите ни, но това ни даде повод да се замислим за някои допълнителни мерки за сигурност догодина. Не смятам, че организаторите на 75-хиляден фестивал на палатки биха могли да бъдат обвинявани в тази насока.

След една нощувка в Хамбург, с кола под наем и подпомогнати от gps (едно от най-великите постижения на човечеството!), се озовахме във Вакен около 18.00 часа, в деня преди началото на феста. След като разпънахме палатката, се запътихме право към така любимият ни “Metal Place”, където си казахме първото „наздраве” на вакенска земя. Започна да вали и дъждец, който ни съпровождаше през цялата следваща нощ, но това беше нещо нормално.

Ден първи:
Първият същински фестивален ден започна доста нетрадиционно – с екскурзия до курортното градче Бусум, на брега на Северно море. Посрещна ни немска идилия – спретнати улички, водещи към брега на морето, което беше в период на отлив. Десетки хора се разхождаха на близо 100-ина метра навътре в плитката вода, а други се наслаждаваха на слънчевите лъчи на тревистия бряг. След стабилно похапване в типична бирария, се запътихме обратно към Вакен, за да заемем позиции пред щанда за мърчандайз. Примерният списък с групи за гледане, който си бях направил, гласеше, че този ден е задължително да видим само Alice Cooper и Iron Maiden. “Театърът на ужаса”, както беше озаглавил шоуто си дядо Alice, беше зрелищен спектакъл на гротескното и плашещо представление, което включваше гилотиниране, намушкване с гигантска спринцовка, разчленяване на бебе и още подобни веселби… но за съжаление едва ли някий би могъл да спори, че Alice Cooper вече съвсем се е простил с гласовите си възможности…

За Iron Maiden успяхме с много усилия да заемем позиция на около 50 метра фронтално пред сцената, на един от баровете за бира. Така съумяхме да изгледаме концерта без върху главите ни да скачат crowd-surfer-и през 30 секунди. Maiden за пореден път демонстрираха огромен професионализъм, раздадоха се на 100% и изсвириха всичко това, което очаквахме, с малката разлика, че вместо „Brighter Than A Thousand Suns” и “Paschendale”, направиха „Dance Of Death”. Новото парче „El Dorado” прозвуча доста по-добре наживо, а Bruce час по час напомняше на публиката за новият албум “The Final Frontier”. Специални комплименти заслужава всеобщият любимец на българската агитка – Adrian Smith, който изпълни партиите си с достолепието и тежестта на истински великан (какъвто всъщност е). Чудесно впечатление направи и посвещението на “Blood Brothers” на великия Ronnie James Dio.

Ден втори:
След кратка разходка из Вакен, започнахме концертният ден по-отрано с обедното изпълнение на финландската легенда Amorphis. Както и в България, момчетата забиха безупречно, с много мелодия, настроение и уникални вокали на Tomi. Amorphis логично поставиха акцента на сета си върху последните 3 албума, но между публиката имаше само доволно клатещи се глави.

След кратък престой в прес-зоната, интервю с Andre от Blind Guardian и среща на няколко бири със Stiff от “Про-Рок” и Викса от „Black Lodge”, стъпихме със страшна сила насред W:E:T сцената, за да видим младата британска траш надежда Evile. Пред сцената моментално се заформи страховито меле и облаци гъст прахоляк, в който единствено Бате Харо се престраши да влезе. Evile представиха наживо новият си китарист и забиха с много хъс, показвайки нагледно защо списание „Тerrorizer” ги харесва толкова много.

Очаквахме с много голямо любопитство шоуто на възкръсналите за пореден път хеви-глем легенди Lizzy Borden и се оказа, че с право сме били нетърпеливи. Видяхме стегнат сет, предимно от стари класики, като музиката беше разнообразявана от забавно-шокиращото сценично шоу на Lizzy. Един от гвоздеите беше моментът преди началото на „There Will Be Blood Tonight”, когато фронтменът на групата започна да “пие” кръв от врата на една почти гола мацка. Култ! По средата на този концерт се отбих към True сцената, за да се убедя за пореден път в ужасно разочароващото живо изпълнение на Roy Khan от Kamelot. Чух 3 песни с измъчени вокали и се върнах отново при Lizzy Borden, тъкмо навреме за биса в чест на Ronnie James Dio – „Long Live Rock ‘n, Roll”.

Специалното шоу на Grave Digger също надмина очакванията. Новият китарист Axel Ritt се вписва в състава на бандата страхотно и дава много надежди за начина, по който ще звучи следващия студиен албум. Шотландски гайдари, хорови припявания от Van Canto, гост-участие на Doro и Hansi (от Blind Guardian) за дуети с Chris Boltendahl…. „Гробокопачите” изпълниха от начало до край класиката си “Tunes Of War”, добавяйки за десерт “Ballad Of A Hangman”, “Excalibur” и “Heavy Metal Breakdown”. Истински, искрен тевтонски хеви метъл!!!!

