THE BIG FOUR в София - 22 юни 2010 г.

Вчера за пореден път бяхме големи късметлии. Наистина големи. На нас, българите, ни се усмихна уникалният шанс да видим голямата четворка на траша заедно на една сцена. Нещо, което се случва за първи (и по думите на Dave Mustaine – последен) път на турнето им тази година. По рано през деня се срещнахме около стадиона с един бразилец (!), който живее и работи в Англия (!!) и беше дошъл чак до забутаната България (!!!!!!!!), за да гледа Big Four. Самият той не можеше да повярва на това, което се случва и през 2 минути ни питаше „Ами вие осъзнавате ли наистина какви късметлии сте??”.

Осъзнахме го напълно едва към 23.30 (или може би продължаваме да го осъзнаваме), но дотогава имаше все още доста време. Пресконференции на Anthrax и Megadeth, среща със Slayer, извинявайте…. SLAAAAAAAAAAYEEEEEEEEEEEEEEEEEEEER, и суетене около щандовете за мърчандайз.

За съжаление не мога да ви кажа почти нищо за сета на Anthrax, защото по същото време имах щастието да се видя с Kerry, Tom и Dave от Slayer..... БЕЗЦЕННО!

Някъде около 17.40 на сцената се качиха Megadeth, а точно в синхрон с първите им акорди, над нас се изля зверски порой, съпроводен с градушка, за да е по-пълно изживяването. Това, разбира се, не смути ни най-малко близо 50-хилядната тълпа, която се наслади на китка от най-големите класики на Dave Mustaine & co. Двадесетгодишният юбилей на „Rust In Peace” беше почетен с класиките “Holy Wars (The Punishment Due)” и лавината от сола “Hangar 18”, по време на която пред сцената се заформи жестоко пого. Заредиха се “Headcrusher”, “In My Darkest Hour”, “Skin O’ My Teeth”, “Sweating Bullets”… Mustaine беше в страхотна форма и свиреше като обсебен от зъл дух, а Chris Broderick, Shawn Drover и завърналият се Dave Elefson не му отстъпваха по професионализъм и хъс. Всеки олдскуул фен откачи по време на зловещата „Hook In Mouth”, а за почитателите на по-новата и мелодична част от творчеството на бандата имаше награда с “A Tout Le Monde” и “Trust”. Когато започна основният акорд на „Symphony Of Destruction”, стадиона изпадна в истерия и всички започнаха да припяват на фона на култовия риф с “мега-дет!....та-та-та…. мега-дет!” за удоволствие на големия Dave Mustaine. Сечта завърши с “Peace Sells..”, след която Mustaine изсвири отново солото от “Holy Wars”, заковавайки последен пирон в мозъците на изтрещелите фенове. Респект!

Към 19.15 удари прокобният час, в който портите на ада се отвориха и Kerry King, Jeff Hanneman, Tom Araya и Dave Lombardo, започнаха погрома на събралото се множество. За радост на всички, Araya поздрави от сцената на чист български с „Благодаря, че сте тук”!Четворката от Slayer (единствената група с автентичен състав от 80-те), мачкаше от сцената с озлоблението на панцер дивизия, Kerry King гледаше лошо, а публиката не беше на себе си. Някои моменти от този концерт ми се губят, защото си откачих главата от хедбенгинг, но ще ми простите. Slayer направиха показно що е то агресивен, бърз, супер-техничен траш, с много атмосфера и надъхващ ритъм. Lombardo е от друга планета, това го знаем много добре, но въпреки това този човек пак ни все акъла с десетките преходи, които правеше по време на всяко парче. “World Painted Blood”, “Hate Worldwide”, “War Ensemble”, “Angel Of Death”, “Disciple”….. всички изсвирени с маниакална прецизност и безумна агресия. Група и публика се превърнаха в едно цяло, а Tom не можеше да повярва на това, което се случва тази вечер в София. По време на “Chemical Warfare” вече наистина не знаехме къде се намираме и просто гледахме в транс олицетворението на почти 30-години траш история. След като буквално ни скъсаха шортите с финалната епопея на метъла „Raining Blood”, Slayer се прибраха зад сцената. Всъщност не Slayer. SLAAAAAAAAYEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEER!

Точно в 21.15 нетърпението на всички беше възнаградено, когато на екраните тръгнаха кадри от “The Good, The Bad and The Ugly”, съпроводени от добре познатото интро “The Ecstasy Of Gold”. На фона на огромна видеостена се появи James Hetfield и борещ се с рева на озверялата тълпа, засвири безсмъртния спийд метъл трепач от 84-та “Creeping Death”! От самото начало за всички беше ясно, че този концерт на Metallica ще е много по-(сложете каквото искате позитивно прилагателно) от гостуването им преди 2 години. Hetfield обяви няколкократно от сцената на колко важно и уникално събитие ставаме свидетели тази вечер, със събирането заедно на Голямата четворка. Metallica, които напълно заслужено оглавиха плаката за целия Sonisphere фестивал, доказаха за пореден път, че няма нищо случайно в неоспоримия факт, че са най-успешната и продавана метъл група в света. Като добре смазана машина, но и заредени със заразителен ентусиазъм, адреналин и позитивизъм, възнаградиха толкова готоприемната към тях българска публика с добре подбран сет от стари класики (“Fade To Black”, “For Whom The Bell Tolls”, “Blackened”, “Master Of Puppets”….) и парчета от новия албум (“That Was Just Your Life”, “Cyanide”, “All Nightmare Long”). Чухме дори “Fuel” от противоречивия “Re-Load”, по време на която имаше впечатляващо огнено шоу. Сцената беше подготвена подобаващо за хедлайнърите, като набързо беше вдигнато и второ ниво, с цели 3 микрофона, на които се ширеше James. Магията беше неописуема по време на гениалните “One” и “Nothing Else Matters”, които публиката изпя дума по дума. Присъствието на Hetfield, Ulrich и Hammett на сцената беше титанично, а Rob Trujillo въпреки чудатото си поведение на сцената, не остави съмнение у никого, че е един от най-талантливите басисти в рока. Чухме “Welcome Home (Sanitarium)”, скъсахме се от куфеене на “Enter Sandman” и със съжаление установихме колко бързо са изминали близо 2 часа еуфория…

Никой обаче не заподозря какво се готви, когато техниците измъкнаха още няколко усилвателя до барабаните на Lars. Hetfield ни уведоми, че поради специалния повод – събирането на Big Four, са ни подготвили не по-малко специална изненада и….. покани всички четири групи на сцената, за да извирят заедно смазваща версия на класиката “Am I Evil” на култовите британци Diamond Head. Е това наистина беше “once in a lifetime” събитие – да видим с очите си как Hetfield, Lombardo, Scott Ian, Dave Mustaine, Beladonna …. забиват рамо до рамо, забавлявайки се искрено и неподправено заедно с десетките хиляди свои фенове. Последва обща снимка на всички (на която най-после „цъфнаха” и Tom Araya и Jeff Hanneman), прегръдки, закачки и….. завръщане на Metallica на сцената за безкомпромисен олдскуул бис от далечната 83-та. “Hit The Lights” и дълго скандираната от всички “Seek & Destroy” сложиха точка на това историческо събитие не само за родните географски ширини, но и в света на метъла въобще. Lars обеща, че скоро ще гледаме всичко от този ден на DVD и след като разхвърляха на феновете може би около стотина перца и десетина палки, ГОЛЕМИТЕ Metallica се оттеглиха, благодарейки за пореден път на отдадената си българска публика, която James нарече “семейството на Metallica”.