Предполагам сте
чули двата сингъла, но ако не сте, откриващото Afterglow Of Ragnarok стъпва на среднотемпов, тежък риф, и се
отличава с леко преекспониран и същевременно лековат като настроение припев,
който контрастира не особено подходящо с тежестта на куплетите. Другият сингъл Rain
On The Graves е като трибют към
седемдесетарските творби на Alice Cooper, с речитативни вокали в строфите, епичен припев, но
най-силната част идва с уникално соло от Roy Z, което само по-себе си вдига парчето на съвсем
друго ниво.
Още една песен,
която би трябвало да познавате, е Eternity Has Failed, която се появи в изпълнение на Maiden в албума Book Of Souls (2015), но
соловата версия тук е много по-богата като усещане, оркестрации, китари и
въобще цялостно внушение. Може би тук е мястото да спомена, че The Mandrake Project е категорично най-меланхоличният и наситен с
драматизъм албум от соловото творчество на Dickinson. Също така, въпреки някои препратки към предишни
албуми, това е творба, която е много по-различна и самостоятелна като звучене и
творчески изказ. Говорейки за познати неща, Mistress Of Mercy е дори леко дразнещо копие на Freak
от Accident Of Birth, като водещият риф е почти идентичен. Face In The Mirror
пък е малко тромав опит да се
пресъздаде лежерна балада тип Arc Of Space или Navigate The Seas Of The Sun, но припевът е твърде безидеен и скучен.
Тези две парчета, обаче, както и Afterglow Of Ragrarok са единствените три, които не впечатляват, в един
иначе много въздействащ албум. Сигурен съм, че ще въздъхнете с облекчение
когато изслушате The Mandrake
Project за първи път, защото тук
има толкова много музика, която може да ви накара буквално да настръхнете.
Да започнем например от Resurrection Men, която е изградена от убийствен водещ риф и темпо, както и от смазващ припев, които държат като „в сандвич“ тотално различната средна част от песента, сякаш извадена от някой от първите три албума на Black Sabbath. Имам чувството, че две тотално различни парчета са „съшити“ в едно, но крайният резултат е близък до шедьовър. Fingers In The Wounds, oт друга страна, е най-симфоничното и „стадионно“ парче, което някак напомня на епиката Tears Of The Dragon, но носи дори повече драма и напрежение в припева.
Many Doors To Hell е в друг спектър на настроението, звучейки по-приповдигнато и, поставено на
второ място в албума, изгражда първата третина на една идея по-позитивно
настроение. Припевът е чудесен.
Последните близо
16 минути от времетраенето на The
Mandrake Project (или почти една
трета от него) са заети от двете най-мрачни парчета. Shadow Of The Gods е с много епична, полу-баладична, първа
част, с жестоки куплети и текст и втора, по-забързана като темпо част, с
агресивни вокали и рифове, донякъде
напомнящи Killing Floor. Последната
композиция Sonata (Immortal Beloved) е изцяло в бавно темпо, много хипнотична и заредена с драматизъм.
Представете си нещо от сорта на Welcome To The Machine или Comfortably Numb и ще бъдете близо до
това, което Roy Z и Bruce са постигнали с този музикален шедьовър.
Вокалите са достатъчно емоционални и сърцераздирателни, но „положени“ върху
изключително тегавата водеща китарна мелодия, постигат съкрушителен ефект върху
слушателя. Трудно ми е да опиша с думи това парче – трябва да го „изживеете“.
Ами – това е. Bruce
Dickinson и Roy Z за пореден път ни възнаграждават с един
час прекрасна музика, с която не гледат назад и не се опитват да преповторят
нещо вече изказано. Като фен няма как да съм по-щастлив, че тези двама гении са
все така вдъхновени и търсещи.
9/10
.jpg)
