Интервю с Michael Weikath от HELLOWEEN

Здравей Michael. Започваме те директно с въпросите за новия албум Straight Out Of Hell. Според мен той звучи доста по-позитивно, в сравнение с предишния 7 Sinners. Споделяш ли едно такова мнение?

- Да, напълно! Това беше и основната идея на продуцента ни Charlie, защото в повечето случаи

той работи по по-мрачни неща с други групи. Искахме нещо с повече настроение, още повече при всички тези приказки за края на света на 21-ви декември. Няма никаква причина да ставаме негативни – по-добре да завършим годината с настроение и да започнем следващата с такова. 7 Sinners звучеше много агресивно и удряше директно в лицето и може би наистина се възприема като не толкова позитивен, но аз самият винаги се стремя към по-приповдигнато звучене.

А какво би ми казал за парчето “Asshole”? Изцяло шеговито ли е или е посветено на конкретен човек, който ви е ядосал по някаква причина?

- Не е за никой конкретно. Тази песен е просто за ситуации, когато си много ядосан за нещо или когато трябва да се срещнеш с някой, когото смяташ за задник , но трябва да се опиташ да погледнеш откъм забавната страна на нещата. Например седиш си в трамвая или автобуса и се разсейваш от яда си, като си припяваш някаква мелодийка да…. “да, този наистина ме вбеси, но това е защото той е заадник, заааааадник”. Нещо такова, хаха.

Ще ни разкажеш ли нещо за новото видео, което снимахте наскоро към парчето “Nabataea”? Каква е концепцията?

- Атмосферата е доста фентъзи. Има много динамика, огньове, статуи, археологически находки и какво ли не. Опитахме се да пресъздадем впечатлението, че се намираме в храм. Заснехме видеото в един голям тунел, който е бил част от винарна, в град Хайделберг. Вкарахме и малко атмосфера от Древен Рим – надявам се, че се е получило добре. Не съм гледал целия видеоклип все още, но като се има предвид колко усилия вложихме, смятам, че е станало добре. Използвахме много огън, дим и изкуствена мъгла. Може би прилича на видео на някакъв религиозен култ или секта, хаха.

Лимитираната версия на новия ви албум включва хамънд-версия на парчето “Burning Sun”, която е посветена на големия Jon Lord. В 7 Sinners пък посветихте “Long Live The King” на Ronnie James Dio. Доколко една толкова стара и легендарна сама по себе си група като Helloween все още се вдъхновява и влияе от творчеството на легенди като Sabbath или Purple?

- O, разбира се, че до много голяма степен. Тези групи са с наистина много по-значим статут от нас. През годините осъзнаваш, че няма начин да не си се повлиял от творчеството на другите преди теб. Това, което се опитваш е, да продължиш да поддържаш огъня и да поемеш щафетата от тези легенди. Все пак Purple са си все още напълно функционираща и  много успешна група. Спомням си раните им години, когато свиреха в Хамбург през 60-те и си сменяха името на групата и музикантите в нея постоянно. Тези хора са родени музиканти. Те са създали групата си, за да свирят музика за удоволствие и от страст към музиката, а не за да стават звезди или бизнесмени. Така е било в Англия по онова време. Тези хора са били пионери, защото по това време просто не е имало тежка музика. Sabbath и Purple са я създали. Днес можеш да влезеш в магазина и да ти гръмне главата от стотиците метъл групи и стилове, но тогава не е било така. Нямало е подобна музика. Тогава очаквахме с такова нетърпение всеки следващ албум на Sabbath, защото знаехме, че ще е убиец. След това, когато взеха Dio, се чудехме как ли ще звучат с него. Това бяха различни времена, а сега правим тези парчета, за да изразим благодарността си към тях за това, което са направили и това, което тези групи представляват. Изразяваме огромното си уважение към тези групи. Сега и ние сме в този бизнес и знаем какъв стрес е, но си мисля, че тогава те са били с наистина култов статус. Огромни групи. Това може би е и причината Ritchie Blackmore да се ядосва навремето, че с Rainbow не е успял да постигне същия успех както с Purple. Тези хора са от различно поколение и от тотално самобитната британска сцена. Ние в Германия произхождаме от корено различна сцена но за нас те са легенди.

Мислил ли си някога върху възможността за съвместно турне на големите хеви метъл групи в Германия, като например Scorpions, Helloween, Accept, Grave Digger?

- Това би било чудесна идея, но просто нямам идея как би се осъществила. Зависи от мениджърите. Ако има интерес за нещо подобно, мисля, че ще се получи страхотно.

За финал, да те попитам какво да очакват феновете от концерта ви в София на 15 март. Ще има ли изненади?

- Ще дойдем със сериозна сцена и се надявам залата да е достатъчно голяма, за да я разположим както трябва. Ще има и страхотно светлинно шоу, както и кратка комедийна сценка, горе-долу по времето когато Dani прави солото си на барабани. Сещате се – китарен дуел между Dani и Sascha или пък соло на мини барабанчета на Markus. Аз пък ще ги застрелям с някакъв автомат или нещо от сорта. Ще има нещо такова и на това турне.

Останалата част от отговорите на Michael Weikath можете да прочетете в следващия брой 7 на Metal Hammer Bulgaria!

Интервю с Max Cavalera от SOULFLY

Новият албум “Enslaved” излезе преди месец и получи много добри отзиви от феновете и медиите. Съгласен ли си, че това е най-агресивния ви албум до момента?

- Със сигурност е един от най-екстремните ни албуми. Много съм горд и развълнуван от него. Много харесвам първия сингъл “World Scum” – звученето на албума на места е направо дет метъл. Имаме и нови членове в групата – Тони Кампос и Дейвид Кинкейд, които допринесоха да звучим по-добре. В момента свирим нови парчета по концертите ни в Щатите и се готвим да дойдем и в Европа. Знам, че ще свирим и в България.

Експериментирал си не само с по-екстремна музика, но и с вокалите си, които също звучат почти дет метъл. Как реши да включиш такъв тип пеене?

- Просто пасна на музиката. Тя е доста тежка и затова исках и вокалите ми да звучат по-агресивно. Гласът ми принципно е по-екстремен и сега не съм се опитвал да звуча мелодично. Според мен така се получи по-добре.

Кажи ни нещо за гост участията на Дез Фарфара и Травис Райън. Как се случиха?

- Дез ми е приятел още от Coal Chamber. Харесвам начина му на пеене, смятам, че е добър вокалист. Освен това е страхотен човек и беше чудесно да работим заедно по "Redemption of Man by God". Получи се страхотно парче на библейска тематика. Записахме го заедно в студиото. Травис записа партиите си за “World Scum” сам в студиото. Тогава не бях там. Той също има много специфичен дет метъл глас и взаимодействието ми с него се получи много добре.

“Enslaved” e осми албум за Soulfly. Вече имаш повече албуми със Soulfly отколкото си записал със Sepultura. Смяташ ли, че Soulfly е проект със значимост, която е съизмерима и дори по-голяма от тази на Sepultura?

- Изградил съм живота си около Soulfly и смятам, че групата е чудесна. Много съм горд с нея и вече сме наоколо цели 15 години. Правим много концерти и сме много популярни навсякъде. На някои места сме дори по-известни от Sepultura. Горд съм с групата и обичам Soulfly.

Говоря си с теб за първи път и искам да използвам тази възможност, за да те попитам кой е личният ти фаворит от албумите ти със Sepultura и защо?

- “Chaos A.D.” ми е любим, защото е по-оригинален и с него намерихме своя собствена идентичност. Получи се добра комбинация от политически текстове и музика, която също е комбинация от бързи и по-груув и тежки парчета. Анди Уолъс също свърши страхотна работа по продукцията и звука на албума.

Имаш и проект с брат ти Игор, който се казва Cavalera Conspiracy. Как решаваш кое парче е подходящо за Soulfly и кое за Cavalera Conspiracy?

