Моята класация за Топ 10 най-велики блек метъл албума

Докато настъпи моментът за специалната "Бруталика" за най-доброто в блек и готик метъла (която ще бъде на 23 декември), ето и поредната ми твърде субективна класация, непретендираща и грам за журналистическа извисеност и безпристрастност...

1. MAYHEM – “The Mysteriis Dom Sathanas”, 1994

Без съмнение най-злокобният и страшен албум в класацията. Имам предвид – наистина страшен. Като започнем от обложката, минем през уникалните пилещи китари на Euronimous и стигнем до безумните и уникални като звучене вокали на Attila Chisar, крайното усещане у слушателя е за сковаващ студ и дяволско присъствие. Леко се притеснявам като си помисля, че MAYHEM наистина трябва да са сключили сделка с дявола за композирането на този адски албум (вокалистът, който е трябвало да пее в албума се самоубива с пушка, басистът Varg Vikernes лежи 14 години в затвора след като пробожда смъртоносно с нож Euronimous…). Интересен факт е, че Attila поставя специалното изискване да записва вокалите си в изцяло тъмна стая, в която освен всичко друго е ужасно студено. Бррррр….И да не забравя – страхотният усет за мелодия е това, което поставя “The Mysteriis Dom Sathanas” пред всички от конкуренцията.

2. EMPEROR – “Anthems To The Welkin At Dusk”, 1997

Вторият пълнокръвен албум на EMPEROR отговаря изцяло на претенциозното име на групата – това е аристократизма в блек метъла, изведен до недостижими висини. Най-прогресарски и разчупено звучащия албум в десетката, “Anthems To The Welkin At Dusk” заявява на целия свят, че този стил крие в себе си много музика и изумява музикалните скептици, които пренебрегват „боядисаните” групи. Винаги съм се изумявал от усещането за безбрежност и пространство, което създават композициите тук. Сякаш е записван на най-високото плато в Норвегия, което е заобиколено от девствени гори и кристални езера. Това е албумът, който IMMORTAL никога не успяха да запишат и който обезсмисли 90% от творчеството на останалите в стила. Ако не вярвате, чуйте “With Strength I Burn”.

3. BURZUM – “Filosofem”, 1996

Много от вас ще се учудят, че избирам точно този албум на BURZUM. За мен “Filosofem” е най-уникалния като звучене от всички албуми, създадени от Varg Vikernes. По-ранните са по-стандартни, а по-късните са твърде „не-блек-метъл”. Паганистичната концепция, която е скрита под много по-плоския сатанински уклон на Varg в раните албуми, намира своето текстово и звуково изражение именно във “Filosofem”.Обърнете внимание и на обложката – още тук става ясно, че този албум на BURZUM няма да е като останалите. Парчета като “Dunkelheit” и “Jesus' Tod” носят в себе си израз на тотална мизантропия и прокоба – не слушайте този диск сами и на тъмно.

4. DARK FUNERAL – “Angelus Exuro Pro Eternus”, 2009

Ако чувствате вратовете си недостатъчно раздвижени, това е вашият албум. В най-новата си безумна тресня, DARK FUNERAL изведоха собствената си музикална формула до съвършенство. Тези мелодии могат да бъдат създадени само от болното съзнание на Lord Ahriman – красиви, моментално запомнящи се, но и ужасяващо диаболични. Текстовите похвати на Emperor Magus Caligula може да са вече безвъзвратно изтъркани, но ако искате блек метъл в най-чистия му вид – като една завършена черна симбиоза между мелодия, умопомрачителна скорост на перкусиите и вокали на ръба на истерията – не търсете повече.


5. DIMMU BORGIR – “Death Cult Armageddon”, 2003

Тази година в Каварна се убедих, че DIMMU BORGIR напълно заслужено са смятани за най-големите в блека днес. Започнали още в началото на 90-те, DIMMU бяха забелязани едва с третия си албум, за да тръгнат озлобено към блек метъл трона, където гордо стоят през 2009-та. “Death Cult Armageddon”, подобно на албум номер 4 в класацията е най-изчистеният и доведен до перфекционизъм вариант на това, което DIMMU BORGIR правят най-добре. Епична атмосфера, бомбастичен, опустошителен саунд, гениално барабанене от многоръкия Nicholas Barker и най-вече: безупречни композиции като “Progenies Of The Great Apocalypse”, “For The World To Dictate Our Death” и “Cataclysm Children” направиха блек метъла конвертируем дори в Щатите, където DIMMU BORGIR се появиха на Ozzfest!!!