След такава силна загрявка, вече чувствахме вратните си прешлени готови за първото много сериозно изпитание – появата на Slayer на Black сцената. Трябва ли да влизам в подробности? Slayer излязоха, изклаха всичко наред и се прибраха. Към средата на концерта, с вече отрязани от рифовете на Кинг и Ханеман глави, с Харо, Стефи и Мила си куфеехме с глави под мишница…. Неповторима банда! Изключително бяхме впечатлени от факта, че едва около 30% от сетлиста на Slayer се повтаряше с този от шоуто им преди месец на Sonisphere. Чухме парчета като „Spirit In Black”, “Dead Skin Mask”, “Hell Awaits”, “Aggressive Perfector”…

Вечерта завърши отново на Тrue сцената с жесток концерт на Anvil, които ни изпратиха с така любимата на всички сплав от спийд метъл, класически хард-рок и 80-тарско хеви, удряйки мощно още в началото с “March Of The Crabs” и “666”, за да ни оставят без дъх до края на едночасовия си сет. Lips отново демонстрира неподражаемото си чувство за хумор, извирвайки солото на “School Love” с … вибратор. Олдскуул ли казахте?


Ден трети:
На 7-ми август жегата във Вакен вече бе наистина непоносима. За кратко намерихме убежище в прес-зоната, но по време на Unleashed към 14.30 следобед, слънцето бе безпощадно. Стегнатото, надъхано изпълнение на шведските дет метъл легенди съвсем не успя да ни разхлади и след 4-5 парчета побягнахме към близките барове да се спасяваме от слънчев удар. Лошото беше, че в 15.30 трябваше да се върнем на най-голямия пек за толкова дългоочакваната ни среща с Overkill. Американските траш ветерани смазаха всичко с перфектно свирене и гръмовна ритъм секция. Звукът (както и при всички останали групи) беше кристален, а шоуто откраднаха за себе си големият Bobby Blitz и страхотният соло китарист Dave Linsk. Силният нов албум бе представен от цели 3 парчета, а останалото бяха класики – „Rotten To The Core”, “Coma”, “Elimination”, като точка на всичко постави красноречивата “Fuck You”.

След пореден престой в прес-зоната, раздумка с Leif Edling от Candlemass и Corpsegrinder от Cannibal Corpse, следваше шоуто на големият Blackie Lawless и компания! Любимците на всички българи W.A.S.P. (които, както разбрахме, ще видим пак в София съвсем скоро), направиха традиционно много силен едночасов концерт. Нямаше видеостени, но Blackie очевидно беше в отлично настроение, възнаграждавайки многохилядната тълпа с безсмъртни класики като „Chainsaw Charlie”, “I Wanna be Somebody”, “Wild Child”, “L.O.V.E. Machine”, “The Idol”… Страхотно беше да споделим с многонационалната публика възторженият прием на химна от последния албум „Babylon’s Burning”. Скоро ще ги гледаме пак!

Краят на фестивала беше белязан от една огромна недомислица от страна на организаторите, която не мога да проумея и досега. Как е възможно да сложат сетовете на Candlemass и Immortal по едно и също време? На всичкото отгоре, трябваше да се лишим от втората половина на концерта на Lake Of Tears, за да успеем да прибягаме до другия край на полето и видим Candlemass на party сцената. Тъпо. Както и да е – Lake Of Tears ме изненадаха изключително приятно със страхотен и много мощен звук, както и с изключително прецизно свирене и вокали. Това беше един от най-интимните и заредени с емоция концерти на Вакен 2010. След „The Greymen”, със Стефи се оттеглихме в посока Party Stage, за да видим Candlemass, а Бате Харо пътьом се отби за 15-минутна блек метъл промивка на мозъка с Immortal.

Концертът на Candlemass ни остави със смесени чувства заради собственият почерк, който Rob Lowe постави върху старите класики на бандата. Свикналите с гласа на Messiah преглъщаха малко трудно интерпретираните по доста различен начин вокални партии. От друга страна, силните парчета от последните 2 албума, бяха изпяти по безупречен начин. “Hammer Of Doom” буквално смачка като валяк всички пред сцената, а “The Bleeding Baroness” бе безспорен гвоздей. Мисля си, че Candlemass биха се чувствали повече в свои води на хедлайнерско шоу в някой клуб за 500 души…

И така – аз бях сред тези, които изтощени пропуснаха няколкото оставащи концерта (сред тях за съжаление бяха TIAMAT, SOLFLY и UDO), но за поредна година се завръщам максимално удовлетворен от адреналиновата инжекция, наречена Wacken Open Air. Най-големият метъл фестивал в света за пореден път подслони близо 80 000 души от всички краища на земното кълбо, обедини ги чрез любимата им музика и ги накара да съпреживеят удоволствието от това да видят идолите си. До следващия път!

