Десестте най-силни метъл албума, които се появиха през 2009-та

Ето, че дойде момент за равносметка колко добра от музикална гледна точка бе 2009-та. Поне за мен - зверски добра....

1. SLAYER - "World Pained Blood"

Най-добрият SLAYER от 19 години насам. Поголовна сеч и тотална траш истерия лъхат от всяка една секунда на този албум. Надминаха очакванията ми. Това е достатъчно, за да заемат безапелационно първото място за албум на 2009-та.

2. HEAVEN & HELL - "The Devil You Know"

Четиринадесет години чакане на ново студийно творение от Сабат се увенчаха с най-мрачния, прокобен, тежък и тягостен албум, който Tony Iommi и компания са предлагали. Класата е на светлинни висоти, а лошите новини за всеки смехотворен опит за конкуренция е, че “The Devil You Know” не е край, а ново начало за бащиците.

3. MASTODON - "Crack The Skye"

Най-големите надежди на новото метъл поколение се почувстваха комфортно е лоното на прогресива и изковаха един абсолютен шедьовър. В този албум има толкова много музика, че все още продължавам да го асимилирам. Бъдещето на метъла никога не е било по-обнадеждаващо.

4. QUEENSRŸCHE - "American Soldier"

Въздишка на облекчение след тягостно очакване. 15-годишната надежда, че прогресив титаните ще успят отново да се докоснат до класата на старите си класики, най-сетне бе възнаградена с един непогрешимо куинсрайковски албум. Това е звукът на аристократичната меланхолия в музиката.

5. DARK FUNERAL – “Angelus Exuro Pro Eternus”

Точно това трябваше да бъде последният пирон за тази толкова успешна 2009-та година. DARK FUNERAL отново подложиха слуха ни на унищожителна атака, изпълнена с най-първичната злоба и агресия. Дядо Коледа да заповяда….. ако смее.

6. NECROPHOBIC - "Death To All"

Шведските наследници на трона на DISSECTION удариха много силно и през 2009-та. “Death To All” е всичко, което очаквахме от тези главорези: адските обсебващи мелодии, слейърска надъханост и онова чувство за златните години на шведската дет метъл сцена. Безценно.

7. KREATOR - "Hordes Of Chaos"

Без да изненадват с абсолютно нищо, KREATOR вадят трионите и започват да режат глави от кръста с безумна методичност и хладнокръвие. Професионално. Бързо. Безмислостно. Може да пробвате дали няма да транжирате коледното прасе по-лесно, след като сте преслушали този албум на макс.

8. PARADISE LOST - "Faith Divides Us - Death United Us"

Едва ли всички ще се съгласят с мен, но този албум е в челната тройка за най-добрите произведения на англичаните. Гениални мелодии, тотална атмосфера на обреченост и тъга, смазващи рифове и прекрасни вокални. Ето го и саундракът на безнадежността.

9. W.A.S.P. - "Babylon"

Нищо ново. Просто същата тази класа. И геният на Blackie Lawless.






10. CANDLEMASS - "Death Magic Doom"

С този албум CANDLEMASS ни убедиха окончателно, че Messiah Marcolin съвсем не е незаменим. “Death Magic Doom” е поредната безмилостна демонстрация на превъзходство на дуум класиците, които газят наред като разярил се мамут. The hammer of DOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOM \m/

OVERKILL - "Ironbound"

Може би е доста раничко за това ревю, имайки предвид, че албумът излиза на 29 януари, но просто не успях да се сдържа. Ако този албум беше с официална дата на издаване през настоящата година, със сигурност издухваше всички от челната ми десятка за 2009-та (която ще видите в блога по-късно през месеца).

Ако трябва да съм честен, в никакъв случай не съм очаквал, че нюйоркските траш ветерани ще издадат най-силния албум в кариерата си почти 30 години след началото й. Но това е факт. “Ironbound” е всичко онова, за което може да мечтае всеки олдскуул фен: „месести” рифове на килограм, които доближават класата на “Master Of Puppets” и “Reign In Blood”, умопомрачителни китарни сола, които редуват агресия с много мелодия, мрачен бас от легендата D.D. Verni, който изгражда разрушителна ритъм секция с невероятно изсвирените перкусии (истинска лавина от ударни!!!!) и, разбира се, „онези” вокали на Bobby “Blitz”.

Сечта започва безкомпромисно с над-осемминутната клетва във вярност към феновете на бандата, озаглавена “The Green And Black”, за да прелее в абсолютния триумф на класа в заглавното парче! Шест минути и тридесет и три секунди траш съвършенство – скъпи приятели от ню-скуул вълната: водете си бележки. Риф-парадът продължава с плашещо ожесточение: “Bring Me The Night”, „The Goal Is Your Soul” и “Give A Little” не отстъпват по нищо на първите две уникални резачки и ми подсказаха още на първо слушане, че този албум ще е зверски. Намерен е перфектният баланс между тежки, нажежени рифове и откъсваща вратните прешлени headbanging-лудост. С “Endless War” скоростта стига точка на кипене, но само за да бъдем потопени в диаболичната и мракобесна атмосфера на най-бавното парче – “The Head And Heart” – очевидно отрязването на главата на слушателя може да стане и по-бавно, със садистична наслада. В “In Vain”, барабаниста пробва да спука барабаните от двойни каси (абе този да няма 3 крака?????), а “Killing For A Living” и “The SRC” ме довършиха със сола, многобройни темпо смени и неподправен изблик на гениалност в композирането на запомнящи се рифове.

Не знам какво е вдъхновило OVERKILL дотолкова, че да оставят всички траш албуми издадени през последните 20 години да дишат праха на “Ironbound”, но мога да съм щастлив, че старите кучета на траша не се предават и продължават да веят зелено-черния флаг с крилатия череп. Не е случайно, че “Ironbound” беше първият албум за 3 години, който заслужи правото си да звучи от начало до край в „Бруталика”.

Поклон (но рязък, с отсечено движение във врата)!!!!!!

10/10

Моята класация за Топ 10 най-велики блек метъл албума

Докато настъпи моментът за специалната "Бруталика" за най-доброто в блек и готик метъла (която ще бъде на 23 декември), ето и поредната ми твърде субективна класация, непретендираща и грам за журналистическа извисеност и безпристрастност...

1. MAYHEM – “The Mysteriis Dom Sathanas”, 1994

Без съмнение най-злокобният и страшен албум в класацията. Имам предвид – наистина страшен. Като започнем от обложката, минем през уникалните пилещи китари на Euronimous и стигнем до безумните и уникални като звучене вокали на Attila Chisar, крайното усещане у слушателя е за сковаващ студ и дяволско присъствие. Леко се притеснявам като си помисля, че MAYHEM наистина трябва да са сключили сделка с дявола за композирането на този адски албум (вокалистът, който е трябвало да пее в албума се самоубива с пушка, басистът Varg Vikernes лежи 14 години в затвора след като пробожда смъртоносно с нож Euronimous…). Интересен факт е, че Attila поставя специалното изискване да записва вокалите си в изцяло тъмна стая, в която освен всичко друго е ужасно студено. Бррррр….И да не забравя – страхотният усет за мелодия е това, което поставя “The Mysteriis Dom Sathanas” пред всички от конкуренцията.

2. EMPEROR – “Anthems To The Welkin At Dusk”, 1997

Вторият пълнокръвен албум на EMPEROR отговаря изцяло на претенциозното име на групата – това е аристократизма в блек метъла, изведен до недостижими висини. Най-прогресарски и разчупено звучащия албум в десетката, “Anthems To The Welkin At Dusk” заявява на целия свят, че този стил крие в себе си много музика и изумява музикалните скептици, които пренебрегват „боядисаните” групи. Винаги съм се изумявал от усещането за безбрежност и пространство, което създават композициите тук. Сякаш е записван на най-високото плато в Норвегия, което е заобиколено от девствени гори и кристални езера. Това е албумът, който IMMORTAL никога не успяха да запишат и който обезсмисли 90% от творчеството на останалите в стила. Ако не вярвате, чуйте “With Strength I Burn”.