6. CRADLE OF FILTH – “Dusk And Her Embrace”, 1996

Може би най-трудно ми беше да избера албумът на CRADLE OF FILTH, който да заеме място в класацията. „Dusk And Her Embrace” надделя заради “Funeral In Carpathia”. Божествена композиция! За много блек фенове, вокалите на Dani Filth са твърде врещящи, но неоспорим факт е, че музиката, която правят англичаните е твърде висока топка за повечето скандинавци. CRADLE също така допринесоха за развитието на сцената с уникалното си сценично шоу, базирано на романтичния вампиризъм от текстовата им концепция, която пък е най-дълбоката и сложна като изказ в стила. Добрата стара Англия се отчита достойно и тук.

7. DISSECTION – “Storm Of The Lights Bane”, 1995

Това е третият албум, заедно с „De Mysteriis Dom Sathanas” и “Filosofem”, който ме плаши. Наистина смятам, че е пропит с дяволска атмосфера, а човекът-група Jon Nödtveidt може би наистина е сключил обет с тъмни сили. Скоро след издаването на албума е обвинен в убийство и лежи в затвора до 2004 година, след което издава още един албум и заявявайки, че е постигнал всичко, което е нужно да направи в служба на сатаната, се самоубива, за да се присъедини към черния си господар в отвъдното. Луд….. но гениален музикант. Мелодиите в “Storm Of The Lights Bane” са най-доброто, на което шведската блек метъл сцена е способна в този момент, а с този албум, DISSECTION се обезсмъртяват вовеки.

8. MARDUK – “Heaven Shall Burn… When We Are Gathered”, 1996

Швеция се доказва като достоен конкурент на западната си съседка именно с този албум на MARDUK. Записан в легендарното Abyss студио, под вещото ръководство на още по-легендарния Peter Tägtgren, “Heaven….” е една от най-безмилостните тресни в тази десетка. Обложката, както и заглавието на албума, са комични, но музиката е много далеч от предизвикването на усмивка. Скоростта е умопомрачителна, а когато ни дават моментна почивка, по-бавните композиции са сякаш с още по-мракобесна атомосфера. Момчетата си вярват и правят това, което искат по крайно убедителен начин вече 18 години. Истински стожери на олдскуул блек метъл сцената.

9. SATYRICON – “Nemesis Divina”, 1996

Хмммм…. май 96-та се оказва доста силна година за блека. Норвегия се отчита с най-съвършения и true блек метъл албум от едни от пионерите на стила – SATYRICON. Помните онзи клип към “Mother North” със страхотната гола мацка нали? Мда…. нямаше как да не изгледаме цялото парче, хаха! Сериозно – “Nemesis Divina” е музикалният еквивалент на Рагнарок, представящ ни апокалипсиса като една романтична обреченост, но и като триумф на северния викингски дух. SATYRICON през 2009-та вече са мейнстрийм и продават почти колкото DIMMU BORGIR, но едва ли някога ще се доближат до класата на този албум.

10. NECROPHOBIC – “Darkside”, 1997

Доста се колебах дали да включа NECROPHOBIC в блек метъл класацията. Да – има много шведски дет в музиката им, но имайки предвид сатанинските текстове и пилещите китари, ми се струва, че не бъркам. Въпреки страшно силният им албум от тази година, се запалих по групата с “Darkside”. Винаги съм смятал NECROPHOBIC за най-умелата комбинация от злобните мелодии на MAYHEM, олдскуул траш агресията на SLAYER и онези неповторими шведски „ръждясали” китари. В този албум има от всичко това и все пак, над всичко стои индивидуалността на групата. За съжаление, NECROPHOBIC (може би и WATAIN) останаха единствените достойни да продължат музикалния завет на DISSECTION.

Интервю с Jörg Michael от STRATOVARIUS

Здрасти, Йорг. Откъде се обаждаш?
- От дома си в Германия.

Мда – това беше логично, хаха! Нека за начало те питам за най-новия ви албум “Polaris”. Според феновете, това е ново начало за STRATOVARIUS. Вие по същия начин ли го виждате или като логичното продължение на едноименния ви албум от 2005-та?
- Не, не го виждам като продължение на този албум, защото “Stratovarius” беше последния албум от ерата с Timo Tolkki. Още повече, че албумът от 2005-та беше доста различен като звучене. Считам новия ни албум като едно изявление от всички настоящи членове в традициите на типичния звук на STRATOVARIUS. Мисля, че “Polaris” звучи като албум, който можеше да издадем след “Infinite”. Новият албум звучи като истински STRATOVARIUS, много по-истински от албума от 2005-та, който въпреки това считам за много добър. Тогава искахме да опитаме нещо по-различно, но сега “Polaris” звучи така, както и феновете и ние самите очакваме да звучи един албум на STRATOVARIUS.

