Интервю с Mark “Barney” Greenway от NAPALM DEATH

На 27-ми февруари, една от институциите в екстремната музика ще издаде своят нов албум чрез Century Media/ Animato Music. Това е чудесен повод да си поговоря с фронтмена им Барни Грийнуей за вкуса към експериментиране, движението „Окупирай”, родния му Бърмингам и албумите, които са му направили впечатление през 2011-та. Приятно четене.

“Utilitarian” е четиринадесетият ви студиен албум с авторски материал, а Napalm Death е група с 30-годишна история. Някога чувствал ли си се изморен от този гняв?
- Гневът е само част от нещата. Опитвам се понякога да трансформирам гнева си в нещо положително и по този начин да променя някои неща. Ако просто си ядосан на нещо, няма как да го промениш към по-добро. Мисля, че все още имам в себе си ентусиазма, мотивацията и разбира се гнева, за който говориш, защото в противен случай нямаше да се занимавам с това. Napalm Death е група, която влага винаги 100% от себе си – и никога по-малко.

В звученето и усещането, което носи всеки отделен албум на Napalm Death могат да се открият разлики. В новия албум сте експериментирали с някои харомнични вокали и мелодии, като например във “Fall On Their Swords” и “Leper Colony”. Можеш ли да споделиш, кой от членовете на групата е най-консервативен и кой е най-експериментаторски настроен в това отношение?
- Интересно… Бих казал, че всеки от нас харесва експериментите, ако трябва да съм честен, но подходът на всеки от нас е различен. Може би аз съм най-консвервативният по отношение на това, че винаги обичам скоростта и хаотичността в музиката ни, но всеки от нас обича да излиза от рамките. Това е необходимо, за да сме все така стимулирани да композираме, но без да правим всеки път един и същи албум. Обичам да екпериментирам, но без това да отнема от агресията на групата. Ако новите неща, които опитваме водят до размиване на същността на това, което представлява Napalm Death, тогава съм против. Ако трябва да се върна конкретно на въпроса ти – може би аз съм най-консервативния, но с някои условности.

Барни, би ли ни казал какво е личното ти мнение за т.нар. движение „Окупирай”? Наскоро говорих с Джон Шейфър от Iced Earth. Той е много разочарован от това, в което са се превърнали САЩ като държава и се е отдал на каузата да върне държавата на хората. Ти също ли смяташ, че мултинационалните корпорации и финансови институции са корена на злото?

- Нещата не са толкова прости. Доколкото познавам Джон Шейфър, ние двамата с него изхождаме от различна перспектива, когато коментираме тези неща. Аз например коментирам от гледната точка на социалната справедливост. И двамата сме либертарианци, но той по-скоро е консервативен либертарианец, ако мога да направя такова определение, докато аз съм общностен такъв. Не знам дали „злото” е правилния термин в случая, защото определението за „зло” е нещо твърде субективно. Смятам, че не само в Щатите, но и в целия свят съществува сериозно неравенство, в много отношения. Не се случва нищо, което да адресира този проблем. Все още има хора, които едва не умират от глад и в същото време има и хора, които живеят в охолство и тук говорим за много големи групи от хора. Това за мен не е редно. Изпитвам голяма симпатия към движението „Окупирай”, защото според мен е крайно време хората да изразят силна позиция не само срещу корпорациите, но и срещу власт-имащите като цяло. Джон Шейфър каза ли ти, че подкрепя това движение?

Не е конкретизирал, но мисля, че той се отнася към проблема от по-артистична гледна точка. Той има проект на име Sons Of Liberty, в който изразява една твърде лична гледна точка.

- Хм, виж, аз не го познавам лично, но според мен той по-скоро изразява позиция, близка до тази на движението „Чаено парти”. Според мен тези хора грешат. Те искат да върнат властта обратно на хората, но в същото време не се интересуват от преразпределянето на ресурсите справедливо между същите тези хора. Те нямат нищо против богатите да си останат богати, без да имат грижата за бедните.

Интересно е, че имаш тотално различна гледна точка от тази на Джон Шейфър, както и тази на Блеки Лоулес от W.A.S.P. Той също заема по-консервативна позиция по въпроса и по-скоро отстоява ценности, споделяни от основателите на Съединените щати. Твоята позиция е доста по-лява.

- Точно в това е цялата ирония на нещата. Ние тримата може би имаме една и съща цел, но тя се формира от две абсолютно различни перспективи. Наистина не мога да разбера „Чаеното парти” – те искат да дадат властта обратно на хората, но в същото време не смятат да лишават от властта им хората, които са привилегировани да я притежават и в момента. Що за безумие е това? Това е основано на ужасни предразсъдъци. Това по никакъв начин не дава възможност за равенство и равно представителство във властта. Това е една изкуствено построена социална йерархия, която по никакъв начин няма да помогне на най-бедните и тези, които не могат да си позволят медицински грижи например.