3. BURZUM – “Filosofem”, 1996

Много от вас ще се учудят, че избирам точно този албум на BURZUM. За мен “Filosofem” е най-уникалния като звучене от всички албуми, създадени от Varg Vikernes. По-ранните са по-стандартни, а по-късните са твърде „не-блек-метъл”. Паганистичната концепция, която е скрита под много по-плоския сатанински уклон на Varg в раните албуми, намира своето текстово и звуково изражение именно във “Filosofem”.Обърнете внимание и на обложката – още тук става ясно, че този албум на BURZUM няма да е като останалите. Парчета като “Dunkelheit” и “Jesus' Tod” носят в себе си израз на тотална мизантропия и прокоба – не слушайте този диск сами и на тъмно.

4. DARK FUNERAL – “Angelus Exuro Pro Eternus”, 2009

Ако чувствате вратовете си недостатъчно раздвижени, това е вашият албум. В най-новата си безумна тресня, DARK FUNERAL изведоха собствената си музикална формула до съвършенство. Тези мелодии могат да бъдат създадени само от болното съзнание на Lord Ahriman – красиви, моментално запомнящи се, но и ужасяващо диаболични. Текстовите похвати на Emperor Magus Caligula може да са вече безвъзвратно изтъркани, но ако искате блек метъл в най-чистия му вид – като една завършена черна симбиоза между мелодия, умопомрачителна скорост на перкусиите и вокали на ръба на истерията – не търсете повече.


5. DIMMU BORGIR – “Death Cult Armageddon”, 2003

Тази година в Каварна се убедих, че DIMMU BORGIR напълно заслужено са смятани за най-големите в блека днес. Започнали още в началото на 90-те, DIMMU бяха забелязани едва с третия си албум, за да тръгнат озлобено към блек метъл трона, където гордо стоят през 2009-та. “Death Cult Armageddon”, подобно на албум номер 4 в класацията е най-изчистеният и доведен до перфекционизъм вариант на това, което DIMMU BORGIR правят най-добре. Епична атмосфера, бомбастичен, опустошителен саунд, гениално барабанене от многоръкия Nicholas Barker и най-вече: безупречни композиции като “Progenies Of The Great Apocalypse”, “For The World To Dictate Our Death” и “Cataclysm Children” направиха блек метъла конвертируем дори в Щатите, където DIMMU BORGIR се появиха на Ozzfest!!!

6. CRADLE OF FILTH – “Dusk And Her Embrace”, 1996

Може би най-трудно ми беше да избера албумът на CRADLE OF FILTH, който да заеме място в класацията. „Dusk And Her Embrace” надделя заради “Funeral In Carpathia”. Божествена композиция! За много блек фенове, вокалите на Dani Filth са твърде врещящи, но неоспорим факт е, че музиката, която правят англичаните е твърде висока топка за повечето скандинавци. CRADLE също така допринесоха за развитието на сцената с уникалното си сценично шоу, базирано на романтичния вампиризъм от текстовата им концепция, която пък е най-дълбоката и сложна като изказ в стила. Добрата стара Англия се отчита достойно и тук.

7. DISSECTION – “Storm Of The Lights Bane”, 1995

Това е третият албум, заедно с „De Mysteriis Dom Sathanas” и “Filosofem”, който ме плаши. Наистина смятам, че е пропит с дяволска атмосфера, а човекът-група Jon Nödtveidt може би наистина е сключил обет с тъмни сили. Скоро след издаването на албума е обвинен в убийство и лежи в затвора до 2004 година, след което издава още един албум и заявявайки, че е постигнал всичко, което е нужно да направи в служба на сатаната, се самоубива, за да се присъедини към черния си господар в отвъдното. Луд….. но гениален музикант. Мелодиите в “Storm Of The Lights Bane” са най-доброто, на което шведската блек метъл сцена е способна в този момент, а с този албум, DISSECTION се обезсмъртяват вовеки.

8. MARDUK – “Heaven Shall Burn… When We Are Gathered”, 1996

Швеция се доказва като достоен конкурент на западната си съседка именно с този албум на MARDUK. Записан в легендарното Abyss студио, под вещото ръководство на още по-легендарния Peter Tägtgren, “Heaven….” е една от най-безмилостните тресни в тази десетка. Обложката, както и заглавието на албума, са комични, но музиката е много далеч от предизвикването на усмивка. Скоростта е умопомрачителна, а когато ни дават моментна почивка, по-бавните композиции са сякаш с още по-мракобесна атомосфера. Момчетата си вярват и правят това, което искат по крайно убедителен начин вече 18 години. Истински стожери на олдскуул блек метъл сцената.

9. SATYRICON – “Nemesis Divina”, 1996

Хмммм…. май 96-та се оказва доста силна година за блека. Норвегия се отчита с най-съвършения и true блек метъл албум от едни от пионерите на стила – SATYRICON. Помните онзи клип към “Mother North” със страхотната гола мацка нали? Мда…. нямаше как да не изгледаме цялото парче, хаха! Сериозно – “Nemesis Divina” е музикалният еквивалент на Рагнарок, представящ ни апокалипсиса като една романтична обреченост, но и като триумф на северния викингски дух. SATYRICON през 2009-та вече са мейнстрийм и продават почти колкото DIMMU BORGIR, но едва ли някога ще се доближат до класата на този албум.

10. NECROPHOBIC – “Darkside”, 1997

Доста се колебах дали да включа NECROPHOBIC в блек метъл класацията. Да – има много шведски дет в музиката им, но имайки предвид сатанинските текстове и пилещите китари, ми се струва, че не бъркам. Въпреки страшно силният им албум от тази година, се запалих по групата с “Darkside”. Винаги съм смятал NECROPHOBIC за най-умелата комбинация от злобните мелодии на MAYHEM, олдскуул траш агресията на SLAYER и онези неповторими шведски „ръждясали” китари. В този албум има от всичко това и все пак, над всичко стои индивидуалността на групата. За съжаление, NECROPHOBIC (може би и WATAIN) останаха единствените достойни да продължат музикалния завет на DISSECTION.

Интервю с Jörg Michael от STRATOVARIUS

Здрасти, Йорг. Откъде се обаждаш?
- От дома си в Германия.

Мда – това беше логично, хаха! Нека за начало те питам за най-новия ви албум “Polaris”. Според феновете, това е ново начало за STRATOVARIUS. Вие по същия начин ли го виждате или като логичното продължение на едноименния ви албум от 2005-та?
- Не, не го виждам като продължение на този албум, защото “Stratovarius” беше последния албум от ерата с Timo Tolkki. Още повече, че албумът от 2005-та беше доста различен като звучене. Считам новия ни албум като едно изявление от всички настоящи членове в традициите на типичния звук на STRATOVARIUS. Мисля, че “Polaris” звучи като албум, който можеше да издадем след “Infinite”. Новият албум звучи като истински STRATOVARIUS, много по-истински от албума от 2005-та, който въпреки това считам за много добър. Тогава искахме да опитаме нещо по-различно, но сега “Polaris” звучи така, както и феновете и ние самите очакваме да звучи един албум на STRATOVARIUS.

Групата е създадена официално през 84-та. Планирате ли нещо специално по случай 25-годишнината?
- Да ти кажа честно, не сме се замисляли за това. В момента сме на друга вълна. Имаме страшно много нов материал и нов състав на групата. Всъщност планираме да издадем бокссет с редки и неиздавани парчета, но не сме с усещането за група, която трябва да празнува 25-годишен юбилей. Доколкото си спомням, дебютът ни излезе през 89-та и май е по-добре да броим оттам-нататък.

За много фенове е странно, че през 2009-та в групата няма останал нито един член от оригиналния състав на STRATOVARIUS….
- Хахаха! Да, така си е.