Групата е създадена официално през 84-та. Планирате ли нещо специално по случай 25-годишнината?
- Да ти кажа честно, не сме се замисляли за това. В момента сме на друга вълна. Имаме страшно много нов материал и нов състав на групата. Всъщност планираме да издадем бокссет с редки и неиздавани парчета, но не сме с усещането за група, която трябва да празнува 25-годишен юбилей. Доколкото си спомням, дебютът ни излезе през 89-та и май е по-добре да броим оттам-нататък.

За много фенове е странно, че през 2009-та в групата няма останал нито един член от оригиналния състав на STRATOVARIUS….
- Хахаха! Да, така си е.

Това може ли да бъде проблем за идентичността ви?
- Преди това не беше проблем. В бандата няма оригинален член още от 94-та. Дори Timo Tolkki не беше сред основателите на групата. Освен това, по времето когато групата започва кариерата си, също й липсва идентичност. Timo Tolkki придаде лице на STRATOVARIUS. Не смятам това за проблем. За един толкова дълъг период, групата израства и се променя. Ако питате който и да било по света, кое е лицето на STRATOVARIUS, хората ще отговорят или Timo Tolkki или Timo Kotipelto, а всъщност нито един от двамата не е бил оригинален член.
Добре, Jorg. Нека те питам нещо по-провокативно. Много от вашите критици са на мнение, че STRATOVARIUS е просто един от по-сполучливите клонинги на HELLOWEEN. Какво би им отговорил?
- Мисля, че песните, които без съмнение са повлияни от HELLOWEEN са не повече от 10-15 % от творчеството на групата. Въпреки това, не бих казал, че тези песни са копие на HELLOWEEN, защото похватът на свирене на Timo Tolkki е коренно различен. Мисля, че като цяло музиката ни е много различна от тази на HELLOWEEN и хората, които ни смятат за клонинг, едва ли са ни слушали задълбочено. Необмислено е да се говорят такива неща.

Можеш ли да ни кажеш кой е най-продаваният албум на STRATOVARIUS до момента?
- Доколкото знам, това все още е “Infinite”.

Jorg, използвам шанса да си говоря с теб, за да те питам нещо за миналото. Знаем в колко много групи си свирил, но бих искал да те попитам какви са спомените ти от престоя в легендарните RUNNING WILD? Това е група, която е обичана от феновете в България.
- Последният път когато свирих на живо с RUNNINGG WILD беше по време на европейското турне след “Port Royal” през 89-та. Тогава бях много щастлив, че имам възможността да свиря в една много професионална група. Турнето беше изключително успешно и все още съм благодарен на Rolf Kasparek, за това, че направи от мен истински професионалист. Благодарен съм, че ми даде шанс да покажа какво мога. Преди това имах издадени и други албуми и бях уважаван от много хора, но с RUNNING WILD за първи път имах възможността да работя с много успешна и професионална група. За толкова години, през които съм работил с Rolf Kasparek, не мога да кажа нито една лоша дума за него, въпреки слуховете, че е труден характер. За мен винаги е бил страхотен човек и винаги се е отнасял към мен с уважение. Той е един от най-добрите ритъм китаристи и може би най-добрия рифов китарист, с който съм работил. Тази година, на прощалното шоу на групата на Wacken Open Air имах възможността да го видя за кратко и той беше както винаги супер пич. Има страхотно чувство за хумор. Спомените ми от онези времена са страхотни и трябва да ви кажа, че когато сядаш да изсвириш дори няколко секунди с RUNNING WILD, си длъжен да бъдеш на върха на възможностите си. Това група, която започва шоуто на 100% и го завършва също на 100%. По средата няма нищо по-различно. Радвам се, че съм научил много от тях и съм горд от това, че съм част от историята на RUNNING WILD.

Наистина е страхотно, че казваш всичко това. Добре – има ли някоя група, в която ти лично би искал да свириш някой ден?
- Със сигурност има, но фактът, че свиря със STRATOVARIUS вече 14 години, говори че съм щастлив в тази група. Не свириш някъде 14 години ако не ти харесва. От друга страна, има един изпълнител, една легенда, с която бих искал да свиря – заради музиката и заради шоуто – това е Ozzy Osbourne. Ако имам шанса да свиря с Ozzy дори само на един концерт, това ще е сбъдната мечта за мен.