Нека се върнем за малко към Napalm Death. Може би сравнително малко хора знаят, че през 1997-ма имаше известен период от време когато ти не беше част от групата. Ще ни кажеш ли какво се случи тогава?

- Разбира се. Това беше доста труден период за групата и за нейната идентичност. Ако се върнем към първия ти въпрос, аз не съм против експериментирането, но никога не бих жертвал автентичния дух на групата. Точно по онова време групата беше поела пътя на промяната. Имаше и други фактори, извън вътрешните взаимоотношения в Napalm Death, като например някои организационни въпроси. Реших да запиша един албум с Extreme Noise Terror, но не съм се присъединявал към тях, а просто им помогнах в студиото. Имах желанието да опитам нещо различно, но в крайна сметка се озовах отново в Napalm Death и успяхме да изчистим различията си. Това беше добро решение.

Знам, че по едно време пишеше ревюта за някои списания. Не знам дали все още го правиш, но би ли ни казал какво те впечатли през 2011-та?

- Вече не се занимавам с това, Стояне. Една сутрин се събудих и реших, че не е уместно да го правя. Осъзнах, че не се чувствам комфортно в позицията да бъда толкова брутално откровен спрямо музиката на някои групи и хора, които познавам. Не че се притеснявах да го правя, но в един момент реших, че не е редно, при положение, че аз самият съм член на доста продуктивна банда. Предполагам си забелязал, че името ми вече не се появява като автор в тези списания. Връщайки се към втората част на въпроса ти, ако говорим за групи близки до нашия стил, ми харесаха едни американци – Retox, с албума си “Ugly Animals”, който излезе от лейбъла на Майл Патън. Звучат много олдскуул – може да се каже, че са грайд, но имат и 80-рски хардкор. Друга група, която ми хареса са Russian Circles – доста психеделик, ню уейв инструментална музика. Харесвам такива неща.

Барни, ще използвам възможността да поговоря с теб, за да те питам, за нещо, което ме впечатли преди няколко години. Тогава говорих с Гавин Уорд от Bolt Thrower, който ми каза, че между вас двамата има чувство на обида и горчивина, заради някакво ревю, което си написал на актуалния тогава албум на Bolt Thrower. Ще споделиш ли с нас твоята гледна точка за тази глупава кавга?

- Напълно си прав в опредлението си за „глупава”. Честно казано, не се разбираме добре с Гавин от доста време преди този конкретен случай. Имаше някои неща, които се случиха между нас в миналото, но не искам да споделям подробности, защото става въпрос за нещо лично. Да, написах ревю за техния албум по това време. Винаги съм бил честен с мнението си, но в този случай, точно заради отношенията ни с Гавин, трябваше да кажа на редактора, който ми даде албума, да определи някой друг, който да напише това ревю. Не трябваше да го правя, наистина. Използвах някои опредления както за групата, така и за албума, а не беше нужно да казвам такива неща. Всъщност, преди да се случат всички тези лични неща, бяхме много добри приятели и с Баз и с Гавин – в доброто старо време. Когато видях Баз миналата година му се извиних и му казах, че съжалявам. Казах го искрено и го мисля. Това все пак е в миналото, въпреки че не знам какво мисли Гавин сега, защото не съм го виждал. С Карл например винаги сме били много добри приятели и никога не е имало лоши чувства. Между двете групи винаги е имало напрежение, както заради глупости от моя страна, така и заради един от бившите членове на Bolt Thrower, който правеше детински неща, като това да пише по стените на клубовете където свирехме разни простотии по наш адрес. Смятам тези неща за отминали все пак. Отворен съм и се извиних на Баз – от моя гледна точка няма проблем.

Благодаря ти, че сподели това с нас, Барни. Беше важно да знаем и твоята гледна точка. Последен въпрос: Napalm Death били ли са някога определяни като музикална институция, особено в родния ви Бърмингам? Питам те, защото Тони Айоми от Black Sabbath е казвал в интервюта, както и Иън Хил от Judas Priest сподели за Z-Rock миналата година, че Sabbath и Priest са добили статус на легенди от общината едва пез последните няколко години. Какво мислиш например за инициативата “Home Of Metal” например?