Това може ли да бъде проблем за идентичността ви?
- Преди това не беше проблем. В бандата няма оригинален член още от 94-та. Дори Timo Tolkki не беше сред основателите на групата. Освен това, по времето когато групата започва кариерата си, също й липсва идентичност. Timo Tolkki придаде лице на STRATOVARIUS. Не смятам това за проблем. За един толкова дълъг период, групата израства и се променя. Ако питате който и да било по света, кое е лицето на STRATOVARIUS, хората ще отговорят или Timo Tolkki или Timo Kotipelto, а всъщност нито един от двамата не е бил оригинален член.
Добре, Jorg. Нека те питам нещо по-провокативно. Много от вашите критици са на мнение, че STRATOVARIUS е просто един от по-сполучливите клонинги на HELLOWEEN. Какво би им отговорил?
- Мисля, че песните, които без съмнение са повлияни от HELLOWEEN са не повече от 10-15 % от творчеството на групата. Въпреки това, не бих казал, че тези песни са копие на HELLOWEEN, защото похватът на свирене на Timo Tolkki е коренно различен. Мисля, че като цяло музиката ни е много различна от тази на HELLOWEEN и хората, които ни смятат за клонинг, едва ли са ни слушали задълбочено. Необмислено е да се говорят такива неща.

Можеш ли да ни кажеш кой е най-продаваният албум на STRATOVARIUS до момента?
- Доколкото знам, това все още е “Infinite”.

Jorg, използвам шанса да си говоря с теб, за да те питам нещо за миналото. Знаем в колко много групи си свирил, но бих искал да те попитам какви са спомените ти от престоя в легендарните RUNNING WILD? Това е група, която е обичана от феновете в България.
- Последният път когато свирих на живо с RUNNINGG WILD беше по време на европейското турне след “Port Royal” през 89-та. Тогава бях много щастлив, че имам възможността да свиря в една много професионална група. Турнето беше изключително успешно и все още съм благодарен на Rolf Kasparek, за това, че направи от мен истински професионалист. Благодарен съм, че ми даде шанс да покажа какво мога. Преди това имах издадени и други албуми и бях уважаван от много хора, но с RUNNING WILD за първи път имах възможността да работя с много успешна и професионална група. За толкова години, през които съм работил с Rolf Kasparek, не мога да кажа нито една лоша дума за него, въпреки слуховете, че е труден характер. За мен винаги е бил страхотен човек и винаги се е отнасял към мен с уважение. Той е един от най-добрите ритъм китаристи и може би най-добрия рифов китарист, с който съм работил. Тази година, на прощалното шоу на групата на Wacken Open Air имах възможността да го видя за кратко и той беше както винаги супер пич. Има страхотно чувство за хумор. Спомените ми от онези времена са страхотни и трябва да ви кажа, че когато сядаш да изсвириш дори няколко секунди с RUNNING WILD, си длъжен да бъдеш на върха на възможностите си. Това група, която започва шоуто на 100% и го завършва също на 100%. По средата няма нищо по-различно. Радвам се, че съм научил много от тях и съм горд от това, че съм част от историята на RUNNING WILD.

Наистина е страхотно, че казваш всичко това. Добре – има ли някоя група, в която ти лично би искал да свириш някой ден?
- Със сигурност има, но фактът, че свиря със STRATOVARIUS вече 14 години, говори че съм щастлив в тази група. Не свириш някъде 14 години ако не ти харесва. От друга страна, има един изпълнител, една легенда, с която бих искал да свиря – заради музиката и заради шоуто – това е Ozzy Osbourne. Ако имам шанса да свиря с Ozzy дори само на един концерт, това ще е сбъдната мечта за мен.

Пожелаваме ти го! STRATOVARIUS ще свирят в България за първи път на 24-ти януари. Тук имате доста фенове. Какво да очакват от вашия концерт?
- Успяхме да преоткрием себе си. Отново. В състава с Timo Tolkki направихме над 1000 концерта и всички те бяха невероятни. Нормално е феновете да си мислят дали нещата ще бъдат на същото ниво сега. Мога да им кажа, че откакто тръгнахме на турне през месец май, успяхме да възвърнем ентусиазма си от свиренето заедно. Имаме отново волята да оцелеем. Феновете ни могат да очакват тотално раздаване от всички нас на сцената. Правим го от толкова години. България е една от страните, в които по различни причини досега не сме имали възможността да свирим. За нас ще бъде удоволствие да свирим в България за първи път. Няма да свирим само парчета от новия албум, а от цялото творчество на групата – това, което всички очакват. Разбира се, имаме толкова много парчета, че ако ги изсвирим, можем спокойно да направим 4 или 5 часов сет. Това, което мога да обещая е, че ще свирим между 90 минути и 2 часа и се надявам да изпълним всички парчета, които искате да чуете!

Интервю с Fernando Ribeiro от MOONSPELL

Здравей, Fernando! MOONSPELL идват за първи път в България на 3 декември. Какво очакваш лично ти от този концерт?
- Очакванията ми са много високи, защото чакаме този концерт от доста години. Ние се срещаме постоянно с български фенове, които идват да ни гледат по фестивалите. Мисля, че моментът за едно такова шоу е чудесен, защото най-после можете да ни гледате във вашия град, с вашата атмосфера. След това дълго турне, сме доволни, че идваме тъкмо в София, за да свирим за българските ни фенове, които досега са пътували толкова много, за да ни видят.

Как виждаш албума ви “Night Eternal” в този момент – почти 20 месеца след като излезе?
- Още в самото начало на кариерата ни, когато издавахме “Wolfheart” и “Irreligious”, хората нямаха достатъчно време да оценят даден албум, а сега продължават да искат още и още. Нещата се случват шеметно бързо и въпреки всичко ние се опитваме да правим стойностна музика, която да издържи проверката на времето. Мисля, че “Night Eternal” има какво да предложи в тази насока и хората могат да откриват нови и нови неща в него. Мисля, че в сравнение с “Memorial”, сме еволюирали като композитори, има по-запомнящи се парчета, като например “Scorpion Flower”, която стана голям хит. Освен това за нас е огромно удоволствие да изпълняваме тези песни на живо. Така че, да – все още съм много удовлетворен от този албум. Разбира се, вече имаме идеи за следващия ни албум, който, ако всичко върви по план, трябва да бъде факт по някое време догодина.

Чудесно. Ти спомена парчето “Scorpion Flower”, в което като гост-вокал участва Anneke (бившата певица на THE GATHERING). Планирате ли подобни гост-участия и завбъдеще?
- Имам някои идеи за следващия албум, но не искам да се повтаряме. Смятам, че един гост трябва да допринася с нещо уникално, а не просто да се правят гост участия заради името или популярността на някой. Често сме имали гости в албумите ни, като най-емблематичното беше това на Anneke, но пък в “Memorial” ни гостуваше Big Boss от ROOT. Зависи от конкретната композиция. Ще имаме такива участия и занапред, но ключово ще бъде това дали гостът може да допринесе с нещо за албума. Имаме идея да работим с истински оркестър, но не знам дали ще можем да си го позволим. Това, което мога да кажа е, че ще имаме виолончело в едно от парчетата в следващия албум, но а други музиканти – ще видим.

Можеш ли да се съгласиш, че “Memorial” и “Night Eternal” възвърнаха позициите на MOONSPELL като един от трите лидери на готик сцената?
- Не знам. Според мен MOONSPELL винаги са били тук. Винаги правим турнета, издаваме албуми, срещаме се с феновете и сме наясно какво се случва наоколо. Стремим се да гледаме на нещата в по-общ план, а не от фенска гледна точка. Ето например много хора ни критикуваха за албумите “Sin/Pecado” и “The Butterfly Effect”. Това да си част от групата е много различно от това да си фен. Аз също съм фен на много групи и разбирам разликата. Точно затова изпитвам уважение към това, което правят любимите ми групи. Може би си прав, че “Memorial” и “Night Eternal” докоснаха сърцата на феновете по начин, който “Sin/Pecado” и “The Butterfly Effect” не можаха. Всички тези албуми обаче са част от един дълъг път, по който винаги сме се стремели да бъдем себе си. За нас е важно когато феновете си пуснат албума, да разберат от първия миг, че това е MOONSPELL, а другото важно нещо е да се стремим да правим качествена музика. Понякога хората я харесват повече, друг път не толкова. Всеки се стреми да направи перфектния албум, но това се получава рядко.