- Записвам демота на парчета, без да имам предварителна идея за какво ще ги използвам. След това, когато ги преслушвам, решавам за коя банда са по-подходящи. Опитвам се да намеря усещането, което носи конкретния риф. Така че просто композирам заради удоволствието да свиря рифове и решавам за коя банда са едва на по-късен етап.

Последният ми въпрос е свързан с предстоящото ти посещение в България на Loud Festival. Свирил си тук няколко пъти и феновете в България обичат и теб и Soulfly. Какви са най-ярките ти спомени от България и феновете тук?

- Спомням си много добре концерта от 2009-та или 2010-та, когато свирихме в една малка зала, която обаче беше пълна до дупка. Навсякъде имаше банери, знамена, публиката беше много шумна и пееше всички парчета. Обичам българските фенове и чакам с нетърпение да свирим на този фестивал със Slayer. Ще бъде страхотно и ще направим шоу!

Какво по-конкретно да очакват феновете от концерта ви на 3-ти юни?

- Ще бъде страхотно шоу и ще свирим парчета от почти всички албуми. Няма да са само нови неща, ще има и стари парчета. Така че ще е яко за феновете и всеки ще може да чуе любимата си песен. Очаквам концерта с нетърпение и също така ми се иска да видя и всички останали групи. Нямам търпение да се върна при вас!

Интервю с Wolf Hoffmann от ACCEPT

Би ли ни казал как решихте да изберете този лайтмотив за заглавие на албума? Защо битката при Сталинград?

- Това е едно от най-значимите исторически събития за последните 100 години и просто решихме, че ще е чудесно да го преразкажем. Смятам, че е подходяща тема за метъл парче: събитията са доста противоречиви и трагични. Мисля, че е интересно да се разкаже.

Заглавното парче намеква за общата атмосфера на албума. То звучи като автентичен, класически  Accept, с много химнов припев. Колко представително е това парче за останалите песни в албума?

- О, доста представително. Имаме 10 силни парчета, като всички те звучат като класически Accept. Другите парчета са също толкова добри и съм уверен, че албумът е силен. Коментарите на хора, които са чули целия албум са доста въодушевени и изглежда това ще е достоен наследник на “Blood Of The Nations”.

Като фен на групата се радвам да го чуя. Ще ни кажеш ли защо избрахте парчето “Never Forget” а бонус към лимитираното издание на албума?

- Хаха – ами какво да ти кажа. Всеки път избираме едно парче за бонус, защото някой от издателите ни го изисква с маркетингова цел, така че винаги трябва да жертваме една песен. Не винаги е лесно да го направиш, но просто трябва да избереш едно от записаните парчета и да го определиш за бонус.

Марк Торнило е част от групата от вече 3 години. Феновете приемат ли го с отворени сърца, особено след страхотния “Blood Of The Nations”, който той вече има зад гърба си?

- О, да – Марк наистина е приет на 100 процента. Той е истински лидер и фронтмен, освен това е чудесен певец и всички сме ентусиазирани, че е част от групата. Въпросът дали това беше правилният избор вече не стои за нас – това е минало. Това е изцяло нова ера за Accept и всички въпроси „дали”, „защо” и т.н. вече не са на дневен ред. Продължаваме с пълна пара напред с Марк.

Планирате ли да заснемете видео към някое от новите парчета?

- Със сигурност ще заснеме клип, но едва ли ще е точно сега, защото за нас понякога има логистични проблеми, защото сме на различни континенти – аз съм в Щатите, друг е в Швейцария, трети – в Германия. Трудно е да се съберем всички на едно място, за да снимаме видео.

Волф, ще споделиш ли с феновете си в България, които са и музиканти, какви китари използваш на сцената и в студиото? Използваш ли „signature” модели и адаптори?

- Да, повечето от китарите ми са модифицирани. Имам „signature” китара от Jackson. Когато работя по даден албум, използвам няколко различни китари. Имам колекция от 10-12 китари, които са на Hamer. С тях работя от дълго време. Имам също и Gibson Flying V. В зависимост от конкретното парче, по което работя, звука и усещането, които искам да постигна, използвам различна китара. Що се отнася до усилвателите, съм много доволен от тези на Blizzard. Използвам различни педали. Всъщност работя с един набор от оборудване от доста години, което модифицирам за себе си.

Кои са групите в Германия, с които поддържаш най-близко приятелство? Какви са контактите ти с други култови немски групи като Helloween, Running Wild, Blind Guardian, Scorpions?

- Метъл обществото е като едно голямо семейство, с членове на което се срещаш поне веднъж в годината по разни събития, награди или по концерти и фестивали. Пием по някоя бира заедно, но не бих казал, че пазим някакви близки контакти. 

Интервю с Gregor Mackintosh от PARADISE LOST

Здравей, Грег! С 25 години история зад гърба ви, мислиш ли, че Paradise Lost все още еволюира като група или вече сте се установили в своя собствена музикална ниша?
- Трудно е да кажа, защото някои хора смятат, че групата ни е изградила собствено звучене едва през 94-та. В този смисъл няма как да кажа – ето, вече си имаме наш собствен звук и оттук-нататък започваме да еволюираме. Мисля, че правим това, което чувстваме в конкретния момент, без да мислим твърде много в перспектива. Определено може да се каже, че имаме свой собствен звук, но никога не бихме спрели да експериментираме, защото иначе не би било интересно.  

Предишният албум “Faith Divides Us, Death Unites Us” беше крайъгълен камък в дискографията ви. Беше ли ви трудно да го последвате с нов материал или се получи естествено?

- Мисля, че най-добрият начин да подходиш към нов албум е да забравиш, че си правил нещо преди това. Така подходих и към “Tragic Idol” – все едно съм в нова група, която няма никакви песни до този момент. Ако се стремиш да надградиш над нещо правено преди това или да следваш някакъв определен стил, това повлиява твърде много на процеса на композиране.

“Tragic Idol” е 13-ят ви студиен албум. Прав ли съм да го определя като малко по-мелодичен и излизащ от тоталния мрак и безнадеждност на “Faith Divides Us”?

- Не сме го направили съзнателно, но съм съгласен, че е по-мелодичен от “Faith Divides Us”. В предишния албум музиката беше доста по-многопластова, със симфонични елементи и с повече атмосфера. С “Tragic Idol” не исках да продължаваме в тази посока, а да се върнем към по-базисното, оголено звучене на Paradise Lost. За да постигнем добър ефект обаче трябваше да добавим и много мелодия.

В новия албум има някои парчета като например “Theories From Another World” и “Worth Fighting For”, които предлагат по-нетипично звучене. Като цяло смятам, че албума звучи по-разнообразно и „цветно”. Това ваше решение ли беше или този ефект е резултат от идеи на продуцента?

- Това беше изцяло наше решение. Продуцента просто допринесе да имаме възможно най-добрия саунд. Той не е взимал отношение по насоката на песните. Бяхме много добре подготвени, всички песни бяха написани когато влязохме в студиото и знаехме точно как искаме да звучим. Специално песента “Theories From Another World” я сложихме по средата, защото се натрупаха доста поредни дуум парчета и целта беше да разчупим леко настроението. Обичам дуум, но ако целия албум е в този стил, става малко прекалено според мен.

Грег, ще има бонус парчета за лимитираното издание на албума. Защо решихте да оставите “Ending Through Changes” извън регулярното издание и как избрахте кавъра на Spear of Destiny за другия бонус?

- Избрахме “Ending Through Changes” за бонус, защото носи малко по-различно усещане от останалите парчета в албума. Ние винаги пишем всички парчета като част от един съзидателен процес и отдаваме на всяко едно от тях еднакво внимание. Никога не композираме песен с мисълта тя да остане като бонус. Това парче просто се получи малко по-готик като звучене и се отличава от останалите. Що се отнася до кавъра, това ми е любимо парче още от 15-16 годишна възраст. Никой в групата не беше чувал това парче, но като им го пуснах си казаха – да, звучи яко. Направихме го акустично.

Любопитен съм да ги чуя и двете. Смяташ ли успехът и култовия статут на групата в метъл средите се дължат на стабилния ви състав през всички тези години (с изключение на барабаниста, но и Ейдриън е вече от 4 години в групата)?