Kavarna Rock Fest, 2010 (DESTRUCTION, SODOM, KREATOR, PRIMAL FEAR, ANNIHILATOR, ACCEPT)

24 юли:

Вторият ден на фестивала започна традиционно – с плаж. Този път избрахме да отскочим до Русалка, а на връщане, при вида на разхождащият се безцелно Mille Petrozza, забихме спирачки. Оказа се, че фронменът на траш-касапите KREATOR се лута, търсейки каварненския плаж, а ние бяхме повече от въодушевени да го закараме дотам. По пътя споделихме впечатления от концерта на бандата преди 2 години на Wacken, както и този преди година в София. Последваха снимки и обещание от страна на Mille за смазващо шоу по-късно вечерта. Страхотен пич!

Точно по график, на цената се качиха първите представители на „Светата троица” на немския траш – DESTRUCTION, които забиха стегнат сет от около 10-ина парчета. Както и миналата година в София (когато направиха страхотно впечатление), сега отново Schmier предвождаше със стръвна ярост колегите си, които оправдаха всички очаквания и дадоха тон за предстоящото траш клане с класики като “Eternal Devastation”, “The Butcher Strikes Back” и ”Curse The Gods”. За пореден път се изумихме от безспорният факт, че DESTRUCTION звучат стотици пъти по-добре на живо, отколкото в студийните си записи.

Имахме време само за леко разтъпкване, подготвяне на вратните жили за следващия погром и 1-2 бири, преди Tom Angelripper да нададе познатият на всички гърлен рев. Любимците на всички родни фенове SODOM прегазиха безпощадно събралите се над 5 000 фенове на олдскуул траша с запазените си марки: брутален, първичен саунд, безумно злобарски вокали и френетична ритъм секция. Парчето „Eat Me!” беше посветено на Лейди Гага, предизвиквайки усмивки по лицата на група и публика, но кулминацията на сетлиста бяха “Napalm In The Morning” и “Agent Orange”. SODOM осъзнават прекрасно, че са с повече от култов статут по родните земи, но им прави чест, че никога не приемат това за даденост, а всеки път се раздават докрай за феновете си. Към края на “Ausgebombt”, вече започнахме да усещаме леки болки във врата и кръста от непрестанния хедбенгинг и края на “содомизма” дойде тъкмо навреме за кратка отмора.

Когато най-сетне над стадиона се спусна мрак, познайникът ни от ранния следобед Mille Petrozza, в компанията на останалите от KREATOR, стъпиха на сцената, за да всеят шок и ужас сред множеството с убийствено бруталната олдскуул класика “The Pestilence” от далечната 86-та година. Едва ли някой траш фен би оспорил твърдението, че KREATOR са не само най-успешната, но и най-музикантската и технична група от триглавия немски змей, който ни ухапа тази вечер край морето. Mille беше в супер форма и се „караше” в специфичния си стил на публиката с най-мощните вокали, на които е способен. Зад барабаните Ventor блъскаше с прецизността и злобата на машина за рязане на глави, а Speesy и Sami скромно допълваха сплавта от огромен професионализъм и агресия. Всяко следващо парче бе извирено сякаш с още по-голямо настървение и ожесточеност, а Mille беше като обсебен от зъл дух. Лидерът на KREATOR все пак не се сдържа да демонстрира страхотното си чувство за хумор, обявявайки, че тази година KREATOR празнуват 25 хиляди години на сцената, а най-забавният момент беше когато точно преди да обяви следващото парче (“Pleasure To Kill”), се провикна с най-зловещия си глас: “People of Kavarna – I want to kill you!!!”. КУЛТ! Всъщност, когато го видяхме по-рано през деня, му припомнихме една подобна случка отпреди 2 години, когато след дълга реч против насилието и расизма, той изпълни не кое да е парче, а “Flag Of Hate”. На това, Mille отговори просто, че не е от хората които се взимат твърде насериозно. Безпощадната сеч продължаваше с несломима ярост: “Extreme Aggression”, “Enemy Of God”, “Hordes Of Chaos”, “Demon Prince”…. по това време вече наистина останахме без вратове, след като си откачихме главите от куфеене и дори си направихме мини-пого с приятелите наоколо. KREATOR се оттеглиха след олдскуул китката “Flag Of Hate”/”Tormentor”, оставяйки ни уморени, но доволни от потока адреналин, бушуващ между сцената и публиката.

25 юли:

Не успяхме да се организираме така, че да влезем навреме за VOIVOD, но точно пред стадиона успяхме да чуем последните няколко парчета от сета на канадските прогресив-траш ветерани. След това поговорихме с няколко отдадени фенове на групата (и радио Z-Rock), които споделиха позитивни впечатления от първата поява на бандата в България.