Пожелаваме ти го! STRATOVARIUS ще свирят в България за първи път на 24-ти януари. Тук имате доста фенове. Какво да очакват от вашия концерт?
- Успяхме да преоткрием себе си. Отново. В състава с Timo Tolkki направихме над 1000 концерта и всички те бяха невероятни. Нормално е феновете да си мислят дали нещата ще бъдат на същото ниво сега. Мога да им кажа, че откакто тръгнахме на турне през месец май, успяхме да възвърнем ентусиазма си от свиренето заедно. Имаме отново волята да оцелеем. Феновете ни могат да очакват тотално раздаване от всички нас на сцената. Правим го от толкова години. България е една от страните, в които по различни причини досега не сме имали възможността да свирим. За нас ще бъде удоволствие да свирим в България за първи път. Няма да свирим само парчета от новия албум, а от цялото творчество на групата – това, което всички очакват. Разбира се, имаме толкова много парчета, че ако ги изсвирим, можем спокойно да направим 4 или 5 часов сет. Това, което мога да обещая е, че ще свирим между 90 минути и 2 часа и се надявам да изпълним всички парчета, които искате да чуете!

Интервю с Fernando Ribeiro от MOONSPELL

Здравей, Fernando! MOONSPELL идват за първи път в България на 3 декември. Какво очакваш лично ти от този концерт?
- Очакванията ми са много високи, защото чакаме този концерт от доста години. Ние се срещаме постоянно с български фенове, които идват да ни гледат по фестивалите. Мисля, че моментът за едно такова шоу е чудесен, защото най-после можете да ни гледате във вашия град, с вашата атмосфера. След това дълго турне, сме доволни, че идваме тъкмо в София, за да свирим за българските ни фенове, които досега са пътували толкова много, за да ни видят.

Как виждаш албума ви “Night Eternal” в този момент – почти 20 месеца след като излезе?
- Още в самото начало на кариерата ни, когато издавахме “Wolfheart” и “Irreligious”, хората нямаха достатъчно време да оценят даден албум, а сега продължават да искат още и още. Нещата се случват шеметно бързо и въпреки всичко ние се опитваме да правим стойностна музика, която да издържи проверката на времето. Мисля, че “Night Eternal” има какво да предложи в тази насока и хората могат да откриват нови и нови неща в него. Мисля, че в сравнение с “Memorial”, сме еволюирали като композитори, има по-запомнящи се парчета, като например “Scorpion Flower”, която стана голям хит. Освен това за нас е огромно удоволствие да изпълняваме тези песни на живо. Така че, да – все още съм много удовлетворен от този албум. Разбира се, вече имаме идеи за следващия ни албум, който, ако всичко върви по план, трябва да бъде факт по някое време догодина.

Чудесно. Ти спомена парчето “Scorpion Flower”, в което като гост-вокал участва Anneke (бившата певица на THE GATHERING). Планирате ли подобни гост-участия и завбъдеще?
- Имам някои идеи за следващия албум, но не искам да се повтаряме. Смятам, че един гост трябва да допринася с нещо уникално, а не просто да се правят гост участия заради името или популярността на някой. Често сме имали гости в албумите ни, като най-емблематичното беше това на Anneke, но пък в “Memorial” ни гостуваше Big Boss от ROOT. Зависи от конкретната композиция. Ще имаме такива участия и занапред, но ключово ще бъде това дали гостът може да допринесе с нещо за албума. Имаме идея да работим с истински оркестър, но не знам дали ще можем да си го позволим. Това, което мога да кажа е, че ще имаме виолончело в едно от парчетата в следващия албум, но а други музиканти – ще видим.

Можеш ли да се съгласиш, че “Memorial” и “Night Eternal” възвърнаха позициите на MOONSPELL като един от трите лидери на готик сцената?
- Не знам. Според мен MOONSPELL винаги са били тук. Винаги правим турнета, издаваме албуми, срещаме се с феновете и сме наясно какво се случва наоколо. Стремим се да гледаме на нещата в по-общ план, а не от фенска гледна точка. Ето например много хора ни критикуваха за албумите “Sin/Pecado” и “The Butterfly Effect”. Това да си част от групата е много различно от това да си фен. Аз също съм фен на много групи и разбирам разликата. Точно затова изпитвам уважение към това, което правят любимите ми групи. Може би си прав, че “Memorial” и “Night Eternal” докоснаха сърцата на феновете по начин, който “Sin/Pecado” и “The Butterfly Effect” не можаха. Всички тези албуми обаче са част от един дълъг път, по който винаги сме се стремели да бъдем себе си. За нас е важно когато феновете си пуснат албума, да разберат от първия миг, че това е MOONSPELL, а другото важно нещо е да се стремим да правим качествена музика. Понякога хората я харесват повече, друг път не толкова. Всеки се стреми да направи перфектния албум, но това се получава рядко.