- Хм, не знам. Трябва да имам кристално кълбо, за да кажа със сигурност. Смятам, че успехът ни се дължи на това, че издадохме някои от албумите си в много подходящ момент. Например “Draconian Times” все още звучи свежо, но определено през 94-та беше правилния албум, в правилния момент. Хората тогава бяха готови за този албум. Все пак мисля, че голяма част от всичко е просто съдба. Никога не знаеш какво те чака зад ъгъла. За една група наистина е важно да се задържи в един състав. Ние започнахме като приятели, които практикуват заедно хобито си. Така е и до днес и мисля, че така трябва да бъде. Някои групи в един момент забравят, че в крайна сметка всичко е за да се забавляваш. Цялата причина да сме в групата е да правим добра музика и да се забавляваме.

Грег, нека те попитам нещо за страничния ти проект Vallenfyre. Дебютният ви албум беше едно от най-добрите олдскуул дет метъл издания за 2011-та. Каква беше основната ти мотивация да сформираш тази група и да композираш този тип музика, която напомня звученето на Paradise Lost от най-ранния ви период?

- Причината, която съм споделял и в други интервюта е смъртта на баща ми. Тя ме подтикна да напиша някои текстове и мелодии, които не бих композирал при други обстоятелства. Има и голяма доза носталгия по онези ранни дет метъл времена когато започвахме и баща ми ни караше по концерти. Музиката, която си обичал на 14-15 години винаги остава част от теб. След като баща ми почина, започнах всичко това като един вид терапия за състоянието ми тогава, но се получи една група от приятели, с която правим нещо, което прави всички ни щастливи.

Последният ми въпрос е свързан с едно историческо събитие за британската метъл сцена, което ще се състои на 7 април в Лондон и на което ще свирите с Vallenfyre. Какво можеш да ни кажеш за приятелството ви с дет метъл легендите Bolt Thrower, които в този ден ще отпразнуват 26 години на сцената?

- Bolt Thrower бяха една от първите групи, с която свирихме заедно след като основахме Paradise Lost. Имали сме много съвместни концерти и често сме пътували в един бус. Имаме хубави спомени и за мен е чест, че ще свиря на това шоу. Autopsy също ще свирят на този концерт и си спомням, че тяхното първо и единствено европейско турне навремето беше именно с Paradise Lost. И с двете групи имаме дългогодишно приятелство.

Значи сте добри приятели преди всичко…

- Чакам това шоу с огромно нетърпение, защото от една страна всички приходи от билети ще бъдат с благотворителна цел, а от друга – ще си изкараме страхотно в компанията на много приятели.

Интервю с Blackie Lawless от W.A.S.P.

Блеки Лоулес от W.A.S.P. винаги е интересен събеседник. Какъв по-удобен повод да си поговорим с него отново от предстоящото шесто гостуване на W.A.S.P. в България, като хедлайнер на Loud Festival на 2 юни. Чуйте какво има да ни каже Блеки за новият албум, турнето “30 Years Of Thunder”, президентските избори в САЩ тази есен и любимото си парче от албума “Still Not Black Enough”!

Блеки, използваме предстоящото гостуване на W.A.S.P. на Loud Festival, за да говорим отново с теб. Би ли ни казал как върви подготовката за турнето?

- Върви добре, но всъщност в момента сме в процес на работа по следващия ни албум, който ще излезе през септември. Така че в момента сме в студиото, а след това започваме репетиции за турнето.

О, това е един от най-важните ми въпроси към теб. Как върви работата по новия албум и какво още можеш да ни кажеш за него?

- В момента наистина не мога да ти кажа много, защото не е завършен. Не ми се иска да споделям подробности на този етап, защото често се случва някои неща да се променят. Мислиш си, че вървиш в една определена посока, но когато албумът е готов, се оказва, че звучи по друг начин. Все пак мога да кажа, че до момента сме много доволни от начина, по който звучи.

Радвам се да го чуя и съм сигурен, че ще бъде поне толкова добър колкото и последните 2 албума, защото явно сте в страхотна форма в този състав. На официалния сайт на W.A.S.P. споменахте, че турнето “30 Years Of Thunder” ще бъде нещо наистина специално, с двучасов сет и много изненади и ефекти. Това шоу ли ще видим на 2 юни в София?

- Шоуто в София не е част от турнето “30 Years Of Thunder”. През лятото ще свирим на някои фестивали, на които ще правим обичайния си сет. Обикновено свирим час и половина, защото сме ограничени във времетраенето на сета, поради заложеното в договора ни. Това е причината да не свирим по-дълги сетове по фестивалите, но през есента, по време на нашето турне можем да правим каквото решим.

На сайта ви периодично излизат части от историята на W.A.S.P., разказана от теб. Обмисляш ли да публикуваш тази история официална биография някой ден?

- Не мисля за това в момента. Имаше запитвания към мен да напиша подобна книга, но в момента не съм заинтересован от това. Вместо това реших да разкажа на сайта това, което си спомням от онези години. От историческа перспектива, според мен това е най-правилния подход, защото често се получава така, че когато хората пишат такива биографии, се впускат в коментари на лична основа по адрес на други хора. Аз не искам да го правя. Целта ми е да направя една историческа извадка, както би го направил журналист, но журналист, който е бил там по това време и може да разкаже всичко достоверно.

Според мен би могъл да помислиш все пак възможността да издадеш този разказ като някакъв вид бонус за феновете – дори във вида, в който е.

- Може би след време, но всъщност аз съм едва по средата на историята, така че има още доста за разказване преди да е готова.

Блеки, няма как да не те попитам за пореден път за толкова дългоочакваното DVD “The Crimson Idol”. Какво се случва с него?

- Имам какво да споделя, но няма да го направя точно сега. Ще бъде нещо много специално, което ще се случи тази година, но искам да изчакам. В момента работим по това издание. Ще кажа само следното: не забравяйте, че тази година празнуваме не само 30 години на сцената, но и 20-годишен юбилей от издаването на “The Crimson Idol”.

С този отговор увеличаваш още повече напрежението за феновете на W.A.S.P.

- Само малко, хаха!

Ще те попитам нещо от името на един от членовете на българския фенклуб на W.A.S.P. От известно време използваш китара ESP модел AX Ltd. Това “signature” модел ли е или просто е модифициран от теб по някакъв начин, защото няма такива адаптори като твоите?

- Не е “signature” модел. Китарата ми наистина е ESP 350 AX. Модифицирал съм я за себе си и има някои неща, които я правят специфична, според това, което харесвам. Имам специален лимитиран модел, който съм модифицирал допълнително.

Задължителен въпрос когато имаме шанса да говорим с теб е този за политическата ситуация в Щатите. Тази есен ви предстоят избори. Знам, че винаги си се интересувал много от политика, затова би ли ни казал на кой от кандидатите на републиканците симпатизираш и по-специално какво мислиш за идеите на Рон Пол да ограничи влиянието на Федералния резерв и да се придържа към правилата, разписани в Конституцията. Смяташ ли, че тези идеи са реалистични?

- О, Рон Пол никога няма да спечели. Няма начин да се случи. Той има някои добри идеи, особено що се отнася до Конституцията и справянето с дълга, но също така лансира и идеи, които плашат хората. Никога няма да го изберат. От моя гледна точка, Ромни е най-добрият бизнесмен, който би могъл да се справи с финансовите проблеми на Америка.

Доколкото виждам и от няколко други интервюта на представители на музикалните и метъл среди, които съм чел, явно Ромни е най-вероятният кандидат на републиканците за изборите наесен.

- В момента изглежда така – да.

Още един въпрос, зададен от феновете е свързан с една много ранна твоя песен - “Silver Rain”, която циркулира в youtube. Вярно ли е, че си я писал в памет на Джон Ленън? Какво си спомняш за това парче?

- Голяма част от вдъхновението за това парче дойде и от Елвис. Бях повлиян от музикантите, с които израснах като дете. Това парче не беше завършено и можете да чуете само демо. Оттогава успях да я завърша и може би някой ден ще я издам.