PRIMAL FEAR бяха втората група за деня от трите дебютанта на родна земя, а очакванията към тях – високи. Оставам с леко смесени чувства към изявата на Ralf Scheepers и компания, главно заради твърде преекспонирания звук пред сцената, както и липсата на отявлени класики като “Evil Spell”, “Angel In Black” и “Seven Seals” от сетлиста на “орлите”. Все пак се насладихме на ударна доза качествен германски пауър метъл с отлични вокали и сола, а „Riding The Eagle” изпълни с наслада сърцата на всеки истински хеви метъл фен.

Отново кратка пауза, която използвахме да разменим впечатления с приятели от други медии, за да дойде моментът, заради който бяха дошли огромна част от феновете на тазгодишния Kavarna Rock Fest – ANNIHILATOR! Когато от високоговорителите се разнесоха откъслечни репортажи от телевизионни новини, буквално се затичахме към сцената за откриващите рифове на “The Box” – изпята от самия Jeff Waters. YES!!!!! Машината за рифове от Канада буквално смачка всички тези, които не бяха направили грешката да пропуснат концерта на спийд легендите. Винаги с усмивка и позитивно излъчване от сцената, Jeff се разходи из цялата дискография на ANNIHILATOR, представяйки ни както злобни резачки като „Ultra-Motion” и “The Trend”, така и разчупени, многопластови композиции като „Set The World On Fire” и “Hell Is A War” (която по негово признание не бяха изпълнявали от цели 15 години!). Постоянният вокалист и китарист от цели 7 години насам – Dave Padden – показа завидни вокални умения, както и смайваща китарна техника и синхрон с Waters. “The Fun Palace” докара до екстаз всички фенове на хубавата музика и истински непреходния метъл, а по време на заключителната виелица от рифове и сола “Alison Hell”, на сцената се появи и Schmier от DESTRUCTION, който много сполучливо се намесваше в смразяващия припев “Aaaaaaaaaalice in hell”. Страхотно беше и посвещението, което Jeff отправи към великия Ronnie James Dio с незабравимия инструментал “Crystal Ann”. Поздравления към организаторите на фестивала, за това, че доведоха за първи път в България една от най-класните и професионални метъл групи. Респект!

Всички очаквахме шоуто на ACCEPT с огромно любопитство, което беше логично породено от новото начало, което те поставиха възраждайки групата без Udo. Притесненията ни дали новият фронтмен Mark Tornillo ще го замести достойно, се изпариха окончателно някъде към третото парче. Много харизматичен и позитивен, Mark се вписва безупречно в легендарния състав от метъл легенди. В сетлист, изграден изцяло от класики до 86-та година, ACCEPT успяха да вмъкнат две парчета от предстоящия си нов албум “Blood Of The Nations” (“Teutonic Terror” и “The Abyss”), загатвайки, че трябва да очакваме запис, който достойно може да се нареди до старите химни. Wolf Hoffmann и Herman Frank мачкаха безпощадно със златни рифове и сола, a Peter Baltes както винаги беше властелин на баса. Жалко, че не изпълни някоя от “онези” балади. На барабаните беше ненормалникът Stefan Schwarzmann, който БУКВАЛНО счупи сета си от блъскане. По едно време се наложи да подменят единият от барабаните, което предизвика шеги между музикантите. Един от абсолютните гвоздеи на вечерта беше изпълненото с емоция и страст изпълнение на великата “Neon Nights”, със смазващ звук, светлинни ефекти и великолепни хорови вокали. Отсъствието от сета на “Son Of A Bitch” беше малко озадачаващо, но пък публиката беше компенсирана с “Burning”, “Breaker”, “Restess And Wild”, “Fast As A Shark”, “Princess Of The Dawn”, “Balls To The Wall”…. По време на последната, цялата публика акомпанираше на припева и хоровите включвания, а атмосферата на стадиона беше наистина вълшебна.

За пореден път празникът наречен Kavarna Rock Fest донесе усмивки и страхотни емоции по лицата на хиляди фенове успяли след толкова години да видят на сцена любимците си. Ще се видим догодина.

THE BIG FOUR в София - 22 юни 2010 г.

Вчера за пореден път бяхме големи късметлии. Наистина големи. На нас, българите, ни се усмихна уникалният шанс да видим голямата четворка на траша заедно на една сцена. Нещо, което се случва за първи (и по думите на Dave Mustaine – последен) път на турнето им тази година. По рано през деня се срещнахме около стадиона с един бразилец (!), който живее и работи в Англия (!!) и беше дошъл чак до забутаната България (!!!!!!!!), за да гледа Big Four. Самият той не можеше да повярва на това, което се случва и през 2 минути ни питаше „Ами вие осъзнавате ли наистина какви късметлии сте??”.

Осъзнахме го напълно едва към 23.30 (или може би продължаваме да го осъзнаваме), но дотогава имаше все още доста време. Пресконференции на Anthrax и Megadeth, среща със Slayer, извинявайте…. SLAAAAAAAAAAYEEEEEEEEEEEEEEEEEEEER, и суетене около щандовете за мърчандайз.

