След четири години чакане, най-сетне новият албум на метъл доайените Iron Maiden е факт. Свикнахме с дългите паузи межди студийните издания на Maiden, но както винаги очакванията на всички са до небесата. Все пак говорим за една от най-постоянните откъм класа групи в света на тежката музика.Първите 2 парчета, които всички чухме още преди седмици бяха заглавната “The Final Frontier” и втората в албума – “El Dorado”. Честно да си призная, не бях впечатлен нито от стандартният и предвидим тежък рок на първата (с досадното повтаряне на заглавието в припева), нито от „El Dorado”, която дори и страхотния припев не спасява от усещането за нещо изсмукано от пръстите. E – за това ли чакахме 4 години???? Отговорът на оставащите парчета в албума е категорично „НЕ”. След като прослушах албума поне 10 пъти (а със сигурност той изисква още много повече), мога да въздъхна с облекчение и убедено да заявя, че „The Final Frontier” с всяко следващо слушане върви устремено към позицията на най-силен албум на Maiden от 92-ра насам.
Качеството на композиране се вдига драстично още с “Mother Of Mercy”, която притежава мрачен заряд, полу-прогресив рифове и много по-мощна китарна структура в разгръщането на мелодията. Единствената ми забележка е към малко измъчения и шаблонен припев, но все пак парчето е с класи над “El Dorado”. Следва полу-баладата „Coming Home”, с текст посветен на страстта към летенето. Песента е много емоционална, с чудесен припев и уникални сола от Дейв Мъри и Ейдриън Смит. Ритъмът е тежък и напомня соловите творби на Дикинсън – това е първата същинска перла в албума. “The Alchemist” е типично за групата бързашко парче, в традициите на “The Mercenary” и “The Pilgrim” – нищо особено, но все пак здраво и надъхващо. Деветминутният мастодонт “Isle Of Avalon” смазва слушателя с още прогресарски китарни хармонии и структуриране на композиционните части. Началото е с мелодично интро, което звучи мистично и прелива в разгърната многопластова втора част. След като темпото се забързва, Maiden го сменят по неочакван начин поне 4 пъти в хода на песента. Това парче е първото в албума, което носи неговият истински дух и настроение. Определено много по-класически рок и прогресив метъл по облик, Iron Maiden звучат наистина великолепно и през 2010-та. “Starblind” е като побра
тим на “Lord Of Light” от предишния албум “A Matter Of Life And Death”, но звучи 100 пъти по-убедително. Композицията крещи „Ейдриън Смит” от километри, а той свири като обезумял. Рифовете са гениални, а преходът и наслагването на 3-те китари и баса в предприпева и припева ме накараха да потръпна! Това е едно от най-силните попадения в цялата дискография на Maiden.След тези два смазващи удара обаче, далеч не всичко в албума е свършило. Следва трета, внушителна демонстрация на композиционна класа в “The Talisman”. Мога с ръка на сърцето да кажа, че това е не само най-силното парче в “The Final Frontier”, но и най-силните рифове и мелодии, под които Яник Гърс се е подписвал. “The Talisman” носи духа и чувството на “Ghost Of The Navigator”, но….. повярвайте ми, е по-добра дори от нея! Единственият малък недостатък на парчето е леко досадното и твърде продължително интро, но след това звуковата вакханалия и извънземен припев ще докарат многократен оргазъм на всеки истински Мaiden фен. Респект! Единственият принос на Дейв Мъри в албума е “The Man Who Would Be King”, но количеството в случая е обратнопропорционално на качеството. Тук за първи път в албума се появява типичният “джъ-джъ-джъ” бас ритъм на Стив Харис, но “типично” е последното възможно определение за песента, която е една от най-интригуващите и непредвидими. Звученето е с класик-рок похвати, лек меланхоличен привкус и много красиви китарни мелодии. Завършващият 11-минутен епос “When The Wild Wind Blows”, подписан от Стив Харис, е едно от най-сложно структурираните и ангажиращи слуха парчета в цялата кариера на Maiden. Темпото е предимно средно, но напрежението присъства във всяка нота и акорд, като 11-те минути се изнизват като 3. Многократните рифови преходи и комплексният почти джазиран ритъм на Нико водят “The Final Frontier” към кулминационния му завършек с едно от най-зрелите и достолепни парчета на Харис. Още отсега усещам, че именно тази песен ще породи най-много противоречия у слушателите.
Заключение? Ако сте фен, едва ли се нуждаете от него, за да изтичате да си купите “The Final Frontier”, а за тези, които тепърва се докосват до магията наречена Iron Maiden, мога да кажа само: огънят на Maiden продължава да гори с по-различен цвят, но все така силно.
8/10
.jpg)
0 коментара:
Публикуване на коментар