В тази връзка, бившият барабанист на W.A.S.P. Стет Хоулънд казва в едно свое интервю, че имаш тонове неиздадени демота, музика и дори изцяло завършени парчета. Мислил ли си някой ден да ги издадеш като колекция неиздавани записи?

- Много музиканти имат неиздаван материал, който не са използвали. Това, което правим е такива случаи е да изчакаме момент на вдъхновение, за да завършим нещо започнато по-рано. Може да имаш много идеи. Получава се нещо като нареждане на пъзел – трябва да седнеш и да отделиш време да го сглобиш. Нужно е и вдъхновение обаче, за да се сетиш за нещо старо, което би паснало добре на някоя нова идея или риф. Всеки композитор на песни работи и мисли по този начин.

Един въпрос, който винаги съм искал да ти задам е защо никога не сте изпълнявали на живо парчета от албума “Still Not Black Enough”?

- Знаеш ли, винаги съм смятал този албум за много по-добър, отколкото го смятаха феновете. Спомняте си, че този албум излезе след “The Crimson Idol”,  той направи огромно впечатление. Когато започнах работа по “Still Not Black Enough” си казах, че какъвто и албум да направя, няма как той да се съревновава с “The Crimson Idol”, още повече, че излезе скоро след това. Днес си мисля, че има много добри парчета в този албум и той е по-добър, отколкото хората го считат в спомените си. Ако обаче погледнеш която и да е група с дълга история, когато трябва да изпълниш двучасово шоу, трябва да прецениш кои са парчетата, които хората най-много искат и очакват да чуят. Ако това съставя 75% от времетраенето на сета и освен това имаш нов албум, тогава ти става твърде ограничен избор на песни. Понякога някои изпълнители съвсем преднамерено свирят парчета, които хората не познават така добре, но така винаги рискуваш много хора от публиката да не разпознаят песента или да не разберат откъде е това парче. Ако трябва да избера едно парче от този албум, което да изпълнявам на живо, това ще е “Scared To Death”. Винаги съм искал да го включа в сета и смятам, че е едно от най-добрите ни парчета въобще, но пак казвам: този албум остана в сянката на “The Crimson Idol” що се отнася до популярност.

Радвам се, че говориш така за този албум, защото за мен той е много силен и дори вчера за пореден път го слушах в колата. Дано някой ден свирите парче от него на живо.

- Случва се често с подобен род албуми и при други групи. Когато издадеш толкова влиятелен албум преди това, с каквото и издание да го последваш, колкото и добър албум да е, няма как да не пострада.

Блеки, по специална молба на Петя от българския фенклуб на W.A.S.P. ще те попитам дали си спомняш един от концертите миналата година в Гърция, на който тя ти е подарила преводно издание на поезията на един голям български поет и революционер – Христо Ботев? Спомняш ли си тази случка?

- Да, спомням си добре. За съжаление не съм имал време да я прочета, защото имахме проблем с прибирането си от Европа. Целият ни багаж се загуби по време на прекачванията при полетите обратно до Щатите и не си получих багажа в продължение на близо 3 месеца! През това време трябваше да си купим част от оборудването, защото пак тръгвахме на турне, а след като багажа ни най-после се появи, прибрахме на съхранение голяма част от него. Това наистина беше огромен проблем за нас, но си спомням много добре, че тя ми даде книгата и знам, че един ден ще стигна и до нея. Благодари й от мое име!

В края на това интервю искам да ти предам едно голямо „Благодаря” от всички членове на българския фенклуб на W.A.S.P., който стартирахме миналата година. Надявам се да имаме благословията ти, а ти можеш да очакваш някои специални изненади от нас по време на 6-тото ви гостуване в България.

- Благодаря ти, Стояне! Оценявам времето, което сте отделили за всичко това. Искам да благодаря на всички фенове в България и да им кажа да очакват шоу, което ще е като боксов мач в тежка категория! Ще ви нокаутираме!

Специални благодарности на Борислав Ташков от българския фенклуб на W.A.S.P. за част от въпросите!

Интервю с Bobby “Blitz” Ellsworth от OVERKILL

Как си, Боби? Радвам се да си говорим за първи път!
- О, цял ден давам интервюта и си играя с кучето.

Знаех какъв ще е първият ми въпрос към теб веднага щом изслушах новия албум. Как успяхте да достигнете класата на такъв зашеметяващ албум като “Ironbound”, само две години по-късно с “The Electric Age”?
- Това е страхотен комплимент от твоя страна и е чудесно да зная, че хората мислят за новия албум, както за толкова добре приетия от всички “Ironbound”. Обожаваме новия албум и да ти кажа, според мен тази позитивна промяна в бандата според мен започна да се случва от момента, в който присъедихме барабаниста си Рон Липники през 2005-та. Ако говорим за “Ironbound” като за успешен, мисля, че подемът в групата започна още от предишния албум “Immortalis”. Очевидно е, че има някакъв нов огън на вдъхновение в групата и искаме да използваме този момент. Това е и причината да издадем “The Electric Age” само две години след “Ironbound” – не за да го копираме, а за да използваме същата тази позитивна енергия.

Точо в тази връзка беше и един от следващите ми въпроси. Съставът на групата е стабилен от вече 7 години. Солидният и постоянен състав ли е според теб основната причина за 3 последователни толкова силни албума?
- Да, точно така мисля. Химията вътре в групата е много важна. Ако искаш да постигнеш позитивен резултат, трябва да имаш позитивни отношения между членовете на групата. Разбираме се добре, свирим заедно на сцената добре, зависим един от друг и в това се крие ключът към отговора на въпроса.

Преди да се върнем към новия албум, нека те питам още нещо за “Ironbound”. Той оглави много класации за албум на 2010-та, включително тази на предаването “Бруталика”. Можеш ли да се съгласиш с мнението ми тогава, че “Ironbound” е най-добрият ви албум, цели 30 години след основаването на групата?
- Ммм..не, не бих го окачествил като най-добрият ни албум въобще, просто защото сме хвърлили толкова много труд през тези 30 години. Изминало е много време. Мога да кажа, че е може би най-успешния от последните ни няколко албума, защото все още не мога да твърдя същото за “The Electric Age”, въпреки че го мисля. Така че, ако говорим за успешен и добре приет албум – да. Но най-добър албум въобще – не бих казал.

Говорейки за “The Electric Age”, новият албум ми се струва малко по-груб, повече траш-ориентиран и като цяло по-зъбат и брутален. С каква настройка подходихте към композирането на новия албум, в сравнение с “Ironbound”?
- Не може да се каже категорично, но и аз мисля, че новите парчета звучат по-мощно и агресивно и може би са малко по-бързи. Отдруга страна смятам, че дори музиката да е станала по-агресивна, този път вокалните партии компенсират с повече мелодичност в сравнение с тези в “Ironbound”. В парчета като “Elecrtic Rattlesnake”, “Wish You Were Dead” или “Good Night” има припеви, които ти остават в съзнанието още след първото слушане. Мисля, че това е добър резултат за един албум, който иначе е толкова агресивен.

Специално последното парче “Good Night” наистина ми се върти в главата постоянно. Мисля, че е едно от най-добрите в кариерата ви.
- Това казвам и аз. Когато чух интрото, след това основния риф, а после и този в средата на парчето, си казах „леле – в това парче има толкова много пространство за пеене!”.  Има толкова много място за мелодия в пеенето ми. Когато погледнеш от гледна точка на вокалите, е важно те да са мелодични и запомнящи се и хубавото е, че постигнахме точно това в много от парчетата в “The Electric Age”.