За съжаление не мога да ви кажа почти нищо за сета на Anthrax, защото по същото време имах щастието да се видя с Kerry, Tom и Dave от Slayer..... БЕЗЦЕННО!

Някъде около 17.40 на сцената се качиха Megadeth, а точно в синхрон с първите им акорди, над нас се изля зверски порой, съпроводен с градушка, за да е по-пълно изживяването. Това, разбира се, не смути ни най-малко близо 50-хилядната тълпа, която се наслади на китка от най-големите класики на Dave Mustaine & co. Двадесетгодишният юбилей на „Rust In Peace” беше почетен с класиките “Holy Wars (The Punishment Due)” и лавината от сола “Hangar 18”, по време на която пред сцената се заформи жестоко пого. Заредиха се “Headcrusher”, “In My Darkest Hour”, “Skin O’ My Teeth”, “Sweating Bullets”… Mustaine беше в страхотна форма и свиреше като обсебен от зъл дух, а Chris Broderick, Shawn Drover и завърналият се Dave Elefson не му отстъпваха по професионализъм и хъс. Всеки олдскуул фен откачи по време на зловещата „Hook In Mouth”, а за почитателите на по-новата и мелодична част от творчеството на бандата имаше награда с “A Tout Le Monde” и “Trust”. Когато започна основният акорд на „Symphony Of Destruction”, стадиона изпадна в истерия и всички започнаха да припяват на фона на култовия риф с “мега-дет!....та-та-та…. мега-дет!” за удоволствие на големия Dave Mustaine. Сечта завърши с “Peace Sells..”, след която Mustaine изсвири отново солото от “Holy Wars”, заковавайки последен пирон в мозъците на изтрещелите фенове. Респект!

Към 19.15 удари прокобният час, в който портите на ада се отвориха и Kerry King, Jeff Hanneman, Tom Araya и Dave Lombardo, започнаха погрома на събралото се множество. За радост на всички, Araya поздрави от сцената на чист български с „Благодаря, че сте тук”!Четворката от Slayer (единствената група с автентичен състав от 80-те), мачкаше от сцената с озлоблението на панцер дивизия, Kerry King гледаше лошо, а публиката не беше на себе си. Някои моменти от този концерт ми се губят, защото си откачих главата от хедбенгинг, но ще ми простите. Slayer направиха показно що е то агресивен, бърз, супер-техничен траш, с много атмосфера и надъхващ ритъм. Lombardo е от друга планета, това го знаем много добре, но въпреки това този човек пак ни все акъла с десетките преходи, които правеше по време на всяко парче. “World Painted Blood”, “Hate Worldwide”, “War Ensemble”, “Angel Of Death”, “Disciple”….. всички изсвирени с маниакална прецизност и безумна агресия. Група и публика се превърнаха в едно цяло, а Tom не можеше да повярва на това, което се случва тази вечер в София. По време на “Chemical Warfare” вече наистина не знаехме къде се намираме и просто гледахме в транс олицетворението на почти 30-години траш история. След като буквално ни скъсаха шортите с финалната епопея на метъла „Raining Blood”, Slayer се прибраха зад сцената. Всъщност не Slayer. SLAAAAAAAAYEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEER!

Точно в 21.15 нетърпението на всички беше възнаградено, когато на екраните тръгнаха кадри от “The Good, The Bad and The Ugly”, съпроводени от добре познатото интро “The Ecstasy Of Gold”. На фона на огромна видеостена се появи James Hetfield и борещ се с рева на озверялата тълпа, засвири безсмъртния спийд метъл трепач от 84-та “Creeping Death”! От самото начало за всички беше ясно, че този концерт на Metallica ще е много по-(сложете каквото искате позитивно прилагателно) от гостуването им преди 2 години. Hetfield обяви няколкократно от сцената на колко важно и уникално събитие ставаме свидетели тази вечер, със събирането заедно на Голямата четворка. Metallica, които напълно заслужено оглавиха плаката за целия Sonisphere фестивал, доказаха за пореден път, че няма нищо случайно в неоспоримия факт, че са най-успешната и продавана метъл група в света. Като добре смазана машина, но и заредени със заразителен ентусиазъм, адреналин и позитивизъм, възнаградиха толкова готоприемната към тях българска публика с добре подбран сет от стари класики (“Fade To Black”, “For Whom The Bell Tolls”, “Blackened”, “Master Of Puppets”….) и парчета от новия албум (“That Was Just Your Life”, “Cyanide”, “All Nightmare Long”). Чухме дори “Fuel” от противоречивия “Re-Load”, по време на която имаше впечатляващо огнено шоу. Сцената беше подготвена подобаващо за хедлайнърите, като набързо беше вдигнато и второ ниво, с цели 3 микрофона, на които се ширеше James. Магията беше неописуема по време на гениалните “One” и “Nothing Else Matters”, които публиката изпя дума по дума. Присъствието на Hetfield, Ulrich и Hammett на сцената беше титанично, а Rob Trujillo въпреки чудатото си поведение на сцената, не остави съмнение у никого, че е един от най-талантливите басисти в рока. Чухме “Welcome Home (Sanitarium)”, скъсахме се от куфеене на “Enter Sandman” и със съжаление установихме колко бързо са изминали близо 2 часа еуфория…