Дебютът ви “Wolfheart” все още смятан от феновете ви за най-стойностния албум в кариерата на MOONSPELL цели 14 години след издаването му. Защо този албум беше толкова успешен според теб?
- Също както и в живота, няма любов като първата. С “Wolfheart” се опитахме да направим нещо различно. Хората бяха преситени от блек и дет метъл сцената и може би им се искаше да чуят нещо с по-фантастична, мистична атмосфера, преплетено с текстове на вампирска тематика. Знаете колко модерно е това в момента в Холивуд. Фентъзи-концепцията на “Wolfheart”, както и неговото разнообразие беше нещо уникално за години наред. Уважаваме този албум страшно много и смятаме, че той е матрицата на нашето уникално звучене. Лично аз не смятам, че е най-добрият ни албум, но със сигурност е класически. Всяка голяма група има такава класика в дискографията си. “The Number Оf The Beast” е такъв албум, “Dance Of December Souls” на KATATONIA е такъв албум, така че явно и ние вървим по този път.

Fernando, искам да те питам дали следиш какво издават и как се развиват другите лидери в готика като PARADISE LOST и CREMATORY например?
- Никога не съм бил голям фен на CREMATORY, въпреки че сме концертирали с тях и са много свестни хора. Музиката им винаги ми се е струвала твърде елементарна и лично за мен те никога не са били важна група и не са ми повлияли по някакъв начин. Спомням си, че им бяхме съпорт на едно турне в Германия в средата на 90-те. Виж, PARADISE LOST е друга бира. Мисля, че PARADISE LOST са много смела група, която никога не се отказва от пътя си, въпреки че бяха страшно критикувани по едно време. “One Second” беше доста оплют, но за мен това е един от най-силните албуми в рока въобще. Не бих казал, че “Symbol Of Life” или “Believe In Nothing” ме впечатлиха особено, но страшно много харесах “In Requiem”. Беше много убедителен и завръщане към добрата форма.

Задължително чуй новия – ще ти хареса.
- ОК. Ще си го взема другата седмица.

Какво ще ни кажеш за португалската метъл сцена? Какви млади и обещаващи групи можеш да ни препоръчаш?
- Винаги съм бил много критичен към родните групи, защото смятам, че трябва да се стремят да бъдат по-оригинални и с по-добро отношение към нещата, които правят. Сцената е много разнообразна. Имаме групи като WE ARE THE DAMNED, които са повлияни от щатската сцена. Имаме и по-олдскуул звучащи банди като IRONSWORD, които пък са много повлияни от сагите за Конан и са близки като концепция до MANILLA ROAD. Много съм запален по една пост-рок банда на име RIDING PANICO – страхотни са. Имаме една страхотна стоунър банда – DAWNRIDER. Трябва да обърнете внимание на групите тук, защото наистина има какво да се чуе. Сещам се и за една екстремна група – THE FIRSTBORN. Не сме единствената група в Португалия, не бяхме първите и със сигурност няма да сме последните. Хубавото е, че групите тук са много по-различни от шведските, британските или американските.

Луди в рая на 17 ноември – една нощ с магията на W.A.S.P.

Много ми е трудно да опиша какво съпреживяхме снощи. Фразата „ако не си бил там, няма как да разбереш” е много вярна. Четвъртото посещение на W.A.S.P. в България и второ в София беше също толкова драматично и емоционално зареждащо, колкото и останалите три. Има нещо, което наистина няма как да се опише в музиката на Блеки и компания, а единствено да се почувства.

Нека започна с организацията на концерта, която беше на европейско ниво. Успяхме да влезем в залата за не повече от 15 минути, след което не само успяхме да се възползваме от гардероба (!!!), но и бяхме изумени от препълнения щанд за мърчандайз. 99% артикулите, които се предлагат в официалния сайт на W.A.S.P. бяха достъпни и за българските фенове. Подгряващите SHEKY & THE BLOODBATH излязоха на сцената точно в 20.00 и забиха много здрав 40-минутен сет, в който присъстваха почти изцяло авторски парчета (смес от блексабатски рифове и класическа хеви метъл структура и припеви), а точка на изпълнението им сложи вечната класика на ZEPPELIN “Whole Lotta Love”.

