10-те най-силни метъл албума за 2010-та

Тази година беше тъжна за метъла - отиде си Рони Джеймс Дио. Едва ли има фен на тази музика, който да не е преживял тежко новината, че един от най-големите вече не е сред нас. Животът обаче продължава, а за всеки от четящите този блог е повече от ясно, че метълът ще пребъде, така че... да видим кои се справиха най-добре през изминаващата 2010-та!

1. OVERKILL –“Ironbound”
Старата школа удари без прошка още в началото на годината с чудовищен траш. Първото място на нюйоркчаните в класацията е безспорно, защото те направиха немислимото и издадоха най-силния си албум 30 години след създаването на групата. Траш, композиран и изсвирен по всички канони на стила, “Ironbound” е осъден да се превърне в класика.

2. IRON MAIDEN – “The Final Frontier”
След 3 десетилетия активно творчество, големите Iron Maiden издадоха най-прогресарския си албум и предизвикваха учудено повдигане на вежди и сред най-заклетите си фенове. Maiden никога не предадоха себе си и стремежа си да поставят творческите търсения пред каквито и да било опити да се впишат в комерсиалното. “The Final Frontier” е мъдър албум, а класата му е недостижима величина за огромното мнозинство от съвременните метъл групи.

3. BURZUM – “Belus”
Смразяващите рифове в заглавното парче означаваха само едно – “блудният син” на скандинавската блек метъл сцена Варг Викернес се завърна! “Belus” помете с лекота страховете на олдскуул феновете и продължи точно оттам, където свърши “Filosofem” преди 14 години. Тази зима ще бъде студена и черна, като самотна нощ в затънтените гори на Норвегия.

4. WATAIN – “Lawless Darkness”
С този съвършен албум, шведите Watain се отърсиха от етикета „наследниците на Dissection” и дадоха заявка да се превърнат в нещо още по-значимо от именитите си предшественици. “Lawless Darkness” е музикалният еквивалент на едно пътуване без край към най-мрачните и болни дълбини на човешкото съзнание на един творец, чиято отдаденост на мрака роди едно от музикалните пиршества на 2010-та.

5. GRAND MAGUS – “Hammer Of The North”
“Hammer Of The North” беше най-доброто доказателство, че преминаването към голям лейбъл няма да разклати и на йота вярата на Grand Magus в истинския, чист, мощен хеви метъл. Черпейки с равни шепи от наследството Black Sabbath, Bathory и Motorhead, шведите успяха да създадат хомогенна цялост от 10 прекрасни метъл химна на новото хилядолетие.

6. FLOTSAM & JETSAM – “The Cold”
Е – това определено беше най-приятната изненада за тази година. Съмнявам се, че и най-отдадените фенове на Flotsam са очаквали толкова зареден с вдъхновение и енегия албум. “The Cold” мачка както със жестоки „невърморски” рифове, така и с емоционални, меланхолични мелодии, носещи духа на зрелите Queensryche. Оставете си “Better Off Dead” за накрая, защото има опасност да зациклите на нея и да не чуете останалите парчета – а си заслужава!

7. HALFORD –“IV Made Of Metal”
Всеки, който се е качвал в колата ми през последните 3 месеца, е чувал поне веднъж „одата” на Халфорд за онзи “undisputed heavyweight champion of the world” от откриващото парче на албума. Без да блести с оригиналност и да вади неочаквани козове от ръкава си, „Металният Бог” посече феновете на класическото хеви с една изпипана колекция от майсторски композирани парчета и доказа за пореден път, че някои хора просто си ги могат тези неща.

8. NEVERMORE – “The Obsidian Conspiracy”
След като сам си вдигнал летвата ужасно високо с предишния си албум, е наистина ужасно трудно дори да запазиш нивото. “The Obsidian Conspiracy” е страхотен албум, който достойно носи логото на създателите си върху обложката и ни прави съпричастни на поредната порция уникални парчета. Дори когато забавят ход, Nevermore си остават самотният спринтьор в далечината за твърде много от дръзналите да се съзтезават в същата лига.

9. IMMOLATION – “Majesty & Decay”
В една твърде постна откъм качествени дет метъл издания година, Immolation бяха сигурният и устоял изпитанията на времето пристан, на който феновете на стила намериха утеха. Нивото на композиране и инструменталните похвати, с които американците наситиха поредното си музикално отроче, хвърлиха тежка сянка върху всяко последвало дет метъл издание през 2010-та. Чуйте “A Glorious Epoch” и ще разберете.

10. PROCESSION – “Destroyers Of The Faith”
С дебютния си албум, чилийците Procession се намърдаха безапелационно в челната ми десетка за годината, измествайки доста именити кандидати. “Destroyers Of The Faith” e по-тежкият, мрачен и дуумаджийски събрат на “Hammer Of The North” (номер 5 в класацията). Смазващите рифове на Iommi и магията от дебюта на Candlemass “Epicus Doomicus Metalicus” са ушевадните вдъхновения на този епос. Шестте жестоки парчета ще тестват басите на високоговорителите ви в продължение на 46 минути, преди нетърпеливо на натиснете отново play.

А малко не достигна да попаднат в десетката на:

---
Hellish Crossfire – “Bloodrust Scythe”
Heathen – “The Evolution Of Chaos”
God Dethroned – “Under The Sign Of The Iron Cross”
Hail Of Bullets – “On Divine Winds”
Ghost – “Opus Eponymous”
Helloween – “7 Sinners”
Accept – “Blood Of The Nations”
Sodom – “In War And Pieces”

GOD DETHRONED - "Under The Sign Of The Iron Cross"

Деветият албум в рамките на 19-годишната история на God Dethroned заявява по безкомпромисен начин, че холандците нямат никакво намерение да развяват белия флаг във войната за европейския дет метъл трон. “Under The Sign Of The Iron Cross” продължава темата за Първата световна война, а веднага след краткото интро, “Storm Of Steel” ни запраща сред дъжд от звукови шрапнели в центъра на фронтовата линия.

Скоростта е умопомрачителна, а рифовете пилят с блек метъл ожесточеност. Всъщност, в този нов албум, God Dethroned ми напомнят не само като концепция, но и като звучене за култовия албум на Marduk “Panzer Division Marduk”. Разбира се, това не е блек метъл, въпреки някои инструментални похвати и смазващата ритъм секция.
В по-голямата си част, албумът следва темпо, което ни оставя без дъх, но характерните за холандците вплетени епични мелодии се надават по майсторски начин в “The Killing Is Faceless” или “The Red Baron”, като в последното е най-изпипаното китарно соло в албума, с безупречно интерпретирани вдъхновения от Iron Maiden.

Все пак, най-впечатляващата демонстрация на класата си God Dethroned правят в закриващата “On Fields Оf Death & Desolation”, където меланхолията и безнадеждността се разгръщат в хода на близо 8 минути, както и в заглавната “Under The Sign Of The Iron Cross”. Тук използването на чисти вокали води структурата на композицията към музикална кулминация, която малко дет метъл групи биха били способни да постигнат. Песента започва и завършва с идентичен китарен риф, който ще бъде невъзможно да избиете от главата си месеци наред. Това за мен е категорично най-епичното парче в стила за изминалата 2010 година, която всъщност не беше особено продуктивна откъм запомнящи се издания.

Заедно с чудесния нов албум на Hail Of Bullets, сега “Under The Sign Of The Iron Cross” смекчава по доста убедителен начин недоволството ни от дългата пауза, която си дадоха великите Bolt Thrower.

8.5/10

GHOST - "Opus Eponymous"

Най-накрая се озовах в подходящо състояние на духа, за да напиша това ревю. Отдавам го на култовата класика на ужасите от 68-ма година „Бебето на Розмари”. Изключително смущаващ и неприятен по внушението и атмосферата си филм. 40 години-по късно, в Швеция се появява младата хеви метъл банда Ghost, обвита в също толкова мистична неизвестност, колкото тайните ритуали от гореспоменатия филм. Членовете на групата не разкриват имената си и пишат в myspace профила си, че целта им е да разпространят нечестивите си и богохулни литургии сред човечеството чрез способите на рок музиката. Доста любопитен начин да дадеш старт на кариерата си….