Никой обаче не заподозря какво се готви, когато техниците измъкнаха още няколко усилвателя до барабаните на Lars. Hetfield ни уведоми, че поради специалния повод – събирането на Big Four, са ни подготвили не по-малко специална изненада и….. покани всички четири групи на сцената, за да извирят заедно смазваща версия на класиката “Am I Evil” на култовите британци Diamond Head. Е това наистина беше “once in a lifetime” събитие – да видим с очите си как Hetfield, Lombardo, Scott Ian, Dave Mustaine, Beladonna …. забиват рамо до рамо, забавлявайки се искрено и неподправено заедно с десетките хиляди свои фенове. Последва обща снимка на всички (на която най-после „цъфнаха” и Tom Araya и Jeff Hanneman), прегръдки, закачки и….. завръщане на Metallica на сцената за безкомпромисен олдскуул бис от далечната 83-та. “Hit The Lights” и дълго скандираната от всички “Seek & Destroy” сложиха точка на това историческо събитие не само за родните географски ширини, но и в света на метъла въобще. Lars обеща, че скоро ще гледаме всичко от този ден на DVD и след като разхвърляха на феновете може би около стотина перца и десетина палки, ГОЛЕМИТЕ Metallica се оттеглиха, благодарейки за пореден път на отдадената си българска публика, която James нарече “семейството на Metallica”.

ERIC CLAPTON и STEVE WINWOOD в Белград, 9 юни 2010 г.

Миналата година след концерта на AC/DC си обещах повече никога да не предприемам ужасяващата 10-часова влакова епопея до Белград. Точно затова с баща ми (който е голям фен на цялото творчество на Clapton) тръгнахме с колата, което се оказа мъдро решение, защото само след 5 (!!!!!) часа вече бяхме паркирали пред огромната „Београдска арена” и чакахме приятеля ни Ранко, с който прекарахме оставащите цели 7 часа до концерта.

Може би вече сме доста по-добре от сърбите в много отношения (основно липсата на дразнеща носталгия по социализма), но такава зала нямаме. Всъщност, именно това е причината Eric Cpalton да не дойде в България – човекът просто е поставил изискване да свири в зала и то голяма. А ние нямаме. Да видим дали догодина това най-после ще се промени. Дотогава ще ходим до Сърбия за подобни концерти. Залата беше изпълнена до пръсване (с капацитет от близо 18 000 души), което не се оказа пречка да влезем съвсем нормално и без блъсканица само 15-ина минути педи обявения начален час за шоуто – 21.00. Clapton и Winwood, придружени от барабанист, клавирист, басист и две бек-вокалистки се качиха на сцената точно в 21.10 и заредиха класика след класика страхотни рок парчета. За просветените, този тандем за първи път свири заедно през 69-та в легендарния състав Blind Faith. Миналата година се появи концерт записан в Madison Square Garden и именно това е поводът за турнето. Още от първите секунди на “Had To Cry Today” публиката стана на крака, приветствайки едва втората поява на Clapton в Белград от далечната 84-та година насам. Чухме култовите композиции на J.J. Cale “After Midnight” и “Cocaine”, абсолютната класика на Blind Faith “Presence Of The Lord”, чухме невероятното изпълнение на “Georgia On My Mind” от Steve Winwood, издивяхме на “Crossroads” на великите Cream, но черешката на всяко едно парче и огромното удоволствие, заради което всички тези 18 хиляди бяха изпълнили залата беше магията, която твореше с китарата си Eric Clapton. Начинът, по който този човек борави с инструмента е толкова естествен и лек, че сякаш се е родил с китара в ръка. Да – остарял е, въпреки дългата коса, която е пуснал, но тази вечер се убедих с очите и ушите си защо всъщност Clapton е толкова голям. Фактът, че същата вечер имах рожден ден, означаваше още по-пълна емоция от видяното.

В тази зала имаше предимно публика на възраст над 40-те, но имаше и много млади хора и деца, които бяха дошли да споделят с близките си тази автентична атмосфера на непреходност и музкален гений, на която човечеството ще се възхищава още векове наред. Кулминацията на вечерта беше акустичната версия на клептъновата класика “Leyla” – а възторжената реакция на публиката предизвика няколко искрени усмивки на удоволствие от виделият всичко китарист. Признанието на музикантите към нас дойде и от страхотно изпълненият бис, след който установих с учудване, че концертът е продължил над 2 часа! Коментарите и на сърби и на българи (които според мян бяха над 500) се припокриваха напълно в задоволството си от видяното, а на другия ден се разделихме с Ранко с обещанието да се видим само след 12 дни на родна територия.