Имахме време да изтичаме до тоалетната, където отново чакахме само 10-ина минути (!!!), за да заемем титулярно място пред пулта в очакване на повода да сме в зала „Христо Ботев” тази вечер. Още едно положително впечатление направи факта, че залата не беше претъпкана до пръсване и нямаше борба за глътка въздух. Явно този път организаторите бяха решили да постъпят коректно към всички онези, които бяха изкупили всички билети, без да пускат допълнително количество хора. В 21.10 шоуто на W.A.S.P. започна очаквано с “On Your Knees” и “The Real Me” като на незапознатите в детайли с новото шоу на W.A.S.P. беше приятна изненада да видят доста голямата видеостена над сцената. На нея бяха прожектирани класическите 80-тарски видеоклипове паралелно с изпълнението на хитовете на сцената, като синхронът между видеото и живото изпълнение беше изумителен! Заредиха се “L.O.V.E. Machine” и “Wild Child” (по време на които 4000-ната публика изпадна в истерия), “Hellion” и “I Don’t Need No Doctor”, а накъде там бяха изпълнени и две от най-силните парчета в също толкова качествения нов албум на групата – “Crazy” и “Babylon’s Burning” (със страхотно и много въздействащо видео, вървящо на екрана). Тук е моментът да отправя пореден комплимент към организаторите за ПЕРФЕКТНИЯ звук и баланс между вокалите и инструментите. Останалите да си водят записки – така се прави. Кулминацията на вечерта лично за мен дойде с изпълнението на 3 парчета поред от гениалния “The Crimson Idol”. “Arena Of Pleasure”, “Chainsaw Charlie (Murders In The New Morgue)” и абсолютният връх в творчеството на Блеки – “The Idol” докараха част от публиката до сълзи, а всички пееха заедно всяка една дума и нота. Видеоклиповете към парчетата, комбинирани с части от концептуалния филм към албума доведоха тълпата до състояние близко до катарзис. “I save souls. I save them for me” – визитката на C. Charlie е толкова актуална и днес.

“The Headless Children” от сета в Румъния бе заменен в България с “Take Me Up”, което ме зарадва много, а по време на “I Wanna Be Somebody” Блеки още веднъж показа, че с лекота държи в ръката си всяка една публика, като всички се подчинявахме безпрекословно и нескрита симпатия на уникалната харизма на един от най-великите фронтмени в рока.

По време на биса в главите на екзалтираното множество бяха забити и последните 2 нажежени пирона – “Heaven’s Hung In Black” (отново на фона на уникално въздействащо видео, пресъздаващо трагедията на загиналите в Гражданската война на САЩ) и логичният финал – “Blind In Texas”. Поредното признание на Блеки, че най-великия концерт в историята на W.A.S.P. е бил появата им в същата тази зала преди 5 години трогна всички, а фактът, че „пурпурният идол” (с огромно самочувствие, ужасен характер и остър език) се поклони на българската публика след края на шоуто, ни остави с чувството, че сме нещо повече от всички останали (а ми се струва, че българите се чувстват така много рядко).

Вярно е, че преобладаващата част от публиката беше между 25 и 45 години, но не се съмнявам, че както 19-20-годишните, така и 60-годишните са се почувствали също толкова специално, колкото и аз. Със страхотната компания от приятели (благодаря на всички за споделеното изживяване!) се разделихме емоционално изцедени и с всеобщото заключение, че сме невероятни късметлии, че имаме шанса да гледаме подобни изпълнители на живо.

Благодарим ти за поредната сбъдната мечта, Блеки.

Моята класация за Топ 10 най-велики дет метъл албума

Като подготовка за предстоящото специално издание на “Бруталика”, посветено на дет метъла, ще се пробвам да сглобя десетката на най-стойностните (лично за мен) албуми в този така обичан от слушателите на предаването стил. Разбира се, приемете всички условности на една подобна класация. Ясно е, че съм изпуснал много страхотни дет албуми, но това бяха първите десет, за които се сетих, когато започнах да съставям класацията си. Да започваме….

1. DEATH – “Individual Thought Patterns”, 1993

Едва ли има някоя друга група, която е достойна да заеме първото място в която и да е дет метъл класация. При DEATH, споровете обикновено са концентрирани върху това кой албум е по-… Моят любим си остава “Individual Thought Patterns”. Може би заради невероятните барабани на Gene Hoglan, може би заради по-хеви метълските сола на Andy LaRocque, но ми се струва, че основната причина са невероятните композиции и мелодии на големия Chuck. Всяка една песен и риф са се запечатали в съзнанието ми. Това е албум, който никога не може да омръзне и един от малкото моменти, когато дет метъла се докосна до съвършенството в музиката, без значение от стилови рамки.