Боби, всички фенове на Overkill знаят колко отдаденост, труд и сърце сте вложили ти и ДиДи Върни в групата през тези вече близо 33 години. Трябва обаче да отправя специални комплименти и към Дейв Линск, който още веднъж се е раздал с уникални китарни сола. Как би описал процеса на композиране в групата?
- Трябва да се съглася с теб за това. Мисля, че един от ключовите елементи, особено в последните няколко албума е това, че Дейв започна да изпъква със свиренето си. Той свири в траш банда, но може много различни неща с китарата си. Точно в последните няколко албума, той имаше шанса да демонстрира тези свои възможности и да придаде щипка класа на тези парчета. Процесът на композиране обикновено започва с ДиДи и някой от неговите рифове, който изгражда основата на парчето, разбира се, с помощта на Дейв. Записваме в студиото на ДиДи, но Дейв разполага със същото звукозаписно оборудване и във Флорида. По този начин двамата постигат сходен звук, дори когато не могат да са по едно и също време в студиото. Така започва работата по едно парче и по някое време се включвам и аз, като започвам да пея само върху барабаните – без китари. Така изграждам ритмичната воклана линия, след което си пускам китарите и добавям мелодичната линия във вокалите, съобразно китарните рифове. В основни линии така протича композирането при нас – започва с ДиДи, минава през няколко етапа и завършва с мен.

Някои от концертите ви миналата година бяха приятна изненада за феновете ви, поради решението да включите в сета си стари демо парчета, като например “Death Rider”. Малко завиждам на феновете, станали свидетели на това изпълнение, защото това е едно от любимите ми парчета. Въпросът ми е защо “Death Rider” така и не влиза в дебютния ви албум и на следващо място защо решихте да свирите това парче миналата година?
- Често да ти кажа вече не си спомням защо това парче не влезе в дебюта. То беше в демото и, ако не се лъжа, в компилацията “Metal Massacre IV” и май в договора ни за дебюта беше залегнала клауза да запишем и едно парче отделно за “Metal Massacre IV”. Миналата година го свирихме, защото от “Rock Hard Fеstival” ни помолиха да изсвирим целия албум “Feel The Fire” или целия “Horrorscope”. Решихме, че това би било малко скучно и им предложихме да включим парчета от демото, а те харесаха идеята и дори ни сложиха на хедлайнерска позиция.

Гледах това изпълнение в Youtube и сте се справили наистина страхотно. Трябва да те питам нещо, което е важно за всички траш фенове. Overkill e може би единствената олдскуул траш банда, която продължава да издава редовно нови студийни албуми през 90-те. Колко трудни всъщност бяха онези времена за траша?
- Ами какво да ти кажа – трашът вече не беше популярен и в голяма степен не присъстваше на музикалната сцена. Разбира се, не бяхме само ние, но освен нас бяха останали много малко активни групи. Чувството беше сякаш допреди малко си бих в една претъпкана стая и в следващия момент всички са си тръгнали. Причината трашът да оцелее и след това да се завърне е, че се върна обратно в ъндърграунда, откъдето всъщност започна всичко. Турнетата по това време всъщност бяха много добри, въпреки че не се отразяваха по никакъв начин от медиите. Все още имаше сцена, но тя се състоеше от твърде малко банди, които удовлетворяваха вкусовете на олдскуул феновете. Турнетата обаче бяха успешни и продължаваха да събират доста публика, въпреки че трашът се смяташе за мъртъв. Мисля, че ако питаш Testament, които също бяха активни по това време, ще ти кажат същото. Хубавото беше, че ние винаги сме знаели, че трашът ще се завърне, просто защото хората го обичат, а не защото медиите го харесват или мразят. В крайна сметка онези години не бяха чак толкова трудни, за колкото ги смятат повечето хора.

В тази връзка искам да те попитам дали смяташ, че статусът на Overkill като група е на по-високо ниво през последните години, като следствие от възраждането на траша и така наречената „нова вълна”. Мислиш ли, че към Overkill има повече уважение и респект днес?
- Мисля, че това е много добър въпрос, който не ми е бил задаван досега. Опитвах се да формулирам отговора си, докато го задаваш и смятам, че определено сме по-популярни. Една от причините за това е нашата отдаденост. Ние винаги сме били отдадени на това, което правим, дори през 90-те, за които говорихме преди малко и, според мен, това се оценява днес. Издаването на “Ironbound” също помогна, защото беше приет много добре от всички и беше точно това, което хората искаха да чуят от нас, като това беше и което самите ние искахме да издадем. Повече популярност ни донесе и фактът, че “Immortalis” и “Ironbound” бяха точните албуми по точното време, честното ни отношение и възродената сцена.

Последният ми въпрос към теб е свързан с изключителната ти физическа форма. Как го правиш и каква е тайната ти след толкова години на сцената? Фитнес? Диети?
- Имам по-млада жена, а тя е много по-бърза от мен и се налага да я догонвам, хахаха! Смятам че съм късметлия в това отношение, защото се гружа за себе си в определена степен, но в повечето случаи не ми пука. Избягвам “fast food” и се храня с пресни и здравословни храни. Просто повече ми харесват. Обичам да тичам и имам страхотно куче, което тича заедно с мен. Всички тези неща не са нещо, което правя по задължение, а за удоволствие. Ако го правиш за удоволствие, тогава е много по-лесно да си във форма. Да не дебелея с възрастта помага също и факта, че цял живот съм бил доста кльощав.

Интервю с Adrian Smith (IRON MAIDEN, PRIMAL ROCK REBELLION)

Ето че най-после, благодарение на Universal Music България, ми се удаде възможност да си поговоря с една от легендите на Iron Maiden – единият от тримата им соло китаристи – Ейдриън Смит. Поводът за разговора е дебютът на страничния му проект Primal Rock Rebellion, “Awoken Broken”, който трябва да излезе на 27 февруари.

Здравей, Ейдриън! За мен е чест да говоря с теб за първи път за Z-Rock. Новината за този дебют на Primal Rock Rebellion дойде като гръм от ясно небе и сякаш изненада много от феновете. Как започна този съвместен проект с Майки Гудман?
- Виждал съм Майки на сцената с предишната му група SikTh, а аз винаги съм харесвал музика с тежки китари и по-модерен метъл и рок. Е – вокалите му не ми харесваха особено, но винаги съм искал да експериментирам с музика, която среща два различни подхода – на новата метъл вълна и по-традиционния. Исках да е нещо мелодично, но в същото време тежко. Това беше идеята ми и така се запознах с Майки.

“Awoken Broken” определено звучи като експлозивния резултат от сблъсъка на две напълно различни творчески перспективи. Майки допринесе ли за музикалната идентичност на групата или си имал нещо конкретно предвид що се отнася до звученето на групата?
- Всъщност първата песен, която направихме беше “Savage World”, за която бях вдъхновен от начина на пеене на Майки. Това отключи нещо в съзнанието ми. Първите няколко парчета се получиха след като аз предлагах музиката, а Майки – вокалните линии. След това видяхме, че се получава нещо наистина специално и започнахме да задълбочаваме този творчески тандем. Не мисля, че Майки беше опитвал този тип по-мелодични вокали преди и смятам, че именно аз го окуражих. Той предложи някои много добри мелодии, но всъщност Майки е поет, който излива думите директно от сърцето си, а не толкова технически мелодичен певец. Мисля, че когато смесихме два различни стила, се получи нещо наистина оригинално.

Интересно е това, че именно ти си причината за мелодичните вокали на Майки, защото смятам, че точно парчетата с повече мелодично пеене са най-силните в албума – поне според мен.
- Наистина смятам, че мелодията е много важна. Хубаво е да правиш екстремна музика, но тя трябва да има смисъл и цел. Дори най-екстремните групи, ако искат да достигнат до повече хора, трябва да вкарат малко мелодия в музиката си. В противен случай това не е нито песен, нито дори музика. Трябва да има музикален елемент, именно за да изпъкне мощта и чувството, което носи дори най-екстремния метъл. Това се опитваме да правим и ние.