Дебютът ви “Wolfheart” все още смятан от феновете ви за най-стойностния албум в кариерата на MOONSPELL цели 14 години след издаването му. Защо този албум беше толкова успешен според теб?
- Също както и в живота, няма любов като първата. С “Wolfheart” се опитахме да направим нещо различно. Хората бяха преситени от блек и дет метъл сцената и може би им се искаше да чуят нещо с по-фантастична, мистична атмосфера, преплетено с текстове на вампирска тематика. Знаете колко модерно е това в момента в Холивуд. Фентъзи-концепцията на “Wolfheart”, както и неговото разнообразие беше нещо уникално за години наред. Уважаваме този албум страшно много и смятаме, че той е матрицата на нашето уникално звучене. Лично аз не смятам, че е най-добрият ни албум, но със сигурност е класически. Всяка голяма група има такава класика в дискографията си. “The Number Оf The Beast” е такъв албум, “Dance Of December Souls” на KATATONIA е такъв албум, така че явно и ние вървим по този път.

Fernando, искам да те питам дали следиш какво издават и как се развиват другите лидери в готика като PARADISE LOST и CREMATORY например?
- Никога не съм бил голям фен на CREMATORY, въпреки че сме концертирали с тях и са много свестни хора. Музиката им винаги ми се е струвала твърде елементарна и лично за мен те никога не са били важна група и не са ми повлияли по някакъв начин. Спомням си, че им бяхме съпорт на едно турне в Германия в средата на 90-те. Виж, PARADISE LOST е друга бира. Мисля, че PARADISE LOST са много смела група, която никога не се отказва от пътя си, въпреки че бяха страшно критикувани по едно време. “One Second” беше доста оплют, но за мен това е един от най-силните албуми в рока въобще. Не бих казал, че “Symbol Of Life” или “Believe In Nothing” ме впечатлиха особено, но страшно много харесах “In Requiem”. Беше много убедителен и завръщане към добрата форма.

Задължително чуй новия – ще ти хареса.
- ОК. Ще си го взема другата седмица.

Какво ще ни кажеш за португалската метъл сцена? Какви млади и обещаващи групи можеш да ни препоръчаш?
- Винаги съм бил много критичен към родните групи, защото смятам, че трябва да се стремят да бъдат по-оригинални и с по-добро отношение към нещата, които правят. Сцената е много разнообразна. Имаме групи като WE ARE THE DAMNED, които са повлияни от щатската сцена. Имаме и по-олдскуул звучащи банди като IRONSWORD, които пък са много повлияни от сагите за Конан и са близки като концепция до MANILLA ROAD. Много съм запален по една пост-рок банда на име RIDING PANICO – страхотни са. Имаме една страхотна стоунър банда – DAWNRIDER. Трябва да обърнете внимание на групите тук, защото наистина има какво да се чуе. Сещам се и за една екстремна група – THE FIRSTBORN. Не сме единствената група в Португалия, не бяхме първите и със сигурност няма да сме последните. Хубавото е, че групите тук са много по-различни от шведските, британските или американските.

Луди в рая на 17 ноември – една нощ с магията на W.A.S.P.

Много ми е трудно да опиша какво съпреживяхме снощи. Фразата „ако не си бил там, няма как да разбереш” е много вярна. Четвъртото посещение на W.A.S.P. в България и второ в София беше също толкова драматично и емоционално зареждащо, колкото и останалите три. Има нещо, което наистина няма как да се опише в музиката на Блеки и компания, а единствено да се почувства.

Нека започна с организацията на концерта, която беше на европейско ниво. Успяхме да влезем в залата за не повече от 15 минути, след което не само успяхме да се възползваме от гардероба (!!!), но и бяхме изумени от препълнения щанд за мърчандайз. 99% артикулите, които се предлагат в официалния сайт на W.A.S.P. бяха достъпни и за българските фенове. Подгряващите SHEKY & THE BLOODBATH излязоха на сцената точно в 20.00 и забиха много здрав 40-минутен сет, в който присъстваха почти изцяло авторски парчета (смес от блексабатски рифове и класическа хеви метъл структура и припеви), а точка на изпълнението им сложи вечната класика на ZEPPELIN “Whole Lotta Love”.

Имахме време да изтичаме до тоалетната, където отново чакахме само 10-ина минути (!!!), за да заемем титулярно място пред пулта в очакване на повода да сме в зала „Христо Ботев” тази вечер. Още едно положително впечатление направи факта, че залата не беше претъпкана до пръсване и нямаше борба за глътка въздух. Явно този път организаторите бяха решили да постъпят коректно към всички онези, които бяха изкупили всички билети, без да пускат допълнително количество хора. В 21.10 шоуто на W.A.S.P. започна очаквано с “On Your Knees” и “The Real Me” като на незапознатите в детайли с новото шоу на W.A.S.P. беше приятна изненада да видят доста голямата видеостена над сцената. На нея бяха прожектирани класическите 80-тарски видеоклипове паралелно с изпълнението на хитовете на сцената, като синхронът между видеото и живото изпълнение беше изумителен! Заредиха се “L.O.V.E. Machine” и “Wild Child” (по време на които 4000-ната публика изпадна в истерия), “Hellion” и “I Don’t Need No Doctor”, а накъде там бяха изпълнени и две от най-силните парчета в също толкова качествения нов албум на групата – “Crazy” и “Babylon’s Burning” (със страхотно и много въздействащо видео, вървящо на екрана). Тук е моментът да отправя пореден комплимент към организаторите за ПЕРФЕКТНИЯ звук и баланс между вокалите и инструментите. Останалите да си водят записки – така се прави. Кулминацията на вечерта лично за мен дойде с изпълнението на 3 парчета поред от гениалния “The Crimson Idol”. “Arena Of Pleasure”, “Chainsaw Charlie (Murders In The New Morgue)” и абсолютният връх в творчеството на Блеки – “The Idol” докараха част от публиката до сълзи, а всички пееха заедно всяка една дума и нота. Видеоклиповете към парчетата, комбинирани с части от концептуалния филм към албума доведоха тълпата до състояние близко до катарзис. “I save souls. I save them for me” – визитката на C. Charlie е толкова актуална и днес.

“The Headless Children” от сета в Румъния бе заменен в България с “Take Me Up”, което ме зарадва много, а по време на “I Wanna Be Somebody” Блеки още веднъж показа, че с лекота държи в ръката си всяка една публика, като всички се подчинявахме безпрекословно и нескрита симпатия на уникалната харизма на един от най-великите фронтмени в рока.

По време на биса в главите на екзалтираното множество бяха забити и последните 2 нажежени пирона – “Heaven’s Hung In Black” (отново на фона на уникално въздействащо видео, пресъздаващо трагедията на загиналите в Гражданската война на САЩ) и логичният финал – “Blind In Texas”. Поредното признание на Блеки, че най-великия концерт в историята на W.A.S.P. е бил появата им в същата тази зала преди 5 години трогна всички, а фактът, че „пурпурният идол” (с огромно самочувствие, ужасен характер и остър език) се поклони на българската публика след края на шоуто, ни остави с чувството, че сме нещо повече от всички останали (а ми се струва, че българите се чувстват така много рядко).

Вярно е, че преобладаващата част от публиката беше между 25 и 45 години, но не се съмнявам, че както 19-20-годишните, така и 60-годишните са се почувствали също толкова специално, колкото и аз. Със страхотната компания от приятели (благодаря на всички за споделеното изживяване!) се разделихме емоционално изцедени и с всеобщото заключение, че сме невероятни късметлии, че имаме шанса да гледаме подобни изпълнители на живо.