2. BOLT THROWER – “...For Victory”, 1994

Да – голяма слабост са ми. Но също така са много, ама много големи. Безкромпромисните лидери на цялата британска екстремна сцена – поне за мен. Този албум не е толкова зарибяващ като “The IVth Crusade”, не е толкова мелодичен като “Mercenary” и със сигурност не е толкова брутален колкото “Realm Of Chaos”. Въпреки това, “...For Victory” концентрира в себе си всичко онова, което харесвам в BOLT THROWER – смазваща ритъм секция, мелодии, които се загнездват в мозъка и никога не излизат оттам, неповторима епична атмосфера и разбира се, уникалните вокали на Karl Willets. С една от най-култовите обложки в метъла – снимка на десанта на английските войски на Фолклендските острови – този албум е музикалния еквивалент на танкови дивизии, които безкомпромисно мачкат всичко по пътя си.

3. MORBID ANGEL – “Covenant”, 1993

Дали те са най-техничната група в моята десятка? Може би да. Безспорно е, че MORBID ANGEL бяха първата дет банда, която доведе стила до нови измерения на бруталност и агресия, без да губи от невероятната техника на изпълнение. В третия си албум, “ангелите” доведоха формулата, която сами изобретиха, до абсолютното съвършенство. Най-продаваният дет метъл албум за всички времена (заслужено!), “Covenant” съдържа абсолютни шедьоври като “Rapture”, “Lions Den” или “Blood On My Hands”. Затварящата мрачна епика “God Of Emptiness” е музикалното олицетворение на този къс тотална обреченост, към който NILE се стремят вече толкова години. Респект!

4. CARCASS – “Heartwork”, 1993

Ето ги и другите англичани в класацията. CARCASS може би ще останат в сърцата на екстремните фенове като една от най-радикалните и уникални грайндкор групи с първите си три албума, но за мен именно “Heartwork” е безспорният връх в творчеството им. Китарите звучат като машини за рязане на метални плоскости, които внезапно излизат от строя и започват да режат глави и крайници на хората наоколо, а вокалите на Jeff Walker ме карат всеки път като си пусна албума да се питам дали не е глътнал 5-6 кабърчета преди да запише партиите си в студиото. Всичко това е поднесено върху музикална основа градяща се на много мелодии и изпълнена по умопомрачителен начин от четирима страхотни професионалисти.

5. MALEVOLENT CREATION – “The Will To Kill”, 2002

Този албум ме плаши. Има нещо наистина психопатско в този безумен изблик на агресия и ярост към всичко човешко. MALEVOLENT CREATION са истински ветерани на щатската дет сцена, но според мен успяха да издадат най-свирепия си албум едва през 2002-ра. Аз си го обяснявам с привличането на Rob Barett от CANNIBAL CORPSE в края на 90-те. Това е третият поред албум с Rob в състава и първи с новака зад микрофона Kyle Symons. Ако искате да чуете ужасно бърза, брутална и мизантропска музика – това е вашият албум. Тая надежди, че този блог не се чете от хора, криещи в себе си тайна омраза към човечеството и не си пият хапчетата редовно, защото “The Will To Kill” със сигурност не е музиката, с която успокояват психично болните.

6. VADER – “De Profundis”, 1995

Ето я и гордостта на Източна Европа. Поляците VADER успяха да си извоюват култов статут сред дет метъл феновете с безброй концерти по цял свят и незименно качествени албуми. Нивото на композиране и изпълнение е завидно за 99% от западните банди, а “De Profundis” е един от най-безспорните албуми в тази класация. Спомням си, че когато излезе, журналистите от списание Terrorizer изпаднаха в абсолютен възторг. Това също така е албумът в класацията, който най-много би допаднал на траш феновете. Днес, в състава на VADER е останал само фронтмена Peter, но той се зарече в едно от последните си интервюта, че култът никога няма да умре.

7. BEHEMOTH – “Evangelion”, 2009

Подобно на MALEVOLENT CREATION, поляците BEHEMOTH също успяха да издадат абсолютният връх в творчеството си в най-новата част на своята кариера. Това се случи тази година, когато “Evangelion” помете безмилостно всякаква конкуренция в жанра. Свръх-техничен дет, с много въздействаща епична атмосфера и плашещо надъхани сатанински послания в текстовете и цялостната визия на групата. Не препоръчвам клипа към “Ov Fire And The Void” на хора със слаби сърца. BEHEMOTH започнаха в началото на 90-те като блек метъл банда, но намериха себе си в дета и в този момент са безспорните номер едно в стила. Просто чуйте отварящата резачка “Daimonos”, за да разберете защо това е така. Показателен е и цитатът, с който започва самото парче: “We must never be afraid to go too far, for truth lies beyond.” (Marcel Proust).