BOLT THROWER в Солун, 29 май 2010 г.

Още в момента, в който научих датата, беше ясно, че само здравословни проблеми са в състояние да ми попречат да видя за първи път дет метъл легендите на живо. BOLT THROWER се славят както със страхотния си епичен прочит на един от най-есктремните стилове, така и с неприятната подробност, че правят турнета много рядко и то основно в Западна Европа.

С моят добър приятел Камен, който едно време в училище беше така добър да ме запознае с култовия „The IVth Crusade” (благодарности, Камчо!), потеглихме с кола на 29-ти сутринта и само след около 4 часа бяхме в Солун, в доста по-свежо състояние от това след пътната епопея всяка година до Каварна. Около 17.00 часа вече паркирахме пред клуба, установявайки, че преди нас вече има 3-4 коли от България. След около час българските коли набъбнаха на над десет, без да има и помен от каквито и да било гръцки фенове. Тъкмо обсъждахме дали ще имаме шанса да видим някой от бандата, когато Barry Thomson (соло-китарист и основен композитор) излезе на припек пред залата на няколко метра от нас. Естестсвено – атакувахме го безмилостно, а човекът се оказа страшно приятелски настроен и земен. Със задоволство разбра, че всички сме дошли от България специално заради BOLT THROWER и след като се снима с нас, извика и всички останали от бандата навън. Снимки, автографи, разговори, шеги и простотии ( в добрия, метълски смисъл на думата)….. това беше истинско отношение към феновете.

С огромна изненада разбрах от Barry и Karl (вокали), че входът от 20 евро е най-скъпият билет за фенове от цялото им турне. Оказа се, че турът е стартирал с 2 концерта в Холандия, с цена на билетите от 5 евро (!!!!!!!!), които са били посетени общо от 16 000 души….. Коментарът е излишен.

Към 20.00 часа вече влизахме в залата, за да си купим нетърпеливо мърчандайз (който англичаните продават ЕДИНСТВЕНО по време на турнетата си). BOLT THROWER ни впечатлиха много за пореден път, със страхотния жест, който бяха направили за гръцките си фенове със специални тениски “No Greece, No Glory”, а цените на всички видове тишърти беше 12 евро (!!!!!!!!!!!).

Клубът се оказа със страхотна и много комфортна обстановка – много дълъг и удобен бар, множество маси със столове разположени покрай стените и съвсем достатъчно пространство пред сцената, за по-лудите фенове. Такъв рок клуб в България за съжаление няма…. Между 20.30 и 22.00 забиха гръцките дет-метъли MASS INFECTION (със стил подобен на VOMITORY и MALEVOLENT CREATION – дори направиха „The Will To Kill” към края) и дет-грайнд изродите TERROR DRONE, чиито „вокалист” извади толкова брутални крясъци и реване, че след това изявата на Karl Willets ми се стори като нежен шепот…

Към 22.15 настъпи дългоочакваният момент и Karl Willets, Barry Thomson, Gavin Ward, Jo Bench и Martin Kearns се появиха на сцената под звуците на епична филмова музика, която преля в безсмъртния риф на „The IVth Crusade”. Тълпата моментално побесня и от първата минута се втурна в яко пого и стейдждайвинг. Мелница! Това, че токът спря към последните строфи на парчето беше единствената забележка към организацията до края на вечерта. Звукът беше СМАЗВАЩ, с перфектен баланс между инструментите и супер професионализъм в сценичното поведение, движение, артикулация и взаимодействие с феновете. Още от първите 2-3 парчета беше ясно за всеки един от 600-те човека в залата защо BOLT THROWER са такъв култ. “At First Light”, “Mercenary”. “In Battle There Is No Law”, “When Glory Beckons”….. сечта беше безспирна, а усмивката не слизаше от лицето на Karl. По време на „The Killchain” и особено “No Guts No Glory” шестотин чифта ръце приветстваха военната машина от северна Англия, почти успявайки да заглушат с викове дълбокия бас на Jo. Грохотът, който създаваха тя, Gavin и Martin беше потресаващ през всички 80 минути на сета, а мелодиите и солата на Barry спечелиха на страната на групата дори и фенове на далеч по-меки стилове. Валякът продължи да ни гази безпощадно с “Powder Burns” и “World Eater”, а двата унищожителни биса бяха “War” и любимата на всички тържествена “…For Victory”! След нея и финалният оръдеен залп от високоговорителите, се заизнизвахме от залата мълчаливо, с удовлетворението на оцелели от кървава битка на Източния фронт….