Ейдриън, можеш ли да споделиш какво мислиш днес за двата албума, които издаде с Psycho Motel в средата на 90-те? Не мислиш ли, че Primal Rock Rebellion e логичното продължение на тези два албума?
- Ммммм – може би. Не знам. Все пак присъствам и в двата проекта и няма как да няма нещо общо, но при Primal Rock Rebellion музиката е по-тежка. Имай предвид, че Primal не е група, а просто студиен проект, в който участваме двамата с Майки. Работихме и с барабаниста на SikTh Дан Форд, който е страхотен и изсвири всички ударни в албума, но отново не бих казал, че сме група. Горд съм от нещата на Psycho Motel и ми се ще повече хора да чуят тези албуми, защото в тях има наистина добра музика.

Правиш връзка със следващия ми въпрос, който касае работата ти с Майки Гудман и Дан Форд за този албум. Планираш ли някакви концертни изяви на този състав въобще?
- Не, защото всъщност няма група. Само аз и Майки сме. Никога не сме планирали да правим концерти. Maiden е моят топ приоритет, а с тях правим доста турнета напоследък, което ми харесва. Просто обичам да пиша музика и да се занимавам в студиото си. Може би е жалко, че нямам време да правя концерти с Primal, но нещата стоят така.

Говорейки за Iron Maiden и това, че издаваш албум на Primal Rock Rebellion едновременно с дейността ти в Maiden, се сещам, че в края на 80-те излезе един друг твой страничен проект – A.S.A.P. (Adrian Smith And Project). Човек няма как да не се чуди как успяваш да намериш време за страничен проект, с тези изтощителни турнета на Maiden, особено през 80-те?
- Ако говорим за албума на A.S.A.P., това беше първия момент, когато имах малко свободно време, докато бях в Maiden. Дотогава правехме страшно дълги турнета и бяхме ангажирани от 8 сутринта до 7 вечерта, всеки ден, което си беше изтощаващо. Тогава се видях с някои стари приятели, които имаха група и ме окуражиха да се включа. За мен беше лесно, защото имах материал, който висеше от известно време, но не беше подходящ за Iron Maiden. Не мисля обаче, че онзи проект беше толкова фокусиран, колкото е този сега. Въпреки това се гордея и с онзи албум и смятам, че беше важно за мен да го направя. Primal е просто един проект, от друга страна, но мисля, че музиката е интересна и ще изненада хората.

Съгласен съм и дори смятам, че албумът ще се хареса не само на алтърнатив и рок феновете, но и на хардкор феновете на Maiden, какъвто съм и аз самия. Музиката в “Awoken Broken” наистина провокира слушателя.
- О, благодаря ти.

Ейдриън, използвам шанса да говоря с теб, за да те питам за още една твоя стара група – Urchin. Какви са спомените ти от времената на Urchin, още преди да се присъединиш към Maiden в началото на 80-те?
- Хубави времена бяха. Това беше една от първите ми групи и си спомням, че превърнахме една стара барака в наша репетиционна, където спяхме. Правехме и доста концерти – спомням си, че изнасяхме по 150-200 концерта на година още през 70-те. Все още се срещам с някои от момчетата и се забавляваме със спомени за местата където сме свирили и разни случки от онова време. Страхотни спомени.

Наскоро един малък лейбъл на име High Roller издаде два сборни албуми със записите на Urchin. Не знам дали си замесен в това, но въпросът ми е дали възнамеряваш да преиздадеш по същия начин записите на A.S.A.P. и Psycho Motel и да спасиш колекционерите от мъките им?
- Знаеш ли – това може би е добра идея – да издам някоя компилация от тези записи. Също така имам много записи, които съм правил през 90-те с The Untouchables, както и в първоначалната версия на Psycho Motel – групата се казваше Skeleton Crew, хаха! Имам доста неща, които бих могъл да издам, ако съществува колекционерски интерес. Що се отнася до записите на Urchin, трябва да ти кажа, че това са неща, които записахме на 4-пистов магнетофон, в нечие мазе, преди повече от 30 години. Тези хора от лейбъла, за който спомена не са упълномощени да издават записите нито от мен, нито от някой друг от Urchin. Дори не ни попитаха дали могат да ги издадат. Не съм такъв тип, но все пак, можеха поне да се обадят.

Странно. За мен е изненадващо, че не са те потърсили.
- Не е особено трудно човек да се свърже с мен. Просто не са искали да го направят. Те издават разни стари демо записи на групи, с които въобще не се свързват за разрешение. Ако ме бяха попитали, вероятно щях да се съглася – окей, но това просто не са качествени записи. Не е кой знае какъв проблем, но съм леко подразнен. И за мен беше изненадващо.

Нека поговорим за предстоящото DVD на Iron Maiden, което ще излезе в края на март. Какво прави този концерт в Чили толкова специален, че избрахте именно него като представително за цялото турне “The Final Frontier”?
- Мисля, че записахме всички концерти от турнето, но това просто беше най-добрия., в повечето отношения. Разбира се, на първо място е музикалната страна на нещата – трябваше да сме сигурни, че всеки си свири партиите правилно, хаха! След това е важно поведението на публиката и въобще цялостната атмосфера на конкретното шоу. Има много фактори, но в крайна сметка избрахме го просто защото беше най-добрия концерт от турнето.

Като вземеш предвид графика и темпото на работа в Iron Maiden, кога смяташ, че можем да очакваме нов студиен албум?
- Нямам представа кога ще има нов студиен албум, но със сигурност няма да е тази година. Не сме го обсъждали и не знам – може би ще направим още един албум. Просто не знам кога.

Да се върнем на Primal Rock Rebellion. Заснехте видеоклип към парчето “No Place Like Home”, който е режисиран от Майки Гудман. Видеото допълва визуалната тема на обложката на албума и на сингъла, която е доста странна – меко казано. Има ли някаква обща тема, която обединява художественото оформление на клипа, албума и текстовете на парчетата?
- Има известна тематична нишка. Интересното при Майки е, че той използва доста речетативи в пеенето си, за да изрази текстовете, които пише, като дори успява да ангажира публиката в сценичните си изяви. Мисля, че темата е мултукултурната среда, насилието в гетата и израстването в една таква микро среда, което е част и от моето детство и от това на Майки. Текстовете са един вид поглед към съвременната ни култура и се допълват добре от музиката, която е доста мрачна и наситена. Грубо казано, концепцията е градската мултукултура.

Предполагам, че днес цял ден си давал интервюта и вече си доста изморен, затова последен въпрос. Iron Maiden са една от малкото групи с трима соло и едновремено ритъм китаристи. Как решавате чий китарен тон и чие китарно соло да използвате в конкретна песен? Вероятно зависи от това, кой е автор на рифа, но все пак – има ли спорове в студиото?
- Имайки предвид, че трима китаристи по едно и също време в студиото е потенциален кошмар, се разбираме доста добре. Ние сме много близки приятели и никога не се караме за такива неща. Прав си – този който е автор на водещия риф, свири и основното соло в парчето. Ако има повече сола в едно парче, си ги поделяме. В крайна сметка разполагаме с предостатъчно китарни рифове и сола, за да са щастливи всички.

Ако ми разрешиш, ще направя личен коментар и ще ти благодаря за това, че си автор на моят фаворит в последния албум на Maiden – парчето “Starblind”. Молбата ми е да помислите да го включите в сетлиста за следващото турне.
- Хаха – благодаря ти. За включването в сета трябва да говориш с Брус, обаче!

Интервю с Mark “Barney” Greenway от NAPALM DEATH

На 27-ми февруари, една от институциите в екстремната музика ще издаде своят нов албум чрез Century Media/ Animato Music. Това е чудесен повод да си поговоря с фронтмена им Барни Грийнуей за вкуса към експериментиране, движението „Окупирай”, родния му Бърмингам и албумите, които са му направили впечатление през 2011-та. Приятно четене.

“Utilitarian” е четиринадесетият ви студиен албум с авторски материал, а Napalm Death е група с 30-годишна история. Някога чувствал ли си се изморен от този гняв?
- Гневът е само част от нещата. Опитвам се понякога да трансформирам гнева си в нещо положително и по този начин да променя някои неща. Ако просто си ядосан на нещо, няма как да го промениш към по-добро. Мисля, че все още имам в себе си ентусиазма, мотивацията и разбира се гнева, за който говориш, защото в противен случай нямаше да се занимавам с това. Napalm Death е група, която влага винаги 100% от себе си – и никога по-малко.