- О, смятам, че е чудесна идея. Хората, които са навътре в метъла, вложиха много усилия и ентусиазъм. Смятам, че в крайна сметка “Home Of Metal” е представителна инициатива за цялата сцена в региона. Знаеш ли, понякога ми се струва, че твърде много се преекспонира този едва ли не „романтиочен” момент с бърмингамската сцена. Не ме разбирай погрешно, обичам Бърминагам, роден съм тук, това е моят дом – дори съм от Астън, откъдето са и Sabbath, но понякога хората започват да говорят неща от сорта на „какво има във водата там”, „как е възможно да има такива и такива банди все от Бърмингам”, което вече ми се струва изтъркана тема и леко банално. Тази сцена можеше да се зароди и на всяко друго място. Просто Бърмингам е голям мултикултурен град и между другото регето също е много силно застъпено като музика в този край. За Napalm се говори повече през последните 4-5 години, преди това не толкова. В местните вестници пишат за нас отвреме на време, но това не ми е цел, не се стремя към този тип слава. Не ми е нужно признание от Бърмингам и показните градски церемонии не са по вкуса ми. Не се смятам за някаква специална част от бърмингамското човечество, хаха! Никога не бих се разсърдил ако не ни окажат признанието, което заслужават Sabbath или Priest, защото за мен е важно това, че имам възможността да обикалям света и да правя това, което правя. Разбира се, Бърмингам е важна част от всичко това.

10-те най-силни метъл албума за 2011-та

Без излишни предисловия, ето я най-после и класацията за най-стойностните албуми на 2011-та. Може би тази година не ни донесе толкова изявени фаворити за топ 10, колкото предишната. Също така се набива на очи липсата на блек метъл албум в десетката, но явно липсата на нови издания от Watain, Mayhem, Darkthrone, Cradle Of Filth, Marduk и Dark Funeral си личи. Ето какво ми направи по-силно впечатление през изминалите 12 месеца:

1.    In Solitude – “The World. The Flesh. The Devil”
Някои ще кажат – „нищо ново под слънцето” и ще са прави. Обаче! Шведите In Solitude успяха още с втория си албум да издухат цялата конкуренция в класическото хеви и да демонстрират класа, която е недостижима дори за ветерани в жанра. Мрачни, с окултна аура, но и много мелодични, In Solitude претвориха наследството на Mercyful Fate и създадоха хеви метъл, който се чувства комфортно сред музиката на новото хилядолетие, въпреки, че носи белезите на 80-те. Имах късмета да ги видя на Wacken и суперлативите важат с пълна сила и за сценичната им изява. Албумът на 2011.

2.    Mastodon – “The Hunter”
При Mastodon беше ясно, че каквото и да издадат, при всички случаи ще намери място в челната десетка. За мен все пак беше приятна изненада, че след изключително прогресарския и натоварен с концептуалност “Crack The Skye”, сега американците направиха крачка встрани и издадоха по-директен албум, с кратки, ударни и рокаджийски парчета. Сигурен съм, че пътят на “The Hunter” към сърцата на слушателите е бил по-кратък отколкото при което и да е от предишните издания на Mastodon. Това не значи, че любимците ни са се „комерсиализирали”, а просто, че и през 2011-та умовете им не спряха да търсят пътя към съвършенството. А той не винаги е постлан с прогресив намерения.

3.    Machine Head – “Unto The Locust”
Без никога да са били сред любимите ми групи, Machine Head без никакво усилие ми счупиха главата с “Unto The Locust”. Някои се кълняха, че няма начин да издадат нещо толкова добро, колкото “The Blackening”, но според мен новия албум вдига летвата дори още по-високо. Роб Флин съвсем заслужено окупира кориците на всички значими метъл издания, а вие няма как да скучаете дори за секунда докато слушате този албум. Все още съм си със счупена глава.

4.    Primordial – “Redemption At The Puritan’s Hand”
Бавно, без да бързат, за 24 години съществуване и 7 албума, ирландците Primordial направиха всеки от нас техен дайхард фен. За последните 10 години Primordial издадоха едва три албума, но всеки един от тях е безупречна класика в един стил, който отдавна не е това, което беше. Защото Primordial ковяха със свой собствен чук върху наковалнята, излята от Bathory и създадоха песни, за които дори определението „химн” не звучи достатъчно епично.

5.    Malison Rogue – “s/t”
Едноименният дебют на шведите Malison Rogue беше причината да не си прережа вените от отчаяние и разочарование след като чух новия Queensryche. Malison Rogue са всичко това, което Queensryche вече не могат да бъдат. Признавам – аранжиментите са познати до болка, но тези хармонични китари ми напомниха за удоволствието, което изпитах, слушайки за първи път “The Warning” или “Rage For Order”. Тези шведи гледат от по-различен ъгъл на 80-рското хеви и въпреки, че набързо ги причислиха към NWOTHM вълната, музиката в “Malison Rogue” притежава точно онази щипка прогресив мелодичност, която да ги направи забележими в множеството.