Скептичната усмивка обаче веднага ще слезе от лицата ви щом зазвучат първите акорди на „Con Clavi Con Dio”. Стилът е много мелодичен хеви метъл с чудесни китарни сола и хармонии, допълнен от вокали, които навяват далечен спомен за ранните превъплъщения на King Diamond. Не става въпрос за фалцетите на „Краля”, а по-скоро за плашещата убедителност, с която са изречени сатанинските внушения от текстовете на “Ritual” или “Death Knell” например. Някъде към четвъртото парче в албума, започнах да се чувствам като наблюдател на вещерска меса, от която се чуват приглушените, но зловещи напеви на главния жрец. Влиянията от Mercyful Fate в композиционните похвати са безспорни, но при Ghost рифовете са по-лековати и полирани, със силно вдъхновение от 70-тарската психеделик и прогресив рок вълна. За някои от вас, вокалите ще са учудващо мелодични и лишени от „зъби”, но по мое мнение именно този похват придава още повече автентичност и убедителност на странното послание от myspace по-горе.

Ако в музиката, която слушате напоследък ви липсва онази трескава тревожност от дебюта на Sabbath или тъгувате заради 11-годишното мълчаниe от Mercyful Fate, намерете си “Opus Eponymous” и удовлетворението от откриването на нещо отдавна търсено ви е гарантирано. Имам усещането, че Ghost тепърва ще изваждат съкровища от торбата с изненадите.

8/10

Интервю със Sasha Gerstner от HELLOWEEN

Здрасти, Саша. Доволен ли си от реакцията на феновете към новия албум?
- О, да. Много съм доволен. Дори смятам, че за първи път откакто аз съм в групата имаме 100 % положителни реакции към новия албум.

Турнето започва този петък (26 ноември) във Виена. Има ли изненади в сетлиста?
- Да, ще има парчета, които не сме свирили никога преди, така че шоуто ще се различава доста от последните две турнета. От три седмици насам репетираме усилено и свирим доста песни. Ще бъде яко.

Нека се върнем на новия албум “7 Sinners”. Ти си допринесъл с много парчета, като дори смятам, че твоите композиции са едни от най-силните. Какво те вдъхнови този път?
- Благодаря ти. Все пак моите парчета са само три. Какво да ти кажа – и този път правих всичко, както работя обикновено. Ние просто избираме най-добрите парчета от предложенията на всеки в групата. Забавно е да композирам за групата и не живея с мисълта, че някои песни са „моите” песни.

Явно атмосферата в групата в много демократична.
- Точно така. Именно този факт допринесе за магията в новия албум. Всеки внася своето собствено влияние в песните, а на мен тази отборна работа ми допада.

Саша, какво е мнението ти за техниката и стила на свирене на твоите двама предшественици в HELLOWEEN – Роланд Грапов и Кай Хансен?
- Хм… трябва да кажа, че не съм особено запознат с начина на свирене на Роланд, но пък Кай го познавам много добре, защото наскоро бяхме на турне с групата му. Харесвам енергичният му стил на свирене, но аз самият съм много праволинеен музикант. Гледам да не се влияя или копирам от други.

Албумът излиза в няколко различно формата, с бонус парчета. Забелязвам и сериозна промо кампания в подкрепа на “7 Sinners”. Това означава ли, че имате пълната подкрепа на новия ви издател Sony Music?
- Sony вършат наистина страхотна работа. Особено в днешни дни, когато продажбите на нови албуми са паднали с може би около 50 % е много трудно за изпълнителите да продължат да издават. За нас е привилегия, че Sony се наеха да издадат и промотират албума ни. Резултатите от работата по сингъла и видеоклипа към “Are You Metal?” са впечатляващи.

На официалният ви сайт сте обявили две дати за концерти в София – 23-ти и 24-ти януари. Какво да очакват българските фенове?
- Сетлистът ще бъде доста обновен а сценичните декори ще са много хеви-метъл. Очакваме страхотен купон, защото си спомням много добре каква беше атмосферата в Зимния дворец на спорта – нали така се казваше залата?

Точно така.
- Хората бяха буквално полудели. Чувството да свирим в България е уникално. Очакваме го с нетърпение!

Петото посещение на “пурпурния идол” – W.A.S.P. в София, зала “Фестивална”, 27.10.2010 г.

Трудно ще ми бъде да напиша този репортаж. Първо, заради безкрайната ми любов към W.A.S.P. и второ, от уважението, което изпитвам към Loud Concerts заради това, че поканиха една от любимите ми групи за втора поредна година.

Все пак – не трябва да казваме на черното – бяло, за да не се повтарят едни и същи грешки. Надявам се да няма сърдити. Ще започна с критика към мениджмънта на W.A.S.P., който прояви явно неуважение към българските фенове (тези в останалата част на Европа не ме интересуват), опитвайки се да изкара някой и друг лев на наш гръб. Става въпрос за цената на фланелките. 50 лева за тениска с къс ръкав???? Може на някой да му се е сторило нормално, но аз знаех, че същите тениски се продават в официалният сайт на W.A.S.P. за около 40 лева. Тъпо! Разбира се, взехме си задължителния мърчандайз и се отправихме към вътрешността на залата. Какво да кажа за Bastardolomey, освен че бяха крайно неподходящ избор за съпорт банда и тук е първата ми сериозна критика към организатора. Какво общо има музиката на Нуфри и компания (тежък метъл, с много кораджийски насечки и индъстриълизирани семпли) с класическото 80-тарско хеви на W.A.S.P.? Не ме разбирайте погрешно – радвам се, че на една талантлива българска банда се дава възможността да представи музиката си пред по-многобройна публика, но дълбоко се съмнявам, че Bastardolomey са предизвикали сред поне 80% от хората в залата друго, освен раздразнение. Накрая да отправя и една много важна похвала – звукът беше перфектен (може би защото проследих сета им от трибуните).

В 21.15 ч. W.A.S.P. се появиха за пети път на сцена в България, с интро, което някои от нас вече бяхме чували на тазгодишния Wacken Open Air. На сцената бяха позиционирани една голяма и две малки видео-стени, на които вървяха класически видеоклипове и концептуални филмчета, в синхрон с живото изпълнение на Лоулес, Дюпке, Дуда и Блеър. Естествено, за сета на W.A.S.P. заехме обичайната си позиция малко пред пулта, в центъра на залата, но останахме неприятно изненадани от КОШМАРНИЯ звук! Не искам да обвинявам организаторите, защото обикновено вината за звука се носи от саунд техниците на самата група, но силата на звука беше ужасно преекспонирана и очевидно несъобразена с размерите и спецификата на залата. Тези близо 4 000 фенове, бяха изпълнили някъде около 2/3 от вътрешното пространство, като този факт, в допълнение с високия, кух таван, допринесоха за неприятен резонанс и пълна каша в звука на китарите, които се изгубиха в стена от барабани и бас. Може би за някой по-безразличен към Блеки и компания това не е било фатално, но за фен като мен, удоволствието от един от най-чаканите концерти за годината, беше развалено.

Сетът беше почти същия като миналата година, с една приятна (включването на “Live To Die Another Day”) и една неприятна (съкращаването на “медли”-то “Hellion”/”I Don’t Need No Doctor”/”Scream Until You Like It”) изненада. Визуалното шоу с видеостените беше отново много въздействащо, а Блеки се раздаде за българската публика. Страхотно впечатление за пореден път ми направи уникалното изпълнение зад барабаните на Майк Дюпке, който заедно с ударника на Helloween прави заявка за един от най-добрите млади музиканти. Насладихме се (доколкото успяхме да се абстрахираме от качеството на звука) на “The Idol” и “Chainsaw Charlie”, както и на станалото тотална класика заглавно парче от последния албум “Babylon’s Burning”.

След по-малко от час и половина, W.A.S.P. си взеха за пети път довиждане с родната публика, но на път за дома не можахме да се отървем от неприятното чувство, че това беше най-слабият концерт на Блеки и компания досега. Чакаме поправката още догодина!

ЕПИЗОД – „Народът на Дуло”

В началото на този месец се появи новият, девети студиен албум на родните метъл патриоти Епизод. „Народът на Дуло” отбелязва по най-добрият начин 20-годишният юбилей на групата, като в същото време се явява и официален дебют на Васил Бележков на соло китарата. Специалният повод е отбелязан и с гост участия зад микрофона на Звезди от Ахат (в откриващото „Неспокойни дни”), Данчо Караджов от Сигнал (в чудесната балада „Вярност”) и Филип Бръшков от Команда 5 в „Спомен”.

Песните са по текстове на англичанина Джордж Байрон, шотландеца Робърт Бърнс, французина Йосташ Дешан, руснака Николай Некрасов и българите Иван Вазов, Пейо Яворов и Александър Хофарт. Последният (който всъщност е създателят на отдавна разпадналата се българска рок-група Атила) се включва много силно като автор на текстовете и музиката на двете най-силни парчета в албума, както и художник на обложката.

На първо място, чудесно впечатление в новия албум на Епизод прави разчупената композиционна концепция. Едва ли и най-големите фенове на групата биха отрекли, че последните 2 албума „Нашите корени” и „Старият войн” звучаха уморено и тъпчеха на едно място с предъвкване на едни и същи мотиви. В „Народът на Дуло” звукът е значително втежнен, а самите парчета звучат свежо и вдъхновено. Основни комплименти заслужава китарната работа на Васил, който е успял да излезе от шаблона и да вплете някои страхотни мелодични сола, като например това в „Сатани”. Тежките сабатски рифове в „Нивата” компенсират озадачаващият избор на стихотворение, а музикалната интерпретация на яворовото „Песен на песента ми” е вдъхнала живот на една от най-забележителните балади на Епизод. Закриващата албума едноименна композиция покорява слушателя мигновено както с разчупения си водещ риф, така и с епичния припев – това ще бъде безспорен гвоздей по концертите от предстоящото турне и задава вярна посока за бъдещето.

Можете да си закупите албума в електронен вариант, както и на CD от стилно реновираният официален сайт на групата.

7.5/10

Отровата от последното ужилване ще бъде неизлечима – SCORPIONS на живо в София – 25 октомври 2010 г.

Поводът да се съберем в понеделник вечерта беше четвъртият рожден ден на любимото ни радио Z-Rock, а причината – последният концерт в България на немските легенди Scorpions. Една група, която на родна земя предизвиква както рок фенщина, така и много сантимент от онези ранни години на все още непорочна демокрация, когато „скорпионите” гостуваха за първи път в София.

Организаторите от Art BG се бяха погрижили за безпроблемно и бързо влизане в съответните сектори на стадиона, като можем да отправим лека забележка за закъснялото излизане на сцената на родната метъл институция Ахат. Дочакахме ги към 19.40, а с първите акорди на „Брадвата”, купонът започна на макс. Най-новата звезда в екипа на Z-Rock – Звезди, беше в страхотна форма и изпя всяко едно от парчетата с вокалната си мощ отпреди 20 години. Респект! Ахат заложиха на по-тежките парчета от творчеството си – „Огнени души”, „Дървото” (жестоко изпълнение), култовата „Черната овца”, като единственото лирично изключение бе „Монолог”. Заедно със Звезди изпяхме „happy birthday” на Матиас Ябс и изпратихме с Ахат доволни, че имаме група, която е достойна да бъде съпорт на най-великите в рока.

Точно в 21.00 часа, огромните видеостени зад сцената блеснаха с първите кадри от шоуто, което ни бяха подготвили Scorpions, а Клаус Майне, Рудолф Шенкер, Матиас Ябс, Павел Мачивода и Джеймс Котак стартираха ударно със заглавното парче от страхотния последен албум “Sting In The Tail”. Клаус Майне започна плахо, и през първите 2-3 парчета пестеше гласа си, но след това видимо се отпусна и се наслади на топлия прием на близо 20 000 души. От двете страни на сцената бяха монтирани специални камери, които излъчваха в реално време на видеостените кадри от изпълнението на бандата, примесени с емоциите на хора от публиката (разбираемо вниманието на операторите падна върху красивите ни момичета). Новият албум на германците беше застъпен от още 2 парчета – много силното “The Best Is Yet To Come” (с може би най-убедителните вокали на Майне за вечерта) и “Raised On Rock”. Вечните класики, заради които бяха дошли повече от половината фенове, не закъсняха – “Bad Boys Running Wild”, “The Zoo”, “Loving You Sunday Morning” вдигнаха градуса на настроението и ни накараха да пренебрегнем започналият октомврийски дъждец. Беше страхотно да видим сред обичайната метъл общественост със суичери на Slayer и нашивки на Motorhead, много усмихнати хора на всякаква възраст, които бяха дошли на този концерт с целта да съпреживеят заедно още веднъж един пъстър миг от младостта си. Всъщност дали има по-романтично усещане от това да припяваш с любимия човек “Holiday” или “Still Loving You”? Едва ли. А за тези от нас, които пазят спомени от падането на Берлинската стена преди две десетилетия, “Wind Of Change” беше дори с една идея по-внушителна и емоционално разтърсваща отколкото за чаровно-просълзената девойка от първия ред, която операторите на Scorpions решиха да покажат на всички.

След двойната атака на “Tease Me, Please Me” и “Dynamite”, започна уникалното соло на барабани на откровено ненормалния Джеймс Котак. Тези от нас, които не бяха видели на какво е способен преди година в Каварна, сега с изумление гледаха бесните му изблици и крясъци зад комплекта ударни, които вървяха в комбинация с ужасно сполучлива видео-разходка сред идейната концепция на всяка една обложка от творчеството на Scorpions. След “Blackout” поздравихме още веднъж рожденика Матиас, а той ни се отблагодари съз зверско соло, преди да забие с колегите си финалния пирон от редовия сетлист – “Big City Nights” (с готиният жест към софийската публика – реещ се надпис “Sofia” на фона на кадрите от видео-стената).
Scorpions си взеха последно сбогом с така обичащите ги българи с химна “Rock You Like A Hurricane” – 20 хиляди припяващи гласа, веещи се български знамена и последни жестове на любов и признателност от страна на немците към всички, които ги бяха уважили тази вечер.

След последният концерт на Accept с Удо, станахме свидетели на още едно емоционално сбогуване на родна земя и се разпиляхме по домовете си с тайната надежда, че вятърът на промяната ще довее и тези рок легенди поне още веднъж в България.

Сетлист на Aхат:

1. Брадвата
2. Огнени души
3. Дървото
4. Монолог
5. Черната овца

Сетлист на Scorpions:

1. Sting in the Tail
2. Make It Real
3. Bad Boys Running Wild
4. The Zoo
5. Coast to Coast
6. Loving You Sunday Morning
7. The Best Is Yet to Come
8. Holiday
9. Wind of Change
10. Raised on Rock
11. Tease Me Please Me
12. Dynamite
Соло на барабани на Джеймс Котак
13. Blackout
Китарно соло на Матиас Ябс
14. Big City Nights

Бис:
15. Still Loving You
16. Rock You Like a Hurricane

Интервю с Rob Halford - THE METAL GOD!

За пореден път се убеждавам, че колкото по-голяма (ама истински голяма и призната от всички) звезда е някой музикант, толкова по-земно, непринудено и учтиво се държи той с медиите и феновете. Роб Халфорд е олицетворение на това какво представлява един голям професионалист и човек и индиректно, чрез поведението си, отговаря на незададения въпрос - "Как всъщност се изминава пътят от това да си звезда, до това да си.... легенда?". Дами и господа: THE METAL GOD!

- Здравей, Стояне – как си? Обажда се Роб Халфорд.

Добър вечер, мистър Халфорд! Аз съм добре, но тук времето е ужасно – цял ден вали…
- Хм… интересно, защото при мен, въпреки, че съм в Калифорния, също вали цял ден.

Значи се чувстваш донякъде като у дома си в Англия.
- Може да се каже, да. С теб сме в двата края на този странен, дъждовен Бермудски триъгълник.

За мен е чест да си говоря с теб за първи път. Можем ли да приемем новият ти албум “Made Of Metal” като едно логично следствие на албума с коледни песни от миналата година?
- Благодаря ти за възможността да говоря за предаването „Бруталика” по Z-Rock, България. За нас е страхотно да композираме нови метъл парчета, след като минаха няколко години от издаването на “Crucible”. Това, което правим, е да се представим пред феновете с нашата визия за това как трябва да звучи метъла през 2010-та. Прав си, че албумът има много класическа рок и метъл атмосфера, но всъщност никога не знаеш как ще се получи един запис, докато не подредиш всички парчета едно след друго и ги преслушаш. Мисля, че новият албум е близък по звучене до “Resurrection” и предполагам, че феновете ни са си отдъхнали с облекчение след последното ни издание, въпреки, че за мен бе огромно удоволствие да запиша коледния албум. Надявам се повечето ни фенове все пак да са го приели заради идеята, която представлява – да чуят за първи път малко коледна музика от HALFORD. Все пак – ето, че сега се завръщаме към истинския метъл дух с “Made Of Metal”.

Групата ти е съставена от много уважавани музиканти и истински професионалисти, а албумът звучи много хомогенно. Как постигнахте това?
- Крайният резултат при всяко метъл издание е следствие на отборна работа на колегите ти музиканти, на продуцента и инженерите, при смесването и мастъринга, при работата на издателската компания. Например, всички имат някакви познати в медиите и удрят по едно рамо при промоцията на албума. Заедно с най-важното – феновете, всички сме част от усещането за метъл духа и метъл обществото. След работата на толкова много хора, е удовлетворение да видиш крайният резултат. Късметлия съм, че съм заобиколен от наистина талантливи, енергични и целеустремени хора, които се чувстват същото, което и аз, правейки моята музика.

Нека те питам нещо за едно от парчетата с най-личен текст – “Twenty – Five Years”. То ми е любимо в албума. Каква беше целта ти като творец, записвайки тази песен?
- Това, което се опитвам да правя в соловите си проекти е да дам израз на моето лично разбиране за заобикалящия ме свят, част който си и ти, и всички мои фенове в България, и всички слушатели на “Бруталика”. Наблюдаваме това, което се случва около нас и реагираме на него – говорим, дискутираме, а някои от нас пеят за това. Нещо друго, което имам възможност да направя с групата HALFORD е да отида на още по-дълбоко и лично ниво. С това парче се опитвам да обясня на феновете си някои неща, които са ми се случили преди 25 години. Тогава имах проблеми с алкохола и наркотиците. Някои от нас спечелиха тази битка, а други не можаха. Трети пък и до днес живеят по този начин и се чувстват ОК, но за мен това беше много тежък период от живота ми. Успях да го преодолея и в продължение на 25 години съм чист и трезвен. Вече не употребявам алкохол или наркотици, защото ако не бях спрял, можеше да съм мъртъв още преди 25 години. Така че просто исках да разкажа историята за това, което съм преживял в този период от живота си и да бъда колкото е възможно по-искрен.

Ти се завърна в JUDAS PRIEST малко след като излезе албума ти “Crucible”. Бих искал да те попитам, как подхождаш към композирането и писането на текстове оттогава досега? Как разбираш, че дадено парче е по-подходящо за албум на JUDAS отколкото за HALFORD?
- Голяма част от музиката на JUDAS PRIEST, особено от “British Steel” насам, e плод на общи усилия и това значи, че когато композирам за JUDAS, го правя в компанията на колегите си Глен и Кей Кей. Винаги работим като трио. Иначе казано, метълът на JUDAS PRIEST се създава от три отделни глави, мислещи като една. В HALFORD, десет или единадесет от парчетата в албума са мои композиции. Имам студио у дома в Калифорния, което е много уединено и удобно и където мога да се концентрирам. Специално за албума “Made Of Metal”, музиката беше създадена по доста различен начин от стила ми на работа по принцип.

Роб, в новия албум има две парчета, които са на спортна тематика – “Undisputed” и “Made Of Metal”. Някои фенове изказаха леко раздразнение от този факт в официалния форум на твоя сайт, подозирайки, че си се изкушил от комерсиални цели. Какво мислиш по въпроса?
- Мисля, че това показва страстта на хеви метъл феновете. Те са много привързани към групите и музиката които обичат. Всички дискусии, мнения и критика са част от хеви метъл изживяването. Обичам да чувам мнението на феновете си за музиката, която правя. Едно от хубавите неща при дебата и демокрацията е, че може да се съгласиш или не с нещо. Можеш да изкажеш различно мнение за тази или онази песен или концерт. Това е чудесно, харесва ми и затова сме кръстили тази секция на сайта – „the quorum” – така в Древен Рим са наричали мястото, където всеки е можел да каже мнението си по даден въпрос. Бих окуражил всеки мой фен да изкаже мнението си за това, което правя – това всъщност е смисълът на демокрацията.

Използвам шанса да си говоря с теб, за да те питам нещо, за което говорих и с Джоф Тейт от QUEENSRYCHE. Какво стана със страхотната идея за т.нар. проект „трите тремора”: ти, Брус Дикинсън и Джоф Тейт да запишете нещо заедно?
- Стояне, аз все още смятам идеята за прекрасна и се надявам някой ден да превърнем в реалност мечтата на много хора. Ще бъде хубаво тримата с Джоф и Брус да имаме възможност да направим нещо такова. Ясно е, че идеята е заимствана от това, което се случи преди години с „тримата тенори” и хората приеха това много добре. Разликата е, че те изпълняваха етюди от класическата опера, а ние естествено ще изпълняваме метъл и хард рок. Възможно е да изпълняваме и нови парчета, както и например всеки да изпълнява песни, с които са известни другите двама. Това е все още в моят „хеви метъл списък” от неща, които бих искал да направя. Стискам палци да се превърне в реалност.

Ние също стискаме палци много усилено. Много велики китаристи през годините са изказвали желанието си да запишат нещо с теб. Например наскоро Джеф Уотърс от ANNIHILATOR каза в интервю пред мой приятел, че за него това ще е сбъдната мечта. Обмислял ли си подобни възможности?
- Винаги съм отворен към подобни идеи. Контактувам с много различни талантливи музиканти от всякакви стилове метъл. Преди малко ти спомена проекта „трите тремора” и името на моя добър приятел Брус Дикинсън, с когото имах удоволствието да запиша парчето “The One You Love To Hate” от албума на HALFORD “Resurrection”. Много пъти съм бил на турне с Джоф от QUEENSRYCHE, но освен певци, познавам също много китаристи, басисти, барабанисти. Ако намеря време в твърде натоварения си календар, бих се радвал да участвам в нещо подобно. Така че, винаги съм с отворено съзнание за бъдещето.

Предполагам, че имаш да правиш още доста интервюта тепърва, затова ще приключвам с въпросите, но преди това имам още два. В интервютата си винаги си правил впечатление на много учтив и интелигентен събеседник, който обръща внимание на всеки въпрос и всеки фен. Сещам се за още един такъв човек и това беше Рони Джеймс Дио. Колко добре го познаваше?
- Искам да използвам възможността да говоря в предаването „Бруталика”, за да кажа още веднъж, че Рони беше не само мой много скъп приятел, но и приятел на толкова много музиканти и милиони хеви метъл фенове по света. Рони все още живее. Музиката му звучи в уредбите на феновете, у дома или по радиото, а много трибют групи свирят неговата музика. Страхотна е мисълта, че гласът му никога няма да се промени – ще си остане все така мощен и жив и ще носи радост на всички фенове на метъла като нас. Знаеш ли, когато загубиш някой който обичаш, трябва да си спомниш всички онези моменти, които си споделил с този човек и точно това правя аз. Да загубиш приятел винаги е много трудно и тъжно, но е важно след като мъката премине да осъзнаем, че живота е много кратък и ценен и трябва да му се радваме. Трябва да продължим напред и да се развиваме. Мисля, че можем да го направим, особено с помощта на музиката и като се радваме, че музикалното наследство на Рони Джеймс Дио ще живее вечно чрез нас.

Беше страхотно да чуем подобни думи от човек като теб, Роб. Накрая искам да те попитам какво планираш за следващата година? Задава ли се нов албум на JUDAS PRIEST след жестокия концептуален “Nostradamus”?
- Ще бъде вълнуващо да се върнем на сцената за ново турне с JUDAS PRIEST. Както знаеш, през тази година си дадохме малка почивка, за да презаредим „priest-батериите”, след близо осем години на пътя. Догодина обаче се завръщаме с доста концерти и съм сигурен, че ще свирим и в София. Що се отнася до музиката, ние никога не се придържаме към някакъв конкретен график. С Глен и Кей Кей винаги сме в контакт и се опитваме да държим феновете си в течение за всичко, което се случва около групата чрез официалния ни сайт.

Интервю с Gus G (Ozzy Osbourne, Firewind)

Здравей, Гас! Как върви турнето с Ози? Изморен ли си вече?
- Не бих казал. Турнето се развива чудесно до момента. Тепърва отиваме в Япония и Канада, а в края на годината завършваме в Щатите. За мен е страшно приятно да излизам всяка вечер на сцена с такава легенда.

Какво е чувството да записваш и концертираш с Ози? Какъв тип персонаж е той като част от групата?
- Страхотно е. Като сбъдната мечта. Страшно колегиален е и всички в групата се чувстваме чудесно с него. Той просто ни предразполага с поведението си.

В някои медии имаше спекулации, че не ти е дал достатъчно творческа свобода да допринесеш с твои идеи за “Scream”. Вярно ли е това?
- Хмм… виж – всъщност целият материал за албума вече беше композиран, тогава когато беше моето прослушване и ме избраха, така че нямаше как да се включа с мои идеи. Моята работа беше да запиша готовите песни в студиото и да попълня състава за предстоящото турне.

Да поговорим за другата ти група - FIREWIND. Шестият ви студиен албум “Days Of Defiance” ще излезе на 25-ти октомври. Как ще звучи?
Продължаваме в традицията на предишните ни албуми. Класическо пауър хеви. Всички знаят какъв тип метъл правим и няма да се отклоняваме от поетата посока. С новия албум просто се опитваме да правим още по-добре това, с което ни познавате!

Смяташ ли, че продажбите на FIREWIND ще скочат поради факта, че вече си китарист на Ози?
- Оооо, искрено се надявам, хаха!

Бонус парчето в i-tunes версията на “Days Of Revenge” се казва “Riding On The Wind”. Това кавър ли е?
- Не, не, това не е кавър, а наше авторско парче. Не сме искали да крадем заглавието на Judas Priest, хаха!

FIREWIND ще свирят отново в България на 18-ти декември. Можем ли да приемем този концерт като коледен подарък за българските фенове?
- Да! Много точно казано. Всъщност ще свирим само в един европейски град извън Гърция тази година и това е именно София. Нямам търпение да се върнем при вас.

HELLOWEEN - "7 Sinners"

Както Halford, така и Helloween издават новият си албум след доста противоречива колекция от песни – в първия случай коледни, а при хамбургските легенди – акустични преработки на най-големите им хитове, със заглавие “Unarmed”. Много от феновете на тиквите, в това число и най-запалените, бяха меко казано озадачени от този ход и затова “7 Sinners” идва точно навреме. Съвсем традиционно, на 31 октoмври е планирано „завръщането” на немците там където са най-силни – в лоното на бързия, рифов, но и много мелодичен пауър метъл.

Началото в албума е дадено от среднотемповата „Where The Sinners Go”, където акцентът е поставен върху ударната звукова вълна. Като цяло, неособено вдъхновяващо начало. Съвсем различно обаче стоят нещата с „Are You Metal?”, която е и официалният сингъл към албума. Парчето пращи от енергия, силни сола и агресивно изсвирени барабани, давайки заявка за това какво ни очаква до края. “Who Is Mr. Madman”, заедно с “If A Mountain Could Talk” са песни, пропити с настроението на класиката “Master Of The Rings”, а “World Of Fantasy” спокойно би могла да заеме място в “Gambling With The Devil”. Общото впечатление за албума е, че се доближава максимално по атмосфера, тежък саунд и агресия в изпълнението до обожаваният от едни и недолюбван от други “The Dark Ride”. Асоциации именно с този албум носят тоталната мелница от двойни каси „Long Live The King” и мелодичните “The Smile Of The Sun” и “My Sacrifice”.

“7 Sinners” има и доста прогресарски аранжименти и идеи, като на първо място трябва да се отбележи закриващият многопластов опус “Far In The Future”, в която Helloween с лекота демонстрират в рамките на близо 8 минути всичките козове, които ги държат на върха на немската хеви сцена вече четвърт век. Приятна изненада е “Raise The Noise”, където по чудесен начин е включена флейта. Шоуто в албума определено прави Dani Löble, но всяко от парчетата, освен с прекрасно изпълнени ударни, е пълно с вихрени сола и отчетлив бас. Любимецът на всички българки Andi Deris е на обичайното си високо ниво, въпреки леко преекспонираните саунд ефекти при записите на вокалите. Ако не бяха посредствените “You Stupid Mankind”, „The Sage, The Fool, The Sinner” и безличното откриващо парче, оценката би била максимална, но и така “7 Sinners” с лекота се отличава сред десетките албуми в стила, които се появиха тази година. Чакаме януари!

7.5/10

HALFORD - "IV - Made Of Metal"

“Made Of Metal” появи някак неочаквано. Ясно беше, че музикалната компания създадена от легендата Роб Халфорд има за цел да преиздаде ремастерираните версии на всички негови солови проекти, но с времето очакванията на феновете за нов албум с авторски материал от Halford се притъпиха. Аааа – да. Имаше някакъв албум, наречен “Halford 3 – Winter Songs”, но ще го отмина с безразличие – това все пак не беше метъл.

Четвъртата студийна творба на проекта Halford, е друга бира. Отново сме подложени на рифова атака, страхотни китарни хармонии и припеви. Повечето от парчетата са композирани единствено от Роб, a за няколко му помагат небезизвестният Roy Z и звуковият инженер Mike Baxter. “Undisputed” е абсолютна класика в средно темпо, със зверско соло от стандартите на Judas Priest, която е последвана от скоростната резачка “Fire And Ice”. Като цяло, духът на албума е в края на 70-те и началото на 80-те години, разбира се, с тежката дума на модерните технологии при продуцирането и смесването.
“Made Of Metal” се доближава по настроение повече до “Resurrection”, отколкото до новаторския саунд на “Cricible”. Сега Халфорд играе на сигурно и предлага на феновете си албум, който със сигурност ще ги удовлетвори след 8-годишното чакане. Е – текстовете (с изключение на “Twenty-Five Years”) отново са ужасяващо наивни и елементарни, но едва ли сте очаквали метафори от основния текстописец на Judas Priest в продължение на над 35 години. Силата на Halford е другаде.

Изненадите в албума са “Till The Day I Die” с откровените си кънтри мотиви, “We Own The Night”, с жестокия припев и сполучливото включване на пиано, пауър баладата “Hearless”, както и абсолютният връх в албума – 7-минутния епос “Twenty-Five Years”. Когато чух това парче, настръхнах – нещо, което могат да ме накарат да изпитам много малко групи….. май се сещам само за три. Респект за Халфорд, че е благодарил на феновете си за дългото чакане на нов солов албум с цели 14 парчета, от които поне 10 са от върховна класа. Само чуйте “Hell Razor” или безумните вокали в закриващата мелница “The Mower” и ще ви стане пределно ясно, че с този албум Halford се превръщат в претенденти за един от безспорните албуми на годината. Ако ви се слуша истински, чист, неподвластен на времето, класически хеви метъл с почерка на една от иконите на британската школа, нямате време за губене. Цената на диска е без значение.

9/10

Интервю с Andi Deris от HELLOWEEN

Здравей, Анди. Поздравления за новият ви, 13-ти албум. Това ли е причината за агресивния саунд на “7 Sinners”?
- Не съм сигурен, че точно това е причината, хаха. Според мен основната причина е албумът с акустичен материал, който го предхождаше. Всеки от нас се чувстваше непривично, изпълнявайки подобни класически аранжименти и нямахме търпение да се върнем към истинският метъл. Към края на записите на акустичния албум, всички бяхме много напрегнати и с удоволствие надухме отново усилвателите за “7 Sinners”. Всъщност много хора очакваха, че новият албум ще звучи точно така.

Отгатваш насоката на следващия ми въпрос. Предишният ви албум наистина звучеше твърде мек за хелоуин-ските стандарти и много фенове бяха доста изненадани от тази посока. Как се настроихте отново на вълна тежък метъл?
- Със сигурност знам, че много хора бяха ядосани, защото “Unarmed” не беше метъл албум, но от друга страна точно този албум ни даде сериозен импулс и енергия да забием много здраво в “7 Sinners” – беше логично резултатът да е този.

Доколкото мога да “хвана” нещо от текстовете, албумът е донякъде обвързан тематично. Кои са седемте грешника всъщност? Единият от тях явно е „перфектният джентълмен” от албума “Master Of The Rings” или греша?
- Хаха! Неее – пичът просто се оказа с лош късмет, хаха! Закачката със заглавието “7 Sinners” е, че музикантите от групата сме петима, а като добавим тиквата и “пазителя”, ставаме седем. Истинската история обаче е, че в много митологии се говори за седем грешника, които са изпратени по света да вършат злини. Само „седмата звезда” има силата да им се противопостави, а всеки от седемте лъча на звездата има власт над един от грешниците. Когато чух тази история си помислих, че вероятно Толкин е бил доста повлиян от нея за „Властелинът на пръстените”.

Анди, този път вокалите имат много ефекти. Това с цел ли е направено или просто така се получи за новия албум?
- Добър въпрос. Всъщност не съм осъзнал, че в този албум сме ползвали повече ефекти при вокалите отколкото обикновено. Тук ме хвана, хаха!

Имам предвид не повече от 2-3 парчета. Например сещам се за “You Stupid Mankind”.
- Ами виж, когато говорим за саунд ефекти, трябва да попиташ продуцента. Когато слушах миксовете, те ми харесаха, но той със сигурност е направил нещата така, както той ги е почувствал. Спомням си, че смесвахме няколко пъти, но специално за ефекти…. не знам дали са повече от обикновено. Явно да – иначе ти не би го споменал.

От музикална гледна точка, според мен албумът звучи като един по-прогресив побратим на “The Dark Ride”. Съгласен ли си?
- Мисля, че звучи като един по-тежък и зъбат вариант на “The Dark Ride”, с някои влияния от “Master Of The Rings”. Някои мелодии спокойно биха намерили място в “Master Of The Rings”, а звукът е по-модерен, мощен и брутален и наистина напомня “The Dark Ride”. Да, съгласен съм с мнението ти.

Искам да използвам възможността да си говоря с теб за първи път, за да те попитам дали имаш планове отново да издадеш нещо солово? Знаем, че имаш два солови албума от 97-ма и 99-та година.
- Никога не трябва да казваш никога, но в момента нямам настройката за солови проекти, защото имаме твърде много ангажименти покрай Helloween. Сега тръгваме на турне, което ще продължи цяла година, а аз винаги използвам времето прекарано на пътя, за да композирам. Ако имам достатъчно много идеи – кой знае? Но ситуацията сега не е същата като през 97-ма, когато имаше много голям интерес за нещо такова от страна на лейбъла ни. Не бих направил типичен солов проект отново, а по-скоро си представям нещо като отделна група с подходящи музиканти, с която бих записал нещо.

Към края на интервюто няма как да не те попитам и нещо за предстоящият концерт на Helloween в София през януари. Предполагам знаеш много добре, че в България има наистина луди и тотално отдадени на групата фенове. Какво да очакват те от шоуто ви?
- Ами както обикновено, ще направим някои шантави неща на сцената. Със сигурност поне 10-ина минути ще са посветени на нещо забавно, но не мога да кажа какво точно. Като говорим за София, както е видно и от DVD- то ни “Live On 3 Continents”, хората там наистина откачат по време на нашите концерти. Затова е чудесно да видим какво ще ни поднесат българските фенове този път, хахаха! За нас, всеки път когато излезем на сцена в България е като сбъдната мечта – най-топлото посрещане което бихме си представили. Мисля, че това е третият път когато ще свирим в София.

Даже е четвърти в София, а освен това един път бяхте на фестивал в Каварна, заедно с Twisted Sister и Testament.
- О, да! Феновете в Каварна също бяха страхотни, но на фестивал е различно. Възможно е дори да се случи така, че на даден фестивал няма нито един фен на някоя от групите. Не говоря конкретно за онзи фест, но е имало такива, на които сме си мислели „тук има много хора, които със сигурност не са дошли заради Helloween”. Тогава задачата ни е наистина трудна, защото трябва да приобщим много хора, които дори не знаят парчетата ни. Понякога свирим на фестивали, които са повече рок, отколкото метъл и се налага да излизаме преди групи като A-HA, например. А техните фенове едва ли слушат метъл, хаха! Затова предпочитам нашите собствени концерти, когато знам, е хората са дошли единствено заради нас. Когато видя хора, които са горди, че присъстват на концерта, това прави мен самия още по-горд, че съм в тази група.

Wacken Open Air 2010 – тридневна хеви метъл приказка

След една седмица осъзнаване на това, което се случи на тазгодишния W:O:A, вече мога да опитам да ви пресъздам част от впечатленията си. Този път „билингът” с групи надмина и най-смелите ни очаквания, като предварително беше ясно, че едва ли ще успеем да гледаме всичко, което би ни се искало. За организацията смятам, че е излишно да споменавам за пореден път – казвам само едно: ПЕРФЕКТНА! Е, за първи път имаше инцидент с откраднати през нощта пари на един от приятелите ни, но това ни даде повод да се замислим за някои допълнителни мерки за сигурност догодина. Не смятам, че организаторите на 75-хиляден фестивал на палатки биха могли да бъдат обвинявани в тази насока.

След една нощувка в Хамбург, с кола под наем и подпомогнати от gps (едно от най-великите постижения на човечеството!), се озовахме във Вакен около 18.00 часа, в деня преди началото на феста. След като разпънахме палатката, се запътихме право към така любимият ни “Metal Place”, където си казахме първото „наздраве” на вакенска земя. Започна да вали и дъждец, който ни съпровождаше през цялата следваща нощ, но това беше нещо нормално.

Ден първи:
Първият същински фестивален ден започна доста нетрадиционно – с екскурзия до курортното градче Бусум, на брега на Северно море. Посрещна ни немска идилия – спретнати улички, водещи към брега на морето, което беше в период на отлив. Десетки хора се разхождаха на близо 100-ина метра навътре в плитката вода, а други се наслаждаваха на слънчевите лъчи на тревистия бряг. След стабилно похапване в типична бирария, се запътихме обратно към Вакен, за да заемем позиции пред щанда за мърчандайз. Примерният списък с групи за гледане, който си бях направил, гласеше, че този ден е задължително да видим само Alice Cooper и Iron Maiden. “Театърът на ужаса”, както беше озаглавил шоуто си дядо Alice, беше зрелищен спектакъл на гротескното и плашещо представление, което включваше гилотиниране, намушкване с гигантска спринцовка, разчленяване на бебе и още подобни веселби… но за съжаление едва ли някий би могъл да спори, че Alice Cooper вече съвсем се е простил с гласовите си възможности…

За Iron Maiden успяхме с много усилия да заемем позиция на около 50 метра фронтално пред сцената, на един от баровете за бира. Така съумяхме да изгледаме концерта без върху главите ни да скачат crowd-surfer-и през 30 секунди. Maiden за пореден път демонстрираха огромен професионализъм, раздадоха се на 100% и изсвириха всичко това, което очаквахме, с малката разлика, че вместо „Brighter Than A Thousand Suns” и “Paschendale”, направиха „Dance Of Death”. Новото парче „El Dorado” прозвуча доста по-добре наживо, а Bruce час по час напомняше на публиката за новият албум “The Final Frontier”. Специални комплименти заслужава всеобщият любимец на българската агитка – Adrian Smith, който изпълни партиите си с достолепието и тежестта на истински великан (какъвто всъщност е). Чудесно впечатление направи и посвещението на “Blood Brothers” на великия Ronnie James Dio.

Ден втори:
След кратка разходка из Вакен, започнахме концертният ден по-отрано с обедното изпълнение на финландската легенда Amorphis. Както и в България, момчетата забиха безупречно, с много мелодия, настроение и уникални вокали на Tomi. Amorphis логично поставиха акцента на сета си върху последните 3 албума, но между публиката имаше само доволно клатещи се глави.

След кратък престой в прес-зоната, интервю с Andre от Blind Guardian и среща на няколко бири със Stiff от “Про-Рок” и Викса от „Black Lodge”, стъпихме със страшна сила насред W:E:T сцената, за да видим младата британска траш надежда Evile. Пред сцената моментално се заформи страховито меле и облаци гъст прахоляк, в който единствено Бате Харо се престраши да влезе. Evile представиха наживо новият си китарист и забиха с много хъс, показвайки нагледно защо списание „Тerrorizer” ги харесва толкова много.

Очаквахме с много голямо любопитство шоуто на възкръсналите за пореден път хеви-глем легенди Lizzy Borden и се оказа, че с право сме били нетърпеливи. Видяхме стегнат сет, предимно от стари класики, като музиката беше разнообразявана от забавно-шокиращото сценично шоу на Lizzy. Един от гвоздеите беше моментът преди началото на „There Will Be Blood Tonight”, когато фронтменът на групата започна да “пие” кръв от врата на една почти гола мацка. Култ! По средата на този концерт се отбих към True сцената, за да се убедя за пореден път в ужасно разочароващото живо изпълнение на Roy Khan от Kamelot. Чух 3 песни с измъчени вокали и се върнах отново при Lizzy Borden, тъкмо навреме за биса в чест на Ronnie James Dio – „Long Live Rock ‘n, Roll”.

Специалното шоу на Grave Digger също надмина очакванията. Новият китарист Axel Ritt се вписва в състава на бандата страхотно и дава много надежди за начина, по който ще звучи следващия студиен албум. Шотландски гайдари, хорови припявания от Van Canto, гост-участие на Doro и Hansi (от Blind Guardian) за дуети с Chris Boltendahl…. „Гробокопачите” изпълниха от начало до край класиката си “Tunes Of War”, добавяйки за десерт “Ballad Of A Hangman”, “Excalibur” и “Heavy Metal Breakdown”. Истински, искрен тевтонски хеви метъл!!!!

След такава силна загрявка, вече чувствахме вратните си прешлени готови за първото много сериозно изпитание – появата на Slayer на Black сцената. Трябва ли да влизам в подробности? Slayer излязоха, изклаха всичко наред и се прибраха. Към средата на концерта, с вече отрязани от рифовете на Кинг и Ханеман глави, с Харо, Стефи и Мила си куфеехме с глави под мишница…. Неповторима банда! Изключително бяхме впечатлени от факта, че едва около 30% от сетлиста на Slayer се повтаряше с този от шоуто им преди месец на Sonisphere. Чухме парчета като „Spirit In Black”, “Dead Skin Mask”, “Hell Awaits”, “Aggressive Perfector”…

Вечерта завърши отново на Тrue сцената с жесток концерт на Anvil, които ни изпратиха с така любимата на всички сплав от спийд метъл, класически хард-рок и 80-тарско хеви, удряйки мощно още в началото с “March Of The Crabs” и “666”, за да ни оставят без дъх до края на едночасовия си сет. Lips отново демонстрира неподражаемото си чувство за хумор, извирвайки солото на “School Love” с … вибратор. Олдскуул ли казахте?


Ден трети:
На 7-ми август жегата във Вакен вече бе наистина непоносима. За кратко намерихме убежище в прес-зоната, но по време на Unleashed към 14.30 следобед, слънцето бе безпощадно. Стегнатото, надъхано изпълнение на шведските дет метъл легенди съвсем не успя да ни разхлади и след 4-5 парчета побягнахме към близките барове да се спасяваме от слънчев удар. Лошото беше, че в 15.30 трябваше да се върнем на най-голямия пек за толкова дългоочакваната ни среща с Overkill. Американските траш ветерани смазаха всичко с перфектно свирене и гръмовна ритъм секция. Звукът (както и при всички останали групи) беше кристален, а шоуто откраднаха за себе си големият Bobby Blitz и страхотният соло китарист Dave Linsk. Силният нов албум бе представен от цели 3 парчета, а останалото бяха класики – „Rotten To The Core”, “Coma”, “Elimination”, като точка на всичко постави красноречивата “Fuck You”.

След пореден престой в прес-зоната, раздумка с Leif Edling от Candlemass и Corpsegrinder от Cannibal Corpse, следваше шоуто на големият Blackie Lawless и компания! Любимците на всички българи W.A.S.P. (които, както разбрахме, ще видим пак в София съвсем скоро), направиха традиционно много силен едночасов концерт. Нямаше видеостени, но Blackie очевидно беше в отлично настроение, възнаграждавайки многохилядната тълпа с безсмъртни класики като „Chainsaw Charlie”, “I Wanna be Somebody”, “Wild Child”, “L.O.V.E. Machine”, “The Idol”… Страхотно беше да споделим с многонационалната публика възторженият прием на химна от последния албум „Babylon’s Burning”. Скоро ще ги гледаме пак!

Краят на фестивала беше белязан от една огромна недомислица от страна на организаторите, която не мога да проумея и досега. Как е възможно да сложат сетовете на Candlemass и Immortal по едно и също време? На всичкото отгоре, трябваше да се лишим от втората половина на концерта на Lake Of Tears, за да успеем да прибягаме до другия край на полето и видим Candlemass на party сцената. Тъпо. Както и да е – Lake Of Tears ме изненадаха изключително приятно със страхотен и много мощен звук, както и с изключително прецизно свирене и вокали. Това беше един от най-интимните и заредени с емоция концерти на Вакен 2010. След „The Greymen”, със Стефи се оттеглихме в посока Party Stage, за да видим Candlemass, а Бате Харо пътьом се отби за 15-минутна блек метъл промивка на мозъка с Immortal.

Концертът на Candlemass ни остави със смесени чувства заради собственият почерк, който Rob Lowe постави върху старите класики на бандата. Свикналите с гласа на Messiah преглъщаха малко трудно интерпретираните по доста различен начин вокални партии. От друга страна, силните парчета от последните 2 албума, бяха изпяти по безупречен начин. “Hammer Of Doom” буквално смачка като валяк всички пред сцената, а “The Bleeding Baroness” бе безспорен гвоздей. Мисля си, че Candlemass биха се чувствали повече в свои води на хедлайнерско шоу в някой клуб за 500 души…

И така – аз бях сред тези, които изтощени пропуснаха няколкото оставащи концерта (сред тях за съжаление бяха TIAMAT, SOLFLY и UDO), но за поредна година се завръщам максимално удовлетворен от адреналиновата инжекция, наречена Wacken Open Air. Най-големият метъл фестивал в света за пореден път подслони близо 80 000 души от всички краища на земното кълбо, обедини ги чрез любимата им музика и ги накара да съпреживеят удоволствието от това да видят идолите си. До следващия път!

IRON MAIDEN - "The Final Frontier"

След четири години чакане, най-сетне новият албум на метъл доайените Iron Maiden е факт. Свикнахме с дългите паузи межди студийните издания на Maiden, но както винаги очакванията на всички са до небесата. Все пак говорим за една от най-постоянните откъм класа групи в света на тежката музика.

Първите 2 парчета, които всички чухме още преди седмици бяха заглавната “The Final Frontier” и втората в албума – “El Dorado”. Честно да си призная, не бях впечатлен нито от стандартният и предвидим тежък рок на първата (с досадното повтаряне на заглавието в припева), нито от „El Dorado”, която дори и страхотния припев не спасява от усещането за нещо изсмукано от пръстите. E – за това ли чакахме 4 години???? Отговорът на оставащите парчета в албума е категорично „НЕ”. След като прослушах албума поне 10 пъти (а със сигурност той изисква още много повече), мога да въздъхна с облекчение и убедено да заявя, че „The Final Frontier” с всяко следващо слушане върви устремено към позицията на най-силен албум на Maiden от 92-ра насам.

Качеството на композиране се вдига драстично още с “Mother Of Mercy”, която притежава мрачен заряд, полу-прогресив рифове и много по-мощна китарна структура в разгръщането на мелодията. Единствената ми забележка е към малко измъчения и шаблонен припев, но все пак парчето е с класи над “El Dorado”. Следва полу-баладата „Coming Home”, с текст посветен на страстта към летенето. Песента е много емоционална, с чудесен припев и уникални сола от Дейв Мъри и Ейдриън Смит. Ритъмът е тежък и напомня соловите творби на Дикинсън – това е първата същинска перла в албума. “The Alchemist” е типично за групата бързашко парче, в традициите на “The Mercenary” и “The Pilgrim” – нищо особено, но все пак здраво и надъхващо. Деветминутният мастодонт “Isle Of Avalon” смазва слушателя с още прогресарски китарни хармонии и структуриране на композиционните части. Началото е с мелодично интро, което звучи мистично и прелива в разгърната многопластова втора част. След като темпото се забързва, Maiden го сменят по неочакван начин поне 4 пъти в хода на песента. Това парче е първото в албума, което носи неговият истински дух и настроение. Определено много по-класически рок и прогресив метъл по облик, Iron Maiden звучат наистина великолепно и през 2010-та. “Starblind” е като побратим на “Lord Of Light” от предишния албум “A Matter Of Life And Death”, но звучи 100 пъти по-убедително. Композицията крещи „Ейдриън Смит” от километри, а той свири като обезумял. Рифовете са гениални, а преходът и наслагването на 3-те китари и баса в предприпева и припева ме накараха да потръпна! Това е едно от най-силните попадения в цялата дискография на Maiden.

След тези два смазващи удара обаче, далеч не всичко в албума е свършило. Следва трета, внушителна демонстрация на композиционна класа в “The Talisman”. Мога с ръка на сърцето да кажа, че това е не само най-силното парче в “The Final Frontier”, но и най-силните рифове и мелодии, под които Яник Гърс се е подписвал. “The Talisman” носи духа и чувството на “Ghost Of The Navigator”, но….. повярвайте ми, е по-добра дори от нея! Единственият малък недостатък на парчето е леко досадното и твърде продължително интро, но след това звуковата вакханалия и извънземен припев ще докарат многократен оргазъм на всеки истински Мaiden фен. Респект! Единственият принос на Дейв Мъри в албума е “The Man Who Would Be King”, но количеството в случая е обратнопропорционално на качеството. Тук за първи път в албума се появява типичният “джъ-джъ-джъ” бас ритъм на Стив Харис, но “типично” е последното възможно определение за песента, която е една от най-интригуващите и непредвидими. Звученето е с класик-рок похвати, лек меланхоличен привкус и много красиви китарни мелодии. Завършващият 11-минутен епос “When The Wild Wind Blows”, подписан от Стив Харис, е едно от най-сложно структурираните и ангажиращи слуха парчета в цялата кариера на Maiden. Темпото е предимно средно, но напрежението присъства във всяка нота и акорд, като 11-те минути се изнизват като 3. Многократните рифови преходи и комплексният почти джазиран ритъм на Нико водят “The Final Frontier” към кулминационния му завършек с едно от най-зрелите и достолепни парчета на Харис. Още отсега усещам, че именно тази песен ще породи най-много противоречия у слушателите.

Заключение? Ако сте фен, едва ли се нуждаете от него, за да изтичате да си купите “The Final Frontier”, а за тези, които тепърва се докосват до магията наречена Iron Maiden, мога да кажа само: огънят на Maiden продължава да гори с по-различен цвят, но все така силно.