В звученето и усещането, което носи всеки отделен албум на Napalm Death могат да се открият разлики. В новия албум сте експериментирали с някои харомнични вокали и мелодии, като например във “Fall On Their Swords” и “Leper Colony”. Можеш ли да споделиш, кой от членовете на групата е най-консервативен и кой е най-експериментаторски настроен в това отношение?
- Интересно… Бих казал, че всеки от нас харесва експериментите, ако трябва да съм честен, но подходът на всеки от нас е различен. Може би аз съм най-консвервативният по отношение на това, че винаги обичам скоростта и хаотичността в музиката ни, но всеки от нас обича да излиза от рамките. Това е необходимо, за да сме все така стимулирани да композираме, но без да правим всеки път един и същи албум. Обичам да екпериментирам, но без това да отнема от агресията на групата. Ако новите неща, които опитваме водят до размиване на същността на това, което представлява Napalm Death, тогава съм против. Ако трябва да се върна конкретно на въпроса ти – може би аз съм най-консервативния, но с някои условности.

Барни, би ли ни казал какво е личното ти мнение за т.нар. движение „Окупирай”? Наскоро говорих с Джон Шейфър от Iced Earth. Той е много разочарован от това, в което са се превърнали САЩ като държава и се е отдал на каузата да върне държавата на хората. Ти също ли смяташ, че мултинационалните корпорации и финансови институции са корена на злото?

- Нещата не са толкова прости. Доколкото познавам Джон Шейфър, ние двамата с него изхождаме от различна перспектива, когато коментираме тези неща. Аз например коментирам от гледната точка на социалната справедливост. И двамата сме либертарианци, но той по-скоро е консервативен либертарианец, ако мога да направя такова определение, докато аз съм общностен такъв. Не знам дали „злото” е правилния термин в случая, защото определението за „зло” е нещо твърде субективно. Смятам, че не само в Щатите, но и в целия свят съществува сериозно неравенство, в много отношения. Не се случва нищо, което да адресира този проблем. Все още има хора, които едва не умират от глад и в същото време има и хора, които живеят в охолство и тук говорим за много големи групи от хора. Това за мен не е редно. Изпитвам голяма симпатия към движението „Окупирай”, защото според мен е крайно време хората да изразят силна позиция не само срещу корпорациите, но и срещу власт-имащите като цяло. Джон Шейфър каза ли ти, че подкрепя това движение?

Не е конкретизирал, но мисля, че той се отнася към проблема от по-артистична гледна точка. Той има проект на име Sons Of Liberty, в който изразява една твърде лична гледна точка.

- Хм, виж, аз не го познавам лично, но според мен той по-скоро изразява позиция, близка до тази на движението „Чаено парти”. Според мен тези хора грешат. Те искат да върнат властта обратно на хората, но в същото време не се интересуват от преразпределянето на ресурсите справедливо между същите тези хора. Те нямат нищо против богатите да си останат богати, без да имат грижата за бедните.

Интересно е, че имаш тотално различна гледна точка от тази на Джон Шейфър, както и тази на Блеки Лоулес от W.A.S.P. Той също заема по-консервативна позиция по въпроса и по-скоро отстоява ценности, споделяни от основателите на Съединените щати. Твоята позиция е доста по-лява.

- Точно в това е цялата ирония на нещата. Ние тримата може би имаме една и съща цел, но тя се формира от две абсолютно различни перспективи. Наистина не мога да разбера „Чаеното парти” – те искат да дадат властта обратно на хората, но в същото време не смятат да лишават от властта им хората, които са привилегировани да я притежават и в момента. Що за безумие е това? Това е основано на ужасни предразсъдъци. Това по никакъв начин не дава възможност за равенство и равно представителство във властта. Това е една изкуствено построена социална йерархия, която по никакъв начин няма да помогне на най-бедните и тези, които не могат да си позволят медицински грижи например.

Нека се върнем за малко към Napalm Death. Може би сравнително малко хора знаят, че през 1997-ма имаше известен период от време когато ти не беше част от групата. Ще ни кажеш ли какво се случи тогава?

- Разбира се. Това беше доста труден период за групата и за нейната идентичност. Ако се върнем към първия ти въпрос, аз не съм против експериментирането, но никога не бих жертвал автентичния дух на групата. Точно по онова време групата беше поела пътя на промяната. Имаше и други фактори, извън вътрешните взаимоотношения в Napalm Death, като например някои организационни въпроси. Реших да запиша един албум с Extreme Noise Terror, но не съм се присъединявал към тях, а просто им помогнах в студиото. Имах желанието да опитам нещо различно, но в крайна сметка се озовах отново в Napalm Death и успяхме да изчистим различията си. Това беше добро решение.

Знам, че по едно време пишеше ревюта за някои списания. Не знам дали все още го правиш, но би ли ни казал какво те впечатли през 2011-та?

- Вече не се занимавам с това, Стояне. Една сутрин се събудих и реших, че не е уместно да го правя. Осъзнах, че не се чувствам комфортно в позицията да бъда толкова брутално откровен спрямо музиката на някои групи и хора, които познавам. Не че се притеснявах да го правя, но в един момент реших, че не е редно, при положение, че аз самият съм член на доста продуктивна банда. Предполагам си забелязал, че името ми вече не се появява като автор в тези списания. Връщайки се към втората част на въпроса ти, ако говорим за групи близки до нашия стил, ми харесаха едни американци – Retox, с албума си “Ugly Animals”, който излезе от лейбъла на Майл Патън. Звучат много олдскуул – може да се каже, че са грайд, но имат и 80-рски хардкор. Друга група, която ми хареса са Russian Circles – доста психеделик, ню уейв инструментална музика. Харесвам такива неща.

Барни, ще използвам възможността да поговоря с теб, за да те питам, за нещо, което ме впечатли преди няколко години. Тогава говорих с Гавин Уорд от Bolt Thrower, който ми каза, че между вас двамата има чувство на обида и горчивина, заради някакво ревю, което си написал на актуалния тогава албум на Bolt Thrower. Ще споделиш ли с нас твоята гледна точка за тази глупава кавга?

- Напълно си прав в опредлението си за „глупава”. Честно казано, не се разбираме добре с Гавин от доста време преди този конкретен случай. Имаше някои неща, които се случиха между нас в миналото, но не искам да споделям подробности, защото става въпрос за нещо лично. Да, написах ревю за техния албум по това време. Винаги съм бил честен с мнението си, но в този случай, точно заради отношенията ни с Гавин, трябваше да кажа на редактора, който ми даде албума, да определи някой друг, който да напише това ревю. Не трябваше да го правя, наистина. Използвах някои опредления както за групата, така и за албума, а не беше нужно да казвам такива неща. Всъщност, преди да се случат всички тези лични неща, бяхме много добри приятели и с Баз и с Гавин – в доброто старо време. Когато видях Баз миналата година му се извиних и му казах, че съжалявам. Казах го искрено и го мисля. Това все пак е в миналото, въпреки че не знам какво мисли Гавин сега, защото не съм го виждал. С Карл например винаги сме били много добри приятели и никога не е имало лоши чувства. Между двете групи винаги е имало напрежение, както заради глупости от моя страна, така и заради един от бившите членове на Bolt Thrower, който правеше детински неща, като това да пише по стените на клубовете където свирехме разни простотии по наш адрес. Смятам тези неща за отминали все пак. Отворен съм и се извиних на Баз – от моя гледна точка няма проблем.

Благодаря ти, че сподели това с нас, Барни. Беше важно да знаем и твоята гледна точка. Последен въпрос: Napalm Death били ли са някога определяни като музикална институция, особено в родния ви Бърмингам? Питам те, защото Тони Айоми от Black Sabbath е казвал в интервюта, както и Иън Хил от Judas Priest сподели за Z-Rock миналата година, че Sabbath и Priest са добили статус на легенди от общината едва пез последните няколко години. Какво мислиш например за инициативата “Home Of Metal” например?