Благодарим ти за поредната сбъдната мечта, Блеки.

Моята класация за Топ 10 най-велики дет метъл албума

Като подготовка за предстоящото специално издание на “Бруталика”, посветено на дет метъла, ще се пробвам да сглобя десетката на най-стойностните (лично за мен) албуми в този така обичан от слушателите на предаването стил. Разбира се, приемете всички условности на една подобна класация. Ясно е, че съм изпуснал много страхотни дет албуми, но това бяха първите десет, за които се сетих, когато започнах да съставям класацията си. Да започваме….

1. DEATH – “Individual Thought Patterns”, 1993

Едва ли има някоя друга група, която е достойна да заеме първото място в която и да е дет метъл класация. При DEATH, споровете обикновено са концентрирани върху това кой албум е по-… Моят любим си остава “Individual Thought Patterns”. Може би заради невероятните барабани на Gene Hoglan, може би заради по-хеви метълските сола на Andy LaRocque, но ми се струва, че основната причина са невероятните композиции и мелодии на големия Chuck. Всяка една песен и риф са се запечатали в съзнанието ми. Това е албум, който никога не може да омръзне и един от малкото моменти, когато дет метъла се докосна до съвършенството в музиката, без значение от стилови рамки.

2. BOLT THROWER – “...For Victory”, 1994

Да – голяма слабост са ми. Но също така са много, ама много големи. Безкромпромисните лидери на цялата британска екстремна сцена – поне за мен. Този албум не е толкова зарибяващ като “The IVth Crusade”, не е толкова мелодичен като “Mercenary” и със сигурност не е толкова брутален колкото “Realm Of Chaos”. Въпреки това, “...For Victory” концентрира в себе си всичко онова, което харесвам в BOLT THROWER – смазваща ритъм секция, мелодии, които се загнездват в мозъка и никога не излизат оттам, неповторима епична атмосфера и разбира се, уникалните вокали на Karl Willets. С една от най-култовите обложки в метъла – снимка на десанта на английските войски на Фолклендските острови – този албум е музикалния еквивалент на танкови дивизии, които безкомпромисно мачкат всичко по пътя си.

3. MORBID ANGEL – “Covenant”, 1993

Дали те са най-техничната група в моята десятка? Може би да. Безспорно е, че MORBID ANGEL бяха първата дет банда, която доведе стила до нови измерения на бруталност и агресия, без да губи от невероятната техника на изпълнение. В третия си албум, “ангелите” доведоха формулата, която сами изобретиха, до абсолютното съвършенство. Най-продаваният дет метъл албум за всички времена (заслужено!), “Covenant” съдържа абсолютни шедьоври като “Rapture”, “Lions Den” или “Blood On My Hands”. Затварящата мрачна епика “God Of Emptiness” е музикалното олицетворение на този къс тотална обреченост, към който NILE се стремят вече толкова години. Респект!

4. CARCASS – “Heartwork”, 1993

Ето ги и другите англичани в класацията. CARCASS може би ще останат в сърцата на екстремните фенове като една от най-радикалните и уникални грайндкор групи с първите си три албума, но за мен именно “Heartwork” е безспорният връх в творчеството им. Китарите звучат като машини за рязане на метални плоскости, които внезапно излизат от строя и започват да режат глави и крайници на хората наоколо, а вокалите на Jeff Walker ме карат всеки път като си пусна албума да се питам дали не е глътнал 5-6 кабърчета преди да запише партиите си в студиото. Всичко това е поднесено върху музикална основа градяща се на много мелодии и изпълнена по умопомрачителен начин от четирима страхотни професионалисти.

5. MALEVOLENT CREATION – “The Will To Kill”, 2002

Този албум ме плаши. Има нещо наистина психопатско в този безумен изблик на агресия и ярост към всичко човешко. MALEVOLENT CREATION са истински ветерани на щатската дет сцена, но според мен успяха да издадат най-свирепия си албум едва през 2002-ра. Аз си го обяснявам с привличането на Rob Barett от CANNIBAL CORPSE в края на 90-те. Това е третият поред албум с Rob в състава и първи с новака зад микрофона Kyle Symons. Ако искате да чуете ужасно бърза, брутална и мизантропска музика – това е вашият албум. Тая надежди, че този блог не се чете от хора, криещи в себе си тайна омраза към човечеството и не си пият хапчетата редовно, защото “The Will To Kill” със сигурност не е музиката, с която успокояват психично болните.

6. VADER – “De Profundis”, 1995

Ето я и гордостта на Източна Европа. Поляците VADER успяха да си извоюват култов статут сред дет метъл феновете с безброй концерти по цял свят и незименно качествени албуми. Нивото на композиране и изпълнение е завидно за 99% от западните банди, а “De Profundis” е един от най-безспорните албуми в тази класация. Спомням си, че когато излезе, журналистите от списание Terrorizer изпаднаха в абсолютен възторг. Това също така е албумът в класацията, който най-много би допаднал на траш феновете. Днес, в състава на VADER е останал само фронтмена Peter, но той се зарече в едно от последните си интервюта, че култът никога няма да умре.

7. BEHEMOTH – “Evangelion”, 2009

Подобно на MALEVOLENT CREATION, поляците BEHEMOTH също успяха да издадат абсолютният връх в творчеството си в най-новата част на своята кариера. Това се случи тази година, когато “Evangelion” помете безмилостно всякаква конкуренция в жанра. Свръх-техничен дет, с много въздействаща епична атмосфера и плашещо надъхани сатанински послания в текстовете и цялостната визия на групата. Не препоръчвам клипа към “Ov Fire And The Void” на хора със слаби сърца. BEHEMOTH започнаха в началото на 90-те като блек метъл банда, но намериха себе си в дета и в този момент са безспорните номер едно в стила. Просто чуйте отварящата резачка “Daimonos”, за да разберете защо това е така. Показателен е и цитатът, с който започва самото парче: “We must never be afraid to go too far, for truth lies beyond.” (Marcel Proust).

8. ENTOMBED – “Left Hand Path”, 1990

Е няма как да минем без шведската сцена. Именно ENTOMBED създадоха едно цяло жанрово подразделение в дет метъла, чиято специфика е безпогрешно разпознаваема и днес. Този китарен пилещ звук, който е толкова отличителен, продължава да реже слуха ни и 20 години по-късно, а “Left Hand Path” си остава най-забележителният артефакт от ранните и най-силни години на шведската дет метъл сцена. Може би този северно-европейски стил не би допаднал на най-отдадените привърженици на щатската сцена, но що се касае до краен екстремизъм в изразните средства, Швеция има какво да предложи дори и днес. Обърнете внимание и на може би най-красивата от десетте обложки.

9. AT THE GATES – “Slaughter Of The Soul”, 1995

Оставаме в Швеция, и по-конкретно в Гьотеборг, откъдето се пръква една от най-самобитните и оригинални групи в екстремния метъл въобще. Все още ме е яд, че се разпаднаха толкова рано, но като се замисля – какво друго биха могли да направят след албум като този? “Slaughter Of The Soul” прави за смях всичко, що се нарича мелодичен дет метъл по това време и изстрелва AT THE GATES на първите страници на всяко уважаващо себе си метъл списание. Клипът на “Blinded By Fear” беше абсолютно задължителна част от всеки Headbangers Ball по MTV, тогава когато Tomas Lindberg още имаше дълга коса. Избягвам да слушам този албум прекалено често, защото винаги ме боли врата след това….

10. AUTOPSY – “Mental Funeral”, 1991

Мдааа…. Тук нещата стават наистина сериозни. Леко притеснен съм, че Chris Reifert все още се намира на свобода, а не в някоя психиатрия в Сан Франциско….. явно доста малко хора са прочели за какво става въпрос в текстовете. Ако мислите, че преувеличавам…. абе как може да има заглавие на песен като “Извратена купчина изгоряла гнилоч”??????????????? Що се отнася до бруталност на “лириките”, достигащи до крайна извратеност, AUTOPSY са безспорни лидери в жанра, като дори се конкурират със зъл гений като Chris Barnes от CANNIBAL CORPSE. Във втория си албум, олдскуул дет метъла дебюта е придобил още по-мрачни краски и чрез използването на някои дуум похвати, “Mental Funeral” се превръща в още по-прокобен и потискащ албум от също толкова силния “Severed Survival”.

SLAYER - "World Painted Blood"

Изключително свиреп албум на траш титаните SLAYER! Такава злоба, агресия, скорост и безумие не си спомням от “Reign In Blood” насам. Явно наистина са били много ядосани от факта, че Рик Рубин ги изостави, за да продуцира новата METALLICA. А тя, горката, звучи като някакво недоносче на фона на 11-те откоса в “World Painted Blood”. С този албум SLAYER за пореден път поставят всичко останало издадено в стила през 2009-та някъде далеч назад.

Докато “Christ Illusion” беше една изпълнена с емоция среща между стари приятели (завръщането на Dave Lombardo след близо 15 години отсъствие), то “World Painted Blood” е звукът на банда изпаднали в амок психопати, които са се озовали на свобода в някой мол, след няколко години прекарани в усмирителни ризи. Потресаващата агресия на “Unit 731”, “Snuff”, “Hate Worldwide”, “Public Display Of Dismemberment” (където дори има бластбийтове!), “Psychopathy Red” и “Not Of This God” е подчертана още повече и допълнена от злокобната атмосфера и разчупеното темпо на още безспорни шедьоври като едноименното парче, “Human Strain” и “Playing With Dolls” (която кореспондира по внушение с уникалната “Dead Skin Mask”).

Като основен композитор доминира Кери Кинг и феновете на по-бързият, структуриран и не-толкова-пънкарски SLAYER ще останат доволни. Продукцията, която този път е дело на Грег Фиделман, е малко по-сурова и олдскуул, с изнесени напред барабани и вокали. В началото звукът ми беше малко странен в съпоставка с полирания саунд на “Christ Illusion”, но след доста слушания мога да кажа, че албумът си звучи страхотно и много, много брутално.

Ами това е – бягайте към магазините и си купетe лимитираното издание с бонус DVD (което съдържа много кърваво концептуално филмче към албума, както и още едно парче – “Atrocity Vendor”). SLAYER отново доказаха защо са най-големите и група, отношението към която може да бъде сведено до една единствена дума – страхопочитание. Безспорният албум на годината най-после излезе. Чакаме 2010-та.

9.5/10

W.A.S.P. - "Babylon"

Преди за започна това ревю си зададох простичкия въпрос „Мога ли да бъда обективен в преценката си?” и си отговорих още по-просто „Не, не мога”. Така е с 4-5 групи, които са ми твърде любими. Човек е пристрастен и това не е нещо ненормално.

Въпреки тази условност, този път отново ще направя опит да погледна на новият албум на W.A.S.P. леко дистанциран от фенщината си.

“Babylon” е изсмукан от пръстите и издаден насила албум. Да – това наистина са мои думи, хаха. Факт е, че от 9 парчета, само 7 са авторски и наистина не намирам особен смисъл кавърите на “Burn” и “Promised Land” да са част от редовна версия на нов албум, а не просто бонуси към лимитирано дигипак издание.

Парчета като „Seas Of Fire” и “Thunder Red” са посредствени. Шокирах ли ви още повече с това свое мнение? Нали бях върл и умопомрачен фен на W.A.S.P.?

Така е. Все още съм. Дори още по-голям. И ще ви кажа защо. Причината са песни като “Crazy”, “Live To Die Another Day” и “Into The Fire” , които са звуково изражение на запазената марка на класическия W.A.S.P. химнов хеви метъл – страхотни мелодии и припеви, много енергия и чудесни емоционални вокали от вездесъщия Блеки Лоулес. Дотук – какво толкова, ще си кажете?

Ами просто никой друг освен W.A.S.P. не може да сътвори композиции с дълбочината и въздействието на “Babylon’s Burning” и “Godless Run”. Тук вече става дума за хеви метъл от извънземна класа. Може би отстрани изглежда простичко да се издава албум след албум по една формула, която привидно се повтаря. Разликата между добрите и легендарните групи обаче е способността да докоснат слушателя с нещо. Така, както Блеки и неговите момчета ме докоснаха за пореден път и ме накараха да настръхна, дори и само с тези 2 парчета.

Не съм максималист. Това ми е достатъчно да съм щастлив от новия W.A.S.P.

7.5/10

Интервю с Blackie Lawless от W.A.S.P.

Здравей Блеки! Радвам се да си говоря с теб отново. Поводът е новият албум на W.A.S.P. “Babylon”, чието анонсиране беше изненада за мен. Никой не очакваше нов албум точно сега. От „лесните” или от „стресовите” албуми беше “Babylon” от композиционна гледна точка?
- А пък аз искам да те попитам – защо това е била изненадваща новина за теб?

Защото около W.A.S.P. имаше тотално информационно затъмнение. Единствено във facebook се появи една новина във връзка с едно артуърк състезание. Нямах никаква представа, че сте в студио и записвате нещо ново.
- Май разбирам какво имаш предвид. По-рано през годината започнахме работа по албума и мисля, че ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че нещата, които правя са в пряка връзка с това как се чувствам в момента. Помислихме дали е ОК да направим нов албум и решихме, че след като са минали 2 години от последното ни турне в Европа (без да броим фестивалите), моментът е подходящ.

Прес-информацията казва, че “Babylon” е концептуален албум, базиран на библейската интерпретация за Четирите конника на Апокалипсиса. Струва ми се обаче, че това не е тема, която обвързва всички парчета в албума. “Crazy” например е явно изключение. Какво можеш да ни кажеш за текстовото съдържание на албума?
- Първото парче, което създадохме беше “Babylon’s Burning” и то определено зададе настроението за това как ще звучи целия албум. Това, което ме провокира за текстовете на този албум бяха няколко срещи на лидерите на ЕС отреди година по повод глобалната финансова криза. Те говореха, че трябва да имаме свят с едно правителство, една политическа система и единна валута и като ги слушах си зададох въпроса – Тези чели ли са Библията? Защото това, за което ставаше дума в изказванията им са си библейски предсказания. А само преди няколко седмици слушах отново някакъв европейски лидер в Брюксел, който разправяше, че обмисляли да сложат микрочип на всеки гражданин на ЕС до 2018 г. Побърках се.

Това звучи страшничко…
- Мисля, че се досещаш какво значи това! Започнах да разучавам в подробности Книгата на откровенията, както и други библейски предсказания . Сетих се също, че преди 20 години, в албума “The Headless Children” бях написал текста: “Four horsemen sit high up in the saddle
And waiting and ride the bloody trail of no return”. Помислих си, че в днес сме в подобно положение по отношение на това накъде отива света, както преди 20 години. Албумът не е концептуален, но има някои свързващи идеи – в парчето “Thunder Red” например. Според описанието, Четирите конника са блед, черен, червен и бял. В книгата на откровението се казва, че бледият ездач и конниците му пеят “Вавилон гори”.

“Dominator” беше огромен успех не само сред феновете, но и според специализираната метъл преса. Съгласен ли си с мен, че “Babylon” следва много подобна формула що се отнася до композиционни похвати и особено подреждане на песните?
- Мммм….не. Защото когато имаш ударно парче, което звучи добре като сингъл, обикновено го слагаш в самото начало. Примери за такива парчета, са както “Mercy” в предишния, така и “Crazy” в новия, както и примерно “I Wanna Be Somebody” в първия албум. Много групи постъпват по този начин. Има нещо, което осъзнах чак когато започнах да подреждам парчетата, а това беше в последния ден на мастерирането, и то е, колко много „огън” има в този албум!!!

Хахах! Да!!!! Това беше и моето първо впечатление….
- Но аз не го осъзнавах до последния момент. Почти във всички заглавия на песните се съдържа или думата „огън” или „горене”. Когато работя по нов албум, правя парчетата едно по едно, без да се стремя да градя някаква обобщена визия за всички парчета в албума. Изключение е само когато работя по нещо като “The Neon God” или “The Crimson Idol”. Така че, ако говориш за някакви прилики във формата на двата последни албума, освен тази с първите им сингли…. не бих казал. Но за повторението на „огън” в песните се замислих доста сериозно и дори имаше вариант да сменя заглавията! В крайна сметка оставих така, както исках в самото начало всичко, включително и заглавието на албума, защото исках да го обвържа с идеята си за издигането наново на Вавилон и т.н. Точно това е причината да сложим именно в този албум кавъра на DEEP PURPLE - “Burn”. Бяхме работили по това парче още за предния албум, но не беше нещо сериозно. Сега реших, че парчето е перфектно за този албум и го довършихме.

Предвиждаш много точно следващия ми въпрос, който е точно за решението ти да включите 2 кавъра в новия албум. Освен “Burn”, другото парче е “Promised Land” на Чък Бери. А тази песен защо решихте да я направите за “Babylon”? Не е много типична за звученето на W.A.S.P.
- Винаги съм обичал това парче. Когато погледнах всички останали песни, които направихме за този албум, а ние записахме общо 15, реших, че заглавие като “Promised Land” се връзва перфектно, още повече че беше първото записано в студиото парче. След като довършихме албума, реших, че в края на пътуването сред библейските предсказания, е логично да се озовем в Обетованата земя. Пасна си перфектно. Обикновено не бих сложил два кавъра в нов албум, но сега се получи естествено.

Разсъждавайки като фен, се замислям над това, което сподели току що и си мисля – защо по дяволите, след като сте записали 15 парчета, в крайна сметка в новия албум се озовават само 7 нови W.A.S.P. композиции?
- Това е защото обръщаш прекалено много внимание на това кой точно е автора на парчето, а не просто дали парчето е добро само по себе си и дали пасва на албума. От гледната точка на музикант, не мисля така. За мен музиката е само 2 вида – добра или лоша. На кой му пука за авторството на парчето? Сложих кавърите, защото исках да ги запиша. Надявам се хората да ме разберат, както и да осъзнаят, че новите албуми са застрашени от изчезване. Ще има все по-малко нови албуми, защото групите просто не продават толкова бройки в днешно време. В последно време групите правят турнета, в който свирят песни само от двата си най-известни албума например. И ето – вече няма нужда да записват нови албуми. Затова всеки нов албум, който направим, ще бъде нещо, което наистина искаме да издадем по начина, по който смятаме за реден. Дано това отговаря на въпроса ти.

Пак предвиждаш част от следващия ми въпрос. Някои от феновете на W.A.S.P. недоволстват от това, че на всяко турне обикновено свирите едно неизменно ядро от 6-7 едни и същи парчета и много рядко изпълнявате като част от сетлиста си нови или отдавна забравени класики. Съгласен ли си с такова мнение?
- Хмм… това е въпрос, който разискваме и вътре в групата, но това, което е важно да се разбере е, че когато си на световно турне, в рамките на което свириш пред сумарно половин милион души, трябва да си дадеш сметка кои парчета са най-желаните от по-голямата част от тези хора. Защото мога веднага да ти кажа, че ако се качим на сцената и не изсвирим “Wild Child” или “I Wanna Be Somebody”, тълпата ще вдига бунт всяка вечер! Ако питаш някой закоравял фен, той естествено ще иска да слуша само някакви апокрифни Б-страни, хахах! Нещо, което не е чувал преди и повярвай ми – аз разбирам това. Трябва обаче да се съобразяваш с мнозинството от феновете, без значение какво мислиш самият ти като творец. Трябва да си много внимателен в това отношение, защото в един момент много хора ще започнат да се оплакват. Няма как да угодиш на всички. Четох ревюта за концерти от едно от последните турнета на IRON MAIDEN, когато свириха повечко парчета от актуалния си албум и много хора се оплакваха. Така че никога не можеш да задоволиш всички предпочитания. Все пак хората плащат пари, за да те гледат и трябва да се съобразиш с вкусовете им.

От доста време съм любопитен и искам да те питам за нещо, което прочетох в едно интервю със SLAYER. Там Кери Кинг посочва като свой най-лош спомен от турне на групата това, на което са съпорт на W.A.S.P. през 1986-та година. По-специално твърди, че ти си се държал с тях като боклуци. Каква е твоята гледна точка?
- Нямам абсолютно никаква идея за какво говори той. Това е било толкова отдавна и освен това ми се струва, че въпросното турне се отрази доста добре на кариерата на SLAYER. Не знам….трябва да питаш него. Явно има някакъв проблем.

Явно се потвърждава мнението ми, че си доста противоречива личност.
- Щом настояваш.

Блеки, W.A.S.P. ще бъдат в България за четвърти път на 17 ноември. Групата и специално ти сте с култов статус тук. Всички промоционални билети са вече разпродадени. Какви обикновено са твоите очаквания за концертите в Източна Европа? Реакцията на феновете вероятно е доста по-различна от тази на немските или английските фенове например…
- Моето лично впечатление е, че в източните страни феновете са по-агресивни и по-ентусиазирани дори от американските. Причината вероятно е в това, че феновете в западните страни са били предпазени от всичко това, което се е случвало на изток през годините. Точно затова феновете на изток ценят толкова много фактът, че някоя група ги посещава. Спомням си добре първият път когато бях в тази част на Европа и сериозно си помислих, че ще срутят залата. За една група, която е била на турнета от толкова дълго време е наистина вдъхновяващо да видим нещо такова. Истинско удоволствие е да се вгледаш в лицата на хората и да видиш тези изражения на искрена радост. Има огромна разлика с други фенове, които са гледали всичко поне по 20 пъти и не оценяват нещата така, както вие.
Последен въпрос. Как се развиват нещата около плановете ти да издадете DVD от турнето “The Crimson Idol Tour”?
- Ще бъде факт. Има още работа по него, която нямах достатъчно време да довърша, тъй като работех по “Babylon” от февруари насам. Искам DVD-то да бъде перфектно – и според мен и според феновете. Хората, които ме познават знаят, че няма да позволя да бъде издадено нещо, което не е перфектно. Надявам се, че ще излезе догодина. Проблемът е, че искам да има специална опция, при която феновете, които гледат филма да могат да променят картината по определен начин. Трябва да разбера дали това ще е възможно, защото би било наистина нещо яко.

Стоян Цонев
Радио Z-Rock

Адската „оратория” на DIMMU BORGIR в Каварна – 15 август, 2009

Много е далече тази Каварна!!!! Но в крайна сметка, 16-те часа път дотам и обратно си заслужаваха все един километър. Все пак не се поколебахме и за момент дали да посетим първият концерт в България на блек метъл банда номер 1 в момента. Поздравления за организаторите, които поеха риска да поканят DIMMU BORGIR, въпреки доста солидният им хонорар и факта, че по всяка вероятност са на загуба от събитието.

В 18.00 вече бяхме заседнали с компанията през стадиона и започнахме да правим констатации за вялия интерес от страна на радикалната част от метъл феновете. Оказа се, че безспорно най-желаната в България есктремна група е в състояние да привлече не повече от 2000 души публика. Към 20.30, на сцената излязоха SERPENTINE CREATION, които би трябвало да познавате от гостуването им в „Бруталика”. Момчетата забиха доста кадърно и явно си проличаха часовете, прекарани в репетиции. Стилът: блек метъл без особена оригиналност, но изпълнен с много ентусиазъм. THE REVENGE PROJECT, както обикновено, изпълниха високите ни очаквания и затвърдиха впечатлението ми, че са най-професионалната банда на живо от родната ни екстремна сцена. Момчетата наблегнаха на последният си албум и след 20-ина минути отстъпиха сцената за последния съпорт за вечерта – KOROZY. Гани и компания ми напомниха за страхония си албум “From The Cradle To The Grave” с вълшебната композиция “Tsar Samuil’s Endless Night”, като, разбира се, зарадваха феновете с яки резачки и от другите си албуми. Лидерите на родната блек сцена забиха с много настроение (явно Гани беше щастлив, че този път не скъса струна, хаха).

Точно в 22.20 на сцената се появиха титаните DIMMU BORGIR. Shagrath, Silenoz, Galder, ICS Vortex, Mustis и Daray демонстрираха нагледно какво означава думата „професионализъм”. С целият ми респект към трите български групи преди това, DIMMU BORGIR бяха като от друга вселена. На фона на СМАЗВАЩ и кристален звук (поредни поздравления за огранизаторите), норвежците не оставиха грам съмнение у никого защо именно те са най-голямата блек банда в момента. Без да съм сигурен в последователността на парчетата, “Spellbound (By The Devil)”, “Allegiance”, “Mourning Palace”, “IndoctriNation”, “Puritania”, “The Serpentine Offering”, убийствено изпълнената на живо “Kings Of The Carnival Creation” и сложилата точка на това уникално шоу “Progenies Of The Great Apocalypse” бяха само няколко от класиките, които докараха до делириум тези, които не направиха грешката да бъдат на концерта в Бургас по същото време. Блек метъл апокалипсисът на скандинавците продължи точно час и 15 минути. DIMMU BORGIR са мразени от мнозина фенове, определящи себе си като „true black metal”, с единственият аргумент, че са се комерсиализирали. Фактът е, че група, която е ТОЛКОВА добра в това, което прави, неминуемо трябва да успее, при наличието на малко късмет и ръката, която Nuclear Blast им подадоха в точния момент от кариерата. Какво по-изразително засвидетелстване на принадлежността към стила от мъртвешкия грим и десетките шипове и патрондаши, с които бяха екипирани всички до един? Shagrath благодари многократно на феновете, казвайки, че е много приятно да бъдеш норвежец в България тази вечер (едно норвежко знаме се вееше през цялото време точно пред него) и обеща групата да се завърне тук след като издадат новия си албум, насрочен за 2010-та.

Ще запомним датата 15-ти август – тръгнахме си от Каварна с чувство на удовлетвореност, че видяхме още една легенда и изпълнихме още една мечта. Вярвам, че DIMMU BORGIR са убедили всички родни промоутъри, че дори най-свирепия контингент от метъл феновете заслужава да вижда своите любими групи. Става все по-хубаво да си метъл фен в България, а кой можеше да го повярва преди 7-8 години?

Wacken Open Air (30.07 - 01.08.2009)

Тази година българската група за Wacken пристигна на 2 части. Камен, Роси и Мила пристигнаха 2 дни преди началото на феста, а ние с Бате Харо, Митко и Милена се присъединихме към групата в сряда късно вечерта (първият ден с концерти беше четвъртък).

30 юли
През нощта ни изненада пороен дъжд, но палатката издържа героично това изпитание. Рано сутринта, разбуждайки се, установихме, че над Wacken са надвиснали черни, прокобни облаци. Както Харо каза: „Мда.... личи си, че днес ще свирят Black Sabbath….”. Пейзажът в палатковия лагер бе вече приятно познат. Десетки хиляди палатки и орди тепърва прииждащи метъл фенове. След кафето, се поразходихме из градчето и заседнахме в любимият ни Metal Place на още по-любимите ни Oettinger-и.

В ранният следобед накупихме мърчандайз и зачакахме първият голям концерт – прощалното шоу на RUNNING WILD. Чакайки появата на „пиратите”, видяхме как на централата сцена Tony Iommi получи наградата “бог на рифовете” от немския Metal Hammer. По време на шоуто на Running, от цялата публика лъхаше носталгия. Много обичана група, без никакво съмнение, Rock ‘n’ Rolf и компания забиха около час и 45 минути. Неприятна изненада беше лошият звук и по-специално напълно отсъстващата соло китара, която се появи едва след първите 40 минути. Класиките си бяха там: “Battle Of Waterloo”, “Black Hand Inn”, “Whirlwind”, “Bad To The Bone”, “Port Royal”… След края се изнесохме към съседната сцена с чувство на леко неудовлетворение от някак претупаната реализация на шумно рекламираната последна поява на Running Wild на сцена.

В 22.30 вече бяхме на перфектно място пред сцената на HEAVEN & HELL – хедлайнерите на Wacken 2009. Неприятният дъжд от Running (въпреки, че с дъждобрана си бях непобедим) – беше спрял. От първата секунда на “The Mob Rules” беше ясно, че на този концерт компромиси със звука няма да има. Кристално чисто и балансирано озвучаване допринесе за най-въздействащия спектакъл на феста, заедно с шоуто на Amon Amarth. Tony Iommi мачкаше безмилостно 70-хилядното множество със злобни рифове от преизподнята, а Dio, както винаги, изнесе лекция по професионализъм. За пореден път се убедих, че малкият голям Dio слага в джобчето си с лекота 90% от най-големите певци в стила. Geezer Butler и Vinnie Appice бяха като добре смазана машина, която произвеждаше убийствено тежък ритъм. От новият албум чухме “Bible Black”, “Fear”, “Follow The Tears”, от “Dehumanizer” – “I” и “Time Machine”, както и всички класики от първите два легендарни албума на Black Sabbath с Dio – “Heaven & Hell” и “Mob Rules”. За трети път ги гледам и за стотен път се убеждавам, че няма по-тежки рифове от тези на Сабат – в който и да е стил в метъла. 20-минутната импровизирана версия на “Heaven & Hell” в стил 70-те към края на концерта бе изсвирена с огромно удоволствие от четиримата, които очевидно се почувстваха поласкани да оглавят най-големия европейски метъл фестивал. Iommi дори се усмихна 2-3 пъти. Легнахме си благодарни за шанса да видим още веджъж ГОЛЕМИТЕ Black Sabbath – повод достен за по една пура пред палатката.

31 юли
Вторият ден започна обичайно с размисли и коментари на първия. След няколко бири и разходка до пункта за журналисти (който открихме ужасно трудно предишния ден, за което единствените виновни бяха организаторите на фестивала. Това беше първата и единствена неприятна изненада от организационен характер), се засилихме към Party сцената, където най-после успях да видя на живо NAPALM DEATH. Тотална агресия, пънкарско настроение и поведение от Barney и разбира се, касапница от олдскуул грайндкор от пионерите в стила. Обединихме се около мнението, че шоуто на Napalm е перфектният начин да прочистим мозъците си от впечатленията от предишния ден и да се подготвим за следващия.

След като похапнахме, в 14.15 се завърнахме, за да видим GAMMA RAY на True сцената. Звукът отново не беше на желаното ниво с леко замазани китари, но един час качествен пауър спийд от Kai Hansen и компания ни зареди с енергия и желание да ги видим скоро отново на родна земя. Жалко, че свириха само първия куплет на “Ride The Sky”...

Час и половина по-късно се върнахме пред същата сцена за още един от гвоздеите на фестивала – NEVERMORE. С радост установихме, че саундът отново е перфектен, а с първите акорди на “This Sacrament”, огромната тълпа и бандата се превърнаха в едно цяло, което съпреживяваше рифовата виелица на Jeff Loomis и депресията и гения в текстовете на Warrel Dane. Последният се появи с тениска на Behemoth и разсея безапелационно всичките ми съмнения, че на живо не е толкова добър. Когато над огромната занемяла тълпа, Dane запя с кристално чист глас: “To see the last survivor fall, To see their bastards sons against the wall, To see the emptiness as we decay. I see the world is dead, I am betrayed” бях спокоен, че тази музика ще бъде вечна. “Narcosynthesis”, „Enemies Of Reality”. “The Heart Collector”, “This Godless Endeavour”… Между другото, Jeff Loomis ми скри шапката! Тотално!