8/10

Kavarna Rock Fest, 2010 (DESTRUCTION, SODOM, KREATOR, PRIMAL FEAR, ANNIHILATOR, ACCEPT)

24 юли:

Вторият ден на фестивала започна традиционно – с плаж. Този път избрахме да отскочим до Русалка, а на връщане, при вида на разхождащият се безцелно Mille Petrozza, забихме спирачки. Оказа се, че фронменът на траш-касапите KREATOR се лута, търсейки каварненския плаж, а ние бяхме повече от въодушевени да го закараме дотам. По пътя споделихме впечатления от концерта на бандата преди 2 години на Wacken, както и този преди година в София. Последваха снимки и обещание от страна на Mille за смазващо шоу по-късно вечерта. Страхотен пич!

Точно по график, на цената се качиха първите представители на „Светата троица” на немския траш – DESTRUCTION, които забиха стегнат сет от около 10-ина парчета. Както и миналата година в София (когато направиха страхотно впечатление), сега отново Schmier предвождаше със стръвна ярост колегите си, които оправдаха всички очаквания и дадоха тон за предстоящото траш клане с класики като “Eternal Devastation”, “The Butcher Strikes Back” и ”Curse The Gods”. За пореден път се изумихме от безспорният факт, че DESTRUCTION звучат стотици пъти по-добре на живо, отколкото в студийните си записи.

Имахме време само за леко разтъпкване, подготвяне на вратните жили за следващия погром и 1-2 бири, преди Tom Angelripper да нададе познатият на всички гърлен рев. Любимците на всички родни фенове SODOM прегазиха безпощадно събралите се над 5 000 фенове на олдскуул траша с запазените си марки: брутален, първичен саунд, безумно злобарски вокали и френетична ритъм секция. Парчето „Eat Me!” беше посветено на Лейди Гага, предизвиквайки усмивки по лицата на група и публика, но кулминацията на сетлиста бяха “Napalm In The Morning” и “Agent Orange”. SODOM осъзнават прекрасно, че са с повече от култов статут по родните земи, но им прави чест, че никога не приемат това за даденост, а всеки път се раздават докрай за феновете си. Към края на “Ausgebombt”, вече започнахме да усещаме леки болки във врата и кръста от непрестанния хедбенгинг и края на “содомизма” дойде тъкмо навреме за кратка отмора.

Когато най-сетне над стадиона се спусна мрак, познайникът ни от ранния следобед Mille Petrozza, в компанията на останалите от KREATOR, стъпиха на сцената, за да всеят шок и ужас сред множеството с убийствено бруталната олдскуул класика “The Pestilence” от далечната 86-та година. Едва ли някой траш фен би оспорил твърдението, че KREATOR са не само най-успешната, но и най-музикантската и технична група от триглавия немски змей, който ни ухапа тази вечер край морето. Mille беше в супер форма и се „караше” в специфичния си стил на публиката с най-мощните вокали, на които е способен. Зад барабаните Ventor блъскаше с прецизността и злобата на машина за рязане на глави, а Speesy и Sami скромно допълваха сплавта от огромен професионализъм и агресия. Всяко следващо парче бе извирено сякаш с още по-голямо настървение и ожесточеност, а Mille беше като обсебен от зъл дух. Лидерът на KREATOR все пак не се сдържа да демонстрира страхотното си чувство за хумор, обявявайки, че тази година KREATOR празнуват 25 хиляди години на сцената, а най-забавният момент беше когато точно преди да обяви следващото парче (“Pleasure To Kill”), се провикна с най-зловещия си глас: “People of Kavarna – I want to kill you!!!”. КУЛТ! Всъщност, когато го видяхме по-рано през деня, му припомнихме една подобна случка отпреди 2 години, когато след дълга реч против насилието и расизма, той изпълни не кое да е парче, а “Flag Of Hate”. На това, Mille отговори просто, че не е от хората които се взимат твърде насериозно. Безпощадната сеч продължаваше с несломима ярост: “Extreme Aggression”, “Enemy Of God”, “Hordes Of Chaos”, “Demon Prince”…. по това време вече наистина останахме без вратове, след като си откачихме главите от куфеене и дори си направихме мини-пого с приятелите наоколо. KREATOR се оттеглиха след олдскуул китката “Flag Of Hate”/”Tormentor”, оставяйки ни уморени, но доволни от потока адреналин, бушуващ между сцената и публиката.

25 юли:

Не успяхме да се организираме така, че да влезем навреме за VOIVOD, но точно пред стадиона успяхме да чуем последните няколко парчета от сета на канадските прогресив-траш ветерани. След това поговорихме с няколко отдадени фенове на групата (и радио Z-Rock), които споделиха позитивни впечатления от първата поява на бандата в България.

PRIMAL FEAR бяха втората група за деня от трите дебютанта на родна земя, а очакванията към тях – високи. Оставам с леко смесени чувства към изявата на Ralf Scheepers и компания, главно заради твърде преекспонирания звук пред сцената, както и липсата на отявлени класики като “Evil Spell”, “Angel In Black” и “Seven Seals” от сетлиста на “орлите”. Все пак се насладихме на ударна доза качествен германски пауър метъл с отлични вокали и сола, а „Riding The Eagle” изпълни с наслада сърцата на всеки истински хеви метъл фен.

Отново кратка пауза, която използвахме да разменим впечатления с приятели от други медии, за да дойде моментът, заради който бяха дошли огромна част от феновете на тазгодишния Kavarna Rock Fest – ANNIHILATOR! Когато от високоговорителите се разнесоха откъслечни репортажи от телевизионни новини, буквално се затичахме към сцената за откриващите рифове на “The Box” – изпята от самия Jeff Waters. YES!!!!! Машината за рифове от Канада буквално смачка всички тези, които не бяха направили грешката да пропуснат концерта на спийд легендите. Винаги с усмивка и позитивно излъчване от сцената, Jeff се разходи из цялата дискография на ANNIHILATOR, представяйки ни както злобни резачки като „Ultra-Motion” и “The Trend”, така и разчупени, многопластови композиции като „Set The World On Fire” и “Hell Is A War” (която по негово признание не бяха изпълнявали от цели 15 години!). Постоянният вокалист и китарист от цели 7 години насам – Dave Padden – показа завидни вокални умения, както и смайваща китарна техника и синхрон с Waters. “The Fun Palace” докара до екстаз всички фенове на хубавата музика и истински непреходния метъл, а по време на заключителната виелица от рифове и сола “Alison Hell”, на сцената се появи и Schmier от DESTRUCTION, който много сполучливо се намесваше в смразяващия припев “Aaaaaaaaaalice in hell”. Страхотно беше и посвещението, което Jeff отправи към великия Ronnie James Dio с незабравимия инструментал “Crystal Ann”. Поздравления към организаторите на фестивала, за това, че доведоха за първи път в България една от най-класните и професионални метъл групи. Респект!

Всички очаквахме шоуто на ACCEPT с огромно любопитство, което беше логично породено от новото начало, което те поставиха възраждайки групата без Udo. Притесненията ни дали новият фронтмен Mark Tornillo ще го замести достойно, се изпариха окончателно някъде към третото парче. Много харизматичен и позитивен, Mark се вписва безупречно в легендарния състав от метъл легенди. В сетлист, изграден изцяло от класики до 86-та година, ACCEPT успяха да вмъкнат две парчета от предстоящия си нов албум “Blood Of The Nations” (“Teutonic Terror” и “The Abyss”), загатвайки, че трябва да очакваме запис, който достойно може да се нареди до старите химни. Wolf Hoffmann и Herman Frank мачкаха безпощадно със златни рифове и сола, a Peter Baltes както винаги беше властелин на баса. Жалко, че не изпълни някоя от “онези” балади. На барабаните беше ненормалникът Stefan Schwarzmann, който БУКВАЛНО счупи сета си от блъскане. По едно време се наложи да подменят единият от барабаните, което предизвика шеги между музикантите. Един от абсолютните гвоздеи на вечерта беше изпълненото с емоция и страст изпълнение на великата “Neon Nights”, със смазващ звук, светлинни ефекти и великолепни хорови вокали. Отсъствието от сета на “Son Of A Bitch” беше малко озадачаващо, но пък публиката беше компенсирана с “Burning”, “Breaker”, “Restess And Wild”, “Fast As A Shark”, “Princess Of The Dawn”, “Balls To The Wall”…. По време на последната, цялата публика акомпанираше на припева и хоровите включвания, а атмосферата на стадиона беше наистина вълшебна.

За пореден път празникът наречен Kavarna Rock Fest донесе усмивки и страхотни емоции по лицата на хиляди фенове успяли след толкова години да видят на сцена любимците си. Ще се видим догодина.