В заключение, мога единствено да пожелая на всички фенове на качествения метъл да видят поне веднъж на живо тази уникална група. Без значение дали харесвате дет метъл – отношението, което видяхме от сцената онзи ден в Солун, се вижда твърде рядко. Повярвайте ми. Колко подходящ всъщност е един цитат именно от тяхна песен: „In a world of compromise, some don’t”.

Ударени от гръм с висок волтаж – AC/DC в България!

Най-сетне се сбъдна мечтата на хиляди. Мечтата на 2 поколения фенове на рока. Мечтата да видим в пълният им блясък живите легенди AC/DC. Това се случи благодарение на Balkan Entertainment, а всеки един от тези 60 000, които бяха спестили, за да си купят билет, със сигурност се е почувствал повече от удовлетворен.

Нека първо да си кажем малката критика, за да преминем спокойно към суперлативите. За пореден път влизането на стадион за концерт в България се оказа дразнещо бавно. Широко прокламираните „КПП-та”, явно се оказаха недостатъчни на брой, защото ни отне поне ½ час да се озовем на терена. Положителното по организацията този път беше наличието на достатъчно на брой химически тоалетни и будки за наливна бира, така че настроението остана приповдигнато. А – и последно негативно за страничните фактори, този път независещо от Balkan Entertainment, а от Столична община: “метрото-слънце” май не успя да огрее съвсем, защото по незнайна причина органите на реда бяха оставили отворен само един от входовете на метростанция „Васил Левски”, правейки идеята за бързо изнизване след края на концерта твърде оптимистична….

Подгряващата от родна страна група Конкурент справи на очакваното от всички ниво, забивайки най-големите си хитове с много добър звук и учудващо тежко звучаща китара. Разбира се, най-много време от сета беше отделено за припева на „Дай ми време”, а доста от феновете все още се опитваха да влязат по време на техния сет.

Точно в 9.05, когато вече беше започнало да се смрачава, светлините на стадиона загаснаха и десетки хиляди проблясващи в червено дяволски рогца по трибуните създадоха вълшебна атмосфера на трепетно очакване. Започна уникално якото анимационно клипче, с което AC/DC правят последното си турне, а нарисуваният Angus Young се усмихна диаболично на множеството, насипвайки като обезумял въглища в пещта на рок-локомотива си. Кулминиращият край на клипа, представящ катастрофата на дерайлиралият влак на самата сцена премина в страхотното “Rock ‘n’ Roll Train”. Оттам-нататък всичко беше един невероятен купон и празненство на рока за всички тези, които обичаме хубавата музика. Музика, която не познава преходност и възрастови ограничения, защото снощи на „Васил Левски” имаше хора от 5 до 65 години. И всички бяха като едно цяло – развълнувано от бясното и пълно с душа свирене на Angus или култовият глас на Brian Johnson. Австралийските легенди се раздадоха напълно на сцената и демонстрираха целият си блясък: там бяха и надуваемата кукла по време на “Whole Lotta Rosie”, и камбаната, на която Brian Johnson се залюля преди “Hells Bells”, и многобройните оръдия, отдали чест към публиката по време на финалният салют “For Those About To Rock”.

Angus подлуди множеството с марковото си стриптийз изпълнение по време на „The Jack”, а всички се убедихме с очите си, че ненормалният лидер на DC носи също толкова подхождащо му бельо. По време на това парче, както и на “You Shook Me All Night Long” операторите ни дадоха възможност да се насладим на радостта на десетки красиви и изпаднали в еуфория българки сред първите редици на публиката. Yeah!

За мнозина, върхът на всичко тази вечер беше удивителното, неуморно, потно, обсебващо, безумно добро 15-минутно соло на дивеещия Angus Young по време на химна “Let There Be Rock”. Този човек или е напълно луд или просто наистина е продал душата си на дявола, заради рока. Има ли смисъл да изброяваме още детайли от вчерашната вълшебна нощ, за да ви убедим, в това, което всички вие вече знаете? В това, че истинският, искрен рок, който излиза от душата и се свири със сърце, никога няма да умре. Тези, които не са имали щастието да бъдат на стадиона, също като тези 60 000, винаги ще имат в сърцата си същите тези акорди от двучасовия сет на AC/DC и ще бъдат по-щастливи всеки следващ ден, единствено заради гласа на Brian Johnson.

Българската публика, която изпълни до краен предел националния стадион, за пореден път доказа безапелационно, че е неповторим домакин за всяка една група, която се раздава толкова сърцато, колкото тези легенди. Миналата година бяхме и в Белград и видяхме изпълненото едва на 2/3 доста по-малко съоръжение – коментарът е излишен. Очакваме съвсем скоро поредната незабравима емоция за всички родни фенове на тежките звуци, когато десетки хиляди ще бъдат “Back In Black” на същото място, по същото време. Дотогава – за всички българи, които понякога толкова обичаме да се оплакваме, снощи „Hell Ain’t A Bad Place To Be”, нали?

Сетлист: