Най-сетне го дочакахме този фестивал – все пак най-голямото концертно събитие в България всяка година. Пътуването към морето започна в сряда сутринта, за да завърши благополучно чак към 17.30, пиейки бира с компанията пред стадиона в Каварна. Първото впечатление беше за доста по-малко хора от откриването на феста миналата година, което си обяснихме с делничния ден.
Към 20.00 откъм вътрешността на стадиона започнаха да се чуват първите акорди от изпълнението на групата на Lauren Harris, но някои от нас решиха благоразумно да си го спестят, имайки като железен аргумент спомена от същата група преди 2 години в София. Влязохме 15-ина минути преди появата на Motley Crue и... си тръгнахме 20 минути след нея. Очакванията ни за невероятен сценичен спектакъл с много декори, пироефекти и видеоекрани не се оправадаха. Motley никога не са били група с особени музикални достойнства, но все пак, 10-минутна реч на Томи Лий още след второто парче ни дойде малко множко. Винс Нийл извади възможно най-лишените от мъжественост вокали и решихме дружно, че няма смисъл да ставаме свидетели на още прояления на един от безспорно успешните продукти на американския шоубизнес. На път за бирарята си зададохме въпроса колко жесток понякога е шоубизнеса. Група като W.A.S.P., която с първите си 2 албума е многократно по-скандална и шокираща, както и несравнимо по-талантлива в музикално отношение, сега свири в клубове от по 500-600 човека, а Motley Crue, които започнаха кариерата си като доста по-лустросан и приемлив за американския тийнейджър вариант на глем-рока, сега продават стадиони, просто защото Томи Лий има порно-клипче с Памела Андерсън в интернет...
Вторият ден 
на фестивала започна с плаж (както си му е реда) и продължи с някои нови попълнения във веселата ни компания. Бирата се лееше без видими изгледи да свърши, а очакванията, както и публиката, се бяха увеличили поне двойно. Успяхме да видим едва 3-4 песни от изпълнението на Edguy, които свириха също толкова енергично своя веселяшки хелоуински метъл, както преди 2 години в София. За първи път видяхме и декор, което беше малък, но все пак плюс. В 21.00 на сцената (отново лишена от декор, но пък с два отвреме-навреме прекъсващи видеоекрана отстрани) се появиха Blind Guardian, които демонстрираха невероятен професионализъм за малко повече от час и без съмнение спечелиха на своя страна голяма част от феновете на Scorpions. “Traveller In Time”, “Valhalla”, “Nightfall”, “Born In A Mourning Hall”, “Imaginations From The Other Side”, Mirror, Mirror” се заредиха почти без пауза, като Ханзи единсвено бързаше да обяви заглавието на следващото парче. Вокалистът (с нова, къса прическа) изуми мнозина с мощен и прецизен глас, но безпорният герой на вечерта беше соло-китаристът Андре Олбрих – този човек скъса китарата от свирене! Остана въпросът дали не беше по-добре да видим Guardian като хедлайнъри на едната от вечерите... Точно в 22.30 големите Scorpions приветсваха близо 20-хилядната тълпа с “Coming Home”. Клаус Майне ни изненада с почти безупречни вокали, а Ули Рот и Руди Шенкер – със смазващо тежки китари. Беше страхотно да видим едно момиченце на 7-8 години, което пееше без грешка всички текстове на любимците си върху раменете на баща си! Рокът ще бъде вечен. “The Zoo”, “Rock You Like A Hurricane”, “Send Me An Angel”, “
Третата и 
последна вечер, вече видимо изморени, посрещнахме както обикновено на масите пред стадиона с бира. Сред оживени коментари за тройната немска атака предишния ден, незабелязано пропуснахме почти целия сет на Cynic (които обаче повечето от компанията бяхме гледали миналата година на Wacken и знаехме за какво става въпрос). Прогресив титаните Dream Theater бяна очаквани с огромно нетърпение от някои, а други бяха отишли просто, за да се убедят лично в отношението си към групата (позитивно или не). Лидерът на групата Майк Портной свири като обезумял на най-внушителния комплект барабани, който бяхме виждали някога. Поклон пред таланта и ентусиазма на този човек. Това не означава, че останалите от групата свириха по-малко професионално – напротив. Тотално раздаване за феновете си и песни, подбрани от почти цялата дискография, оставиха доволни всички фенове на „театралите”. Някои от нас съжаляваха за липсата на “Pull Me Under”, на други им стана досадно още на втория 15-16-минутен музикален мастодонт, а трети отчетоха, че предпочитат по-компактният и аристократичен стил на Queensryche, правейки сравнения с концерта на последните само 4 дни по-рано. “The Spirit Carries On” изправи на крака и „подпали” публиката, която изпрати поредният успешен Kaliakra Rock Fest по подобаващ начин. Двучасовият сет на Dream Theater доказа, че дори и по-трудносмилаем стил като прогресив метъла има десетки хиляди почитатели в страната ни и ни изпрати на път към дома с надеждата, че за хубавата музика винаги ще има всеотдайни фенове, които ще вдъхновяват идолите си да продължават да творят.
Разделихме се с много приятели в Каварна с обещанието да се срещнем пак... на 15 август.
.jpg)
