След една седмица осъзнаване на това, което се случи на тазгодишния W:O:A, вече мога да опитам да ви пресъздам част от впечатленията си. Този път „билингът” с групи надмина и най-смелите ни очаквания, като предварително беше ясно, че едва ли ще успеем да гледаме всичко, което би ни се искало. За организацията смятам, че е излишно да споменавам за пореден път – казвам само едно: ПЕРФЕКТНА! Е, за първи път имаше инцидент с откраднати през нощта пари на един от приятелите ни, но това ни даде повод да се замислим за някои допълнителни мерки за сигурност догодина. Не смятам, че организаторите на 75-хиляден фестивал на палатки биха могли да бъдат обвинявани в тази насока.След една нощувка в Хамбург, с кола под наем и подпомогнати от gps (едно от най-великите постижения на човечеството!), се озовахме във Вакен около 18.00 часа, в деня преди началото на феста. След като разпънахме палатката, се запътихме право към така любимият ни “Metal Place”, където си казахме първото „наздраве” на вакенска земя. Започна да вали и дъждец, който ни съпровождаше през цялата следваща нощ, но това беше нещо нормално.
Ден първи:
Първият същински фестивален ден започна доста нетрадиционно – с екскурзия до курортното градче Бусум, на брега на Северно море. Посрещна ни немска идилия – спретнати улички, водещи към брега на морето, което беше в период на отлив. Десетки хора се разхождаха на близо 100-ина метра навътре в плитката вода, а други се наслаждаваха на слънчевите лъчи на тревистия бряг. След стабилно похапване в типична бирария, се запътихме обратно към Вакен, за да заемем позиции пред щанда за мърчандайз. Примерният списък с групи за гледане, който си бях направил, гласеше, че този ден е задължи
телно да видим само Alice Cooper и Iron Maiden. “Театърът на ужаса”, както беше озаглавил шоуто си дядо Alice, беше зрелищен спектакъл на гротескното и плашещо представление, което включваше гилотиниране, намушкване с гигантска спринцовка, разчленяване на бебе и още подобни веселби… но за съжаление едва ли някий би могъл да спори, че Alice Cooper вече съвсем се е простил с гласовите си възможности…За Iron Maiden успяхме с много усилия да заемем позиция на около 50 метра фронтално пред сцената, на един от баровете за бира. Така съумяхме да изгледаме концерта без върху главите ни да скачат crowd-surfer-и през 30 секунди. Maiden за пореден път демонстрираха огромен професионализъм, раздадоха се на 100% и изсвириха всичко това, което очаквахме, с малката разлика, че вместо „Brighter Than A Thousand Suns” и “Paschendale”, направиха „Dance Of Death”. Новото парче „El Dorado” прозвуча доста по-добре наживо, а Bruce час по час напомняше на публиката за новият албум “The Final Frontier”. Специални комплименти заслужава всеобщият любимец на българската агитка – Adrian Smith, който изпълни партиите си с достолепието и тежестта на истински великан (какъвто всъщност е). Чудесно впечатление направи и посвещението на “Blood Brothers” на великия Ronnie James Dio.
Ден втори:
След кратка разходка из Вакен, започнахме концертният ден по-отрано с обедното изпълнение на финландската легенда Amorphis. Както и в България, момчетата забиха безупречно, с много мелодия, настроение и уникални вокали на Tomi. Amorphis логично поставиха акцента на сета си върху последните 3 албума, но между публиката имаше само доволно клатещи се глави.
След кратък престой в прес-зоната, интервю с Andre от Blind Guardian и среща на няколко бири със Stiff от “Про-Рок” и Викса от „Black Lodge”, стъпихме със страшна сила насред W:E:T сцената, за да видим младата британска траш надежда Evile. Пред сцената моментално се заформи страховито меле и облаци гъст прахоляк, в който единствено Бате Харо се престраши да влезе. Evile представиха наживо новият си китарист и забиха с много хъс, показвайки нагледно защо списание „Тerrorizer” ги харесва толкова много.Очаквахме с много голямо любопитство шоуто на възкръсналите за пореден път хеви-глем легенди Lizzy Borden и се оказа, че с право сме били нетърпеливи. Видяхме стегнат сет, предимно от стари класики, като музиката беше разнообразявана от забавно-шокиращото сценично шоу на Lizzy. Един от гвоздеите беше моментът преди началото на „There Will Be Blood Tonight”, когато фронтменът на групата започна да “пие” кръв от врата на една почти гола мацка. Култ! По средата на този концерт се отбих към True сцената, за да се убедя за пореден път в ужасно разочароващото живо изпълнение на Roy Khan от Kamelot. Чух 3 песни с измъчени вокали и се върнах отново при Lizzy Borden, тъкмо навреме за биса в чест на Ronnie James Dio – „Long Live Rock ‘n, Roll”.
Специалното шоу на Grave Digger също надмина очакванията. Новият китарист Axel Ritt се вписва в състава на бандата страхотно и дава много надежди за начина, по който ще звучи следващия студиен албум. Шотландски гайдари, хорови припявания от Van Canto, гост-участие на Doro и Hansi (от Blind Guardian) за дуети с Chris Boltendahl…. „Гробокопачите” изпълниха от начало до край класиката си “Tunes Of War”, добавяйки за десерт “Ballad Of A Hangman”, “Excalibur” и “Heavy Metal Breakdown”. Истински, искрен тевтонски хеви метъл!!!!
След такава силна загрявка, вече чувствахме вратните си прешлени готови за първото много сериозно изпитание – появата на Slayer на Black сцената. Трябва ли да влизам в подробности? Slayer излязоха, изклаха всичко наред и се прибраха. Към средата на концерта, с вече отрязани от рифовете на Кинг и Ханеман глави, с Харо, Стефи и Мила си куфеехме с глави под мишница…. Неповторима банда! Изключително бяхме впечатлени от факта, че едва около 30% от сетлиста на Slayer се повтаряше с този от шоуто им преди месец на Sonisphere. Чухме парчета като „Spirit In Black”, “Dead Skin Mask”, “Hell Awaits”, “Aggressive Perfector”…
Вечерта завърши отново на Тrue сцената с жесток концерт на Anvil, които ни изпратиха с така любимата на всички сплав от спийд метъл, класически хард-рок и 80-тарско хеви, удряйки мощно още в началото с “March Of The Crabs” и “666”, за да ни оставят без дъх до края на едночасовия си сет. Lips отново демонстрира неподражаемото си чувство за хумор, извирвайки солото на “School Love” с … вибратор. Олдскуул ли казахте?Ден трети:
На 7-ми август жегата във Вакен вече бе наистина непоносима. За кратко намерихме убежище в прес-зоната, но по време на Unleashed към 14.30 следобед, слънцето бе безпощадно. Стегнатото, надъхано изпълнение на шведските дет метъл легенди съвсем не успя да ни разхлади и след 4-5 парчета побягнахме към близките барове да се спасяваме от слънчев удар. Лошото беше, че в 15.30 трябваше да се върнем на най-голямия пек за толкова дългоочакваната ни среща с Overkill. Американските траш ветерани смазаха всичко с перфектно свирене и гръмовна ритъм секция. Звукът (както и при всички останали групи) беше кристален, а шоуто откраднаха за себе си големият Bobby Blitz и страхотният соло китарист Dave Linsk. Силният нов албум бе представен от цели 3 парчета, а останалото бяха класики – „Rotten To The Core”, “Coma”, “Elimination”, като точка на всичко постави красноречивата “Fuck You”.
След пореден престой в прес-зоната, раздумка с Leif Edling от Candlemass и Corpsegrinder от Cannibal Corpse, следваше шоуто на големият Blackie Lawless и компания! Любимците на всички българи W.A.S.P. (които, както разбрахме, ще видим пак в София съвсем скоро), направиха традиционно много силен едночасов концерт. Нямаше видеостени, но Blackie очевидно беше в отлично настроение, възнаграждавайки многохилядната тълпа с безсмъртни класики като „Chainsaw Charlie”, “I Wanna be Somebody”, “Wild Child”, “L.O.V.E. Machine”, “The Idol”… Страхотно беше да споделим с многонационалната публика възторженият прием на химна от последния албум „Babylon’s Burning”. Скоро ще ги гледаме пак!
Краят на фестивала беше белязан от една огромна недомислица от страна на организаторите, която не мога да проумея и досега. Как е възможно да сложат сетовете на Candlemass и Immort
al по едно и също време? На всичкото отгоре, трябваше да се лишим от втората половина на концерта на Lake Of Tears, за да успеем да прибягаме до другия край на полето и видим Candlemass на party сцената. Тъпо. Както и да е – Lake Of Tears ме изненадаха изключително приятно със страхотен и много мощен звук, както и с изключително прецизно свирене и вокали. Това беше един от най-интимните и заредени с емоция концерти на Вакен 2010. След „The Greymen”, със Стефи се оттеглихме в посока Party Stage, за да видим Candlemass, а Бате Харо пътьом се отби за 15-минутна блек метъл промивка на мозъка с Immortal.Концертът на Candlemass ни остави със смесени чувства заради собственият почерк, който Rob Lowe постави върху старите класики на бандата. Свикналите с гласа на Messiah преглъщаха малко трудно интерпретираните по доста различен начин вокални партии. От друга страна, силните парчета от последните 2 албума, бяха изпяти по безупречен начин. “Hammer Of Doom” буквално смачка като валяк всички пред сцената, а “The Bleeding Baroness” бе безспорен гвоздей. Мисля си, че Candlemass биха се чувствали повече в свои води на хедлайнерско шоу в някой клуб за 500 души…
И така – аз бях сред тези, които изтощени пропуснаха няколкото оставащи концерта (сред тях за съжаление бяха TIAMAT, SOLFLY и UDO), но за поредна година се завръщам максимално удовлетворен от адреналиновата инжекция, наречена Wacken Open Air. Най-големият метъл фестивал в света за пореден път подслони близо 80 000 души от всички краища на земното кълбо, обедини ги чрез любимата им музика и ги накара да съпреживеят удоволствието от това да видят идолите си. До следващия път!
.jpg)