- О, смятам, че е чудесна идея. Хората, които са навътре в метъла, вложиха много усилия и ентусиазъм. Смятам, че в крайна сметка “Home Of Metal” е представителна инициатива за цялата сцена в региона. Знаеш ли, понякога ми се струва, че твърде много се преекспонира този едва ли не „романтиочен” момент с бърмингамската сцена. Не ме разбирай погрешно, обичам Бърминагам, роден съм тук, това е моят дом – дори съм от Астън, откъдето са и Sabbath, но понякога хората започват да говорят неща от сорта на „какво има във водата там”, „как е възможно да има такива и такива банди все от Бърмингам”, което вече ми се струва изтъркана тема и леко банално. Тази сцена можеше да се зароди и на всяко друго място. Просто Бърмингам е голям мултикултурен град и между другото регето също е много силно застъпено като музика в този край. За Napalm се говори повече през последните 4-5 години, преди това не толкова. В местните вестници пишат за нас отвреме на време, но това не ми е цел, не се стремя към този тип слава. Не ми е нужно признание от Бърмингам и показните градски церемонии не са по вкуса ми. Не се смятам за някаква специална част от бърмингамското човечество, хаха! Никога не бих се разсърдил ако не ни окажат признанието, което заслужават Sabbath или Priest, защото за мен е важно това, че имам възможността да обикалям света и да правя това, което правя. Разбира се, Бърмингам е важна част от всичко това.

10-те най-силни метъл албума за 2011-та

Без излишни предисловия, ето я най-после и класацията за най-стойностните албуми на 2011-та. Може би тази година не ни донесе толкова изявени фаворити за топ 10, колкото предишната. Също така се набива на очи липсата на блек метъл албум в десетката, но явно липсата на нови издания от Watain, Mayhem, Darkthrone, Cradle Of Filth, Marduk и Dark Funeral си личи. Ето какво ми направи по-силно впечатление през изминалите 12 месеца:

1.    In Solitude – “The World. The Flesh. The Devil”
Някои ще кажат – „нищо ново под слънцето” и ще са прави. Обаче! Шведите In Solitude успяха още с втория си албум да издухат цялата конкуренция в класическото хеви и да демонстрират класа, която е недостижима дори за ветерани в жанра. Мрачни, с окултна аура, но и много мелодични, In Solitude претвориха наследството на Mercyful Fate и създадоха хеви метъл, който се чувства комфортно сред музиката на новото хилядолетие, въпреки, че носи белезите на 80-те. Имах късмета да ги видя на Wacken и суперлативите важат с пълна сила и за сценичната им изява. Албумът на 2011.

2.    Mastodon – “The Hunter”
При Mastodon беше ясно, че каквото и да издадат, при всички случаи ще намери място в челната десетка. За мен все пак беше приятна изненада, че след изключително прогресарския и натоварен с концептуалност “Crack The Skye”, сега американците направиха крачка встрани и издадоха по-директен албум, с кратки, ударни и рокаджийски парчета. Сигурен съм, че пътят на “The Hunter” към сърцата на слушателите е бил по-кратък отколкото при което и да е от предишните издания на Mastodon. Това не значи, че любимците ни са се „комерсиализирали”, а просто, че и през 2011-та умовете им не спряха да търсят пътя към съвършенството. А той не винаги е постлан с прогресив намерения.

3.    Machine Head – “Unto The Locust”
Без никога да са били сред любимите ми групи, Machine Head без никакво усилие ми счупиха главата с “Unto The Locust”. Някои се кълняха, че няма начин да издадат нещо толкова добро, колкото “The Blackening”, но според мен новия албум вдига летвата дори още по-високо. Роб Флин съвсем заслужено окупира кориците на всички значими метъл издания, а вие няма как да скучаете дори за секунда докато слушате този албум. Все още съм си със счупена глава.

4.    Primordial – “Redemption At The Puritan’s Hand”
Бавно, без да бързат, за 24 години съществуване и 7 албума, ирландците Primordial направиха всеки от нас техен дайхард фен. За последните 10 години Primordial издадоха едва три албума, но всеки един от тях е безупречна класика в един стил, който отдавна не е това, което беше. Защото Primordial ковяха със свой собствен чук върху наковалнята, излята от Bathory и създадоха песни, за които дори определението „химн” не звучи достатъчно епично.

5.    Malison Rogue – “s/t”
Едноименният дебют на шведите Malison Rogue беше причината да не си прережа вените от отчаяние и разочарование след като чух новия Queensryche. Malison Rogue са всичко това, което Queensryche вече не могат да бъдат. Признавам – аранжиментите са познати до болка, но тези хармонични китари ми напомниха за удоволствието, което изпитах, слушайки за първи път “The Warning” или “Rage For Order”. Тези шведи гледат от по-различен ъгъл на 80-рското хеви и въпреки, че набързо ги причислиха към NWOTHM вълната, музиката в “Malison Rogue” притежава точно онази щипка прогресив мелодичност, която да ги направи забележими в множеството.

6.    Dream Theater – “A Dramatic Turn Of Events”
Титаните Dream Theater издадоха албум, в който съвсем ясно си пролича  чувството на облекчение, което са изпитвали след раздялата с големия Майк Портной. В единадесетият си албум, Theater звучат свежо. Именно това е най-точното определение за мястото на “A Dramatic Turn Of Events” сред останалите издания от дискографията на прогресив легендите. Метълизираният звук от последните албуми сега дава път на по-мащабен, прог-рок почерк, с многоизмерна и наситена музика, при която за първи път от много години песента и мелодията не правят компромис заради излишни изблици на техничност. 

7.    Autopsy – “Macabre Eternal”
Е, просто няма такъв изрод като Крис Райфърт! Само този човек (?) е способен на подобни извратени, безумни, тотално психопатски вокали. Ръмжене, дълбоки грухтежи, истерични крясъци на отчаяние, дори злокобен речетатив в “Sadistic Gratification” – това е истински празник за всеки одскуул дет-метъл фен, но и кошмар наяве за съседите ви. Приятно впечатление в първия студиен албум на Autopsy от 16 години насам правят жестоките китари и сола (!) на Дани Коралес и Ерик Кътлър и можем да въздъхнем с облекчение, че завръщането на Autopsy не помрачи легендата, а й придаде още по-мракобесен оттенък. Страхувайте се!

8.    Toxic Holocaust – “Conjure And Command”
В четвъртия си албум, Toxic Holocaust доказаха окончателно, че са именно онази част от траш пъзела, която не може да пасне в общата картинка. Тук имаме и траш, и олдскуул блек в традициите на Venom и Celtic Frost, класически хеви метъл китари, както и силни хардкор влияния при вокалите. В крайна сметка “Conjure And Command” е албум, който с лекота се отличава от стотиците траш издания, както и един от малкото, които ще се харесат както на кръст-пънковете, така и на дет-метълите.

9.    Antichrist – “Forbidden World”
Третата шведска група в топ десетката за 2011-та са олдскуул трашърите Antichrist, които направиха силно впечатление не на кой да е, а на лидера на Darkthrone Фенриз, който им обърна специално внимание в култовия си блог. Оказва се – заслужено, защото в дебюта си “Forbidden World” Antichist ми докараха силни болки във врата. Спрете да въздишате по “Infernal Overkill”, “Agent Orange” и “Show No Mercy”, а слагайте елечето с нашивките и белите маратонки с дълги езици! It’s time to thrash ‘till death!

10.    Widow – “Life’s Blood”
Това беше може би най-приятната изненада миналата година. “Life’s Blood” e липсващото звено между Metal Church, W.A.S.P. и Crimson Glory. Тук има страхотни китарни мелодии, дрезгави вокали, спийд-метъл изблици, поднесени под формата на един прекрасен хеви метъл албум, който ме зарадва в пъти повече от новитe издания на Vicious Rumors и Jag Panzer. Всичко в тези 12 парчета е направено по правилния начин и без да блестят с особена оригиналност, Widow издадоха най-добрия американски хеви метъл албум.