8. ENTOMBED – “Left Hand Path”, 1990

Е няма как да минем без шведската сцена. Именно ENTOMBED създадоха едно цяло жанрово подразделение в дет метъла, чиято специфика е безпогрешно разпознаваема и днес. Този китарен пилещ звук, който е толкова отличителен, продължава да реже слуха ни и 20 години по-късно, а “Left Hand Path” си остава най-забележителният артефакт от ранните и най-силни години на шведската дет метъл сцена. Може би този северно-европейски стил не би допаднал на най-отдадените привърженици на щатската сцена, но що се касае до краен екстремизъм в изразните средства, Швеция има какво да предложи дори и днес. Обърнете внимание и на може би най-красивата от десетте обложки.

9. AT THE GATES – “Slaughter Of The Soul”, 1995

Оставаме в Швеция, и по-конкретно в Гьотеборг, откъдето се пръква една от най-самобитните и оригинални групи в екстремния метъл въобще. Все още ме е яд, че се разпаднаха толкова рано, но като се замисля – какво друго биха могли да направят след албум като този? “Slaughter Of The Soul” прави за смях всичко, що се нарича мелодичен дет метъл по това време и изстрелва AT THE GATES на първите страници на всяко уважаващо себе си метъл списание. Клипът на “Blinded By Fear” беше абсолютно задължителна част от всеки Headbangers Ball по MTV, тогава когато Tomas Lindberg още имаше дълга коса. Избягвам да слушам този албум прекалено често, защото винаги ме боли врата след това….

10. AUTOPSY – “Mental Funeral”, 1991

Мдааа…. Тук нещата стават наистина сериозни. Леко притеснен съм, че Chris Reifert все още се намира на свобода, а не в някоя психиатрия в Сан Франциско….. явно доста малко хора са прочели за какво става въпрос в текстовете. Ако мислите, че преувеличавам…. абе как може да има заглавие на песен като “Извратена купчина изгоряла гнилоч”??????????????? Що се отнася до бруталност на “лириките”, достигащи до крайна извратеност, AUTOPSY са безспорни лидери в жанра, като дори се конкурират със зъл гений като Chris Barnes от CANNIBAL CORPSE. Във втория си албум, олдскуул дет метъла дебюта е придобил още по-мрачни краски и чрез използването на някои дуум похвати, “Mental Funeral” се превръща в още по-прокобен и потискащ албум от също толкова силния “Severed Survival”.

SLAYER - "World Painted Blood"

Изключително свиреп албум на траш титаните SLAYER! Такава злоба, агресия, скорост и безумие не си спомням от “Reign In Blood” насам. Явно наистина са били много ядосани от факта, че Рик Рубин ги изостави, за да продуцира новата METALLICA. А тя, горката, звучи като някакво недоносче на фона на 11-те откоса в “World Painted Blood”. С този албум SLAYER за пореден път поставят всичко останало издадено в стила през 2009-та някъде далеч назад.

Докато “Christ Illusion” беше една изпълнена с емоция среща между стари приятели (завръщането на Dave Lombardo след близо 15 години отсъствие), то “World Painted Blood” е звукът на банда изпаднали в амок психопати, които са се озовали на свобода в някой мол, след няколко години прекарани в усмирителни ризи. Потресаващата агресия на “Unit 731”, “Snuff”, “Hate Worldwide”, “Public Display Of Dismemberment” (където дори има бластбийтове!), “Psychopathy Red” и “Not Of This God” е подчертана още повече и допълнена от злокобната атмосфера и разчупеното темпо на още безспорни шедьоври като едноименното парче, “Human Strain” и “Playing With Dolls” (която кореспондира по внушение с уникалната “Dead Skin Mask”).

Като основен композитор доминира Кери Кинг и феновете на по-бързият, структуриран и не-толкова-пънкарски SLAYER ще останат доволни. Продукцията, която този път е дело на Грег Фиделман, е малко по-сурова и олдскуул, с изнесени напред барабани и вокали. В началото звукът ми беше малко странен в съпоставка с полирания саунд на “Christ Illusion”, но след доста слушания мога да кажа, че албумът си звучи страхотно и много, много брутално.

Ами това е – бягайте към магазините и си купетe лимитираното издание с бонус DVD (което съдържа много кърваво концептуално филмче към албума, както и още едно парче – “Atrocity Vendor”). SLAYER отново доказаха защо са най-големите и група, отношението към която може да бъде сведено до една единствена дума – страхопочитание. Безспорният албум на годината най-после излезе. Чакаме 2010-та.

9.5/10