6.    Dream Theater – “A Dramatic Turn Of Events”
Титаните Dream Theater издадоха албум, в който съвсем ясно си пролича  чувството на облекчение, което са изпитвали след раздялата с големия Майк Портной. В единадесетият си албум, Theater звучат свежо. Именно това е най-точното определение за мястото на “A Dramatic Turn Of Events” сред останалите издания от дискографията на прогресив легендите. Метълизираният звук от последните албуми сега дава път на по-мащабен, прог-рок почерк, с многоизмерна и наситена музика, при която за първи път от много години песента и мелодията не правят компромис заради излишни изблици на техничност. 

7.    Autopsy – “Macabre Eternal”
Е, просто няма такъв изрод като Крис Райфърт! Само този човек (?) е способен на подобни извратени, безумни, тотално психопатски вокали. Ръмжене, дълбоки грухтежи, истерични крясъци на отчаяние, дори злокобен речетатив в “Sadistic Gratification” – това е истински празник за всеки одскуул дет-метъл фен, но и кошмар наяве за съседите ви. Приятно впечатление в първия студиен албум на Autopsy от 16 години насам правят жестоките китари и сола (!) на Дани Коралес и Ерик Кътлър и можем да въздъхнем с облекчение, че завръщането на Autopsy не помрачи легендата, а й придаде още по-мракобесен оттенък. Страхувайте се!

8.    Toxic Holocaust – “Conjure And Command”
В четвъртия си албум, Toxic Holocaust доказаха окончателно, че са именно онази част от траш пъзела, която не може да пасне в общата картинка. Тук имаме и траш, и олдскуул блек в традициите на Venom и Celtic Frost, класически хеви метъл китари, както и силни хардкор влияния при вокалите. В крайна сметка “Conjure And Command” е албум, който с лекота се отличава от стотиците траш издания, както и един от малкото, които ще се харесат както на кръст-пънковете, така и на дет-метълите.

9.    Antichrist – “Forbidden World”
Третата шведска група в топ десетката за 2011-та са олдскуул трашърите Antichrist, които направиха силно впечатление не на кой да е, а на лидера на Darkthrone Фенриз, който им обърна специално внимание в култовия си блог. Оказва се – заслужено, защото в дебюта си “Forbidden World” Antichist ми докараха силни болки във врата. Спрете да въздишате по “Infernal Overkill”, “Agent Orange” и “Show No Mercy”, а слагайте елечето с нашивките и белите маратонки с дълги езици! It’s time to thrash ‘till death!

10.    Widow – “Life’s Blood”
Това беше може би най-приятната изненада миналата година. “Life’s Blood” e липсващото звено между Metal Church, W.A.S.P. и Crimson Glory. Тук има страхотни китарни мелодии, дрезгави вокали, спийд-метъл изблици, поднесени под формата на един прекрасен хеви метъл албум, който ме зарадва в пъти повече от новитe издания на Vicious Rumors и Jag Panzer. Всичко в тези 12 парчета е направено по правилния начин и без да блестят с особена оригиналност, Widow издадоха най-добрия американски хеви метъл албум.

Интервю с Hansi Kürsch от BLIND GUARDIAN

Ханзи, радвам се да си поговоря пак с теб. Първо – поздравления за страхотното ви шоу на миналогодишния Wacken Open Air. Имах удоволствието да бъда там и беше уникално. Какво си спомняш от онази вечер?

- Ами в общи линии си спомням едно и също. Всъщност сещам се, че като приключихме ние и отидох да гледам Ози на съседната сцена. Преди самия концерт се настройвах и имах да направя тонове интервюта. Чувствах се много комфортно на сцената, както и останалите в групата и мисля, че изнесохме много убедително шоу. Нямахме никакви проблеми и след това успях да чуя записите, които звучаха брилянтно. В случай, че някой ден решим да издадем концертен албум от това шоу, ще бъде без почти никакви корекции в студиото.

Сборният ви албум, озаглавен “Memories Of A Time To Come” ще излезе в края на януари. Кажи ни кои парчета в него ще бъдат най-интересни за дайхард феновете на групата?
- О, това е много труден въпрос, защото моето мнение се различава от това на дайхард феновете. Предполагам, че за хората ще е интересно да чуят новите версии на “And Then There Was Silence”, “Valhalla”, както и двете части на “The Bard’s Song”. Надявам се да ги харесат, защото положихме много труд по тях. Все пак, от интервютата, които правя последните няколко дни, си правя извода, че най-интересен за феновете ще е третия диск от лимитираното издание на албума, който съдържа първите две демота на LUCIFER’S HERITAGE (както беше името на групата преди), както и няколко ранни демо записи, от времената преди да запишем някои от ранните си албуми, като например “Tales From The Twilight World” или “Somewhere Far Beyond”.

Този бонус диск със сигурност ще е най-интересен и за мен самия. Какви са спомените ти от онези ранни години, когато започвахте с групата?
- Бяхме много фокусирани върху целта си да станем професионални музиканти. Знаехме, че все още не сме, но си бяхме поставили ясна цел да станем и мисля, че успяхме да го постигнем. В началото за нас беше особено важно да имаме силни като композиция парчета, дори по-важно от концертните ни изпълнения. Дори в ранните демота на LUCIFER’S HERITAGE вече се усещаше почерка на това, в което щеше да се превърне BLIND GUARDIAN след време. Още в ранните години прогресирахме доста. Разбира се, бяхме до голяма степен повлияни от тогавашната ера и това, което ставаше на метъл сцената. Безспорно имахме много влияния от IRON MAIDEN и HELLOWEEN, но това се оказа важен елемент от звука ни по-късно.

Сигурен съм, че много от феновете на групата харесват сериала по сагата “Game Of Thrones”, който в момента върви в България. Ти какво мислиш за книгата и за филма?
- Ние вече направихме едно парче, вдъхновено от сагата – “A Voice In The Dark” от последния ни албум. Запознат съм отлично с историята и мисля, че е дори толкова добра, колкото „Властелинът на пръстените”. Сериалът има потенциал да привлича хората пред екраните дори в мащабите, в които го правеше “Хари Потър”. Мнението ми, както за книгата, така и за сериала е, че са на много високо ниво и мисля, че ще адресираме тази история и завбъдеще в текстовете на BLIND GUARDIAN. Това привлича хората, защото го има приказния момент, но в същото време притежава и историческа нишка. Също така в тази сага няма никакви детински моменти или идеи, които са откраднати от други произведения. Смятам, че е много реалистичен опит да се създадене един нов, уникален фентъзи свят.

Днес гледах онлайн едно твое интервю, дадено съвместно с Джон Шейфър от ICED EARTH. Казахте, че със сигурност ще направите още един албум на DEMONS & WIZARDS. Доволен ли си напълно от предишните два албума на този общ страничен проект?
- Да, разбира се. Бих казал, че всичко, което съм издал през цялата ми кариера, има определена стойност и е направено с някаква цел. Това включва и двата албума на DEMONS & WIZARDS. Мисля, че тези албуми оказаха влияние на сцената и бяха подходящи за феновете на BLIND GUARDIAN и ICED EARTH. Привлякохме много фенове, които дори смятат тази група за толкова влиятелна, колкото и другите ни две основни групи. Мисля, че има място за още един такъв албум, който ще е полезен и за нас двамата с Джон, защото ще можем да излезем за малко от рамките на това, което правим обичайно. Това е полезно за всеки творец.

Ханзи, преди няколко месеца излезе прес-съобщение, в което казвахте, че BLIND GUARDIAN ще работят с фентъзи автора Маркус Хайц за дългоочаквания ви оркестрален албум. Ще ни кажеш ли как върви процеса?
- Върви бавно, както беше и през последните 13 години. Не насилваме процеса и не бързаме. Обмисляме всяка стъпка много внимателно и решихме да работим с Маркус, след като бяхме разговаряли с много други автори. Той е страхотен човек и фантастичен писател. Мисля, че може да обогати много музиката с неговите същества и неговата вселена, така че крайният резултат да е много по-интересн както за феновете на BLIND GUARDIAN, така и за всеки един почитател на фентъзито. В музикален аспект, направихме някои подготвителни  записи, аз записах някои вокали, но сме все още много далеч от завършването на албума. Бих бил много щастлив ако успеем да завършим или оркестралния албум или нов, редовен албум на BLIND GUARDIAN в рамките на следващите 15-16 месеца. Ако това стане, ще решаваме кой от двата албума да издадем първо.

Значи феновете да очакват 2013-та за нов албум на BLIND GUARDIAN, а за тази година календара е запазен само за новия BLACK SABBATH, така ли?
- Мда…. Ще трябва да се задоволят с втория най-добър вариант за тази година, хаха! Но пък може да си купят новия ни сборен албум този месец. Новия SABBATH ще е добра допълнителна опция, ако искат да си купят нещо, прав си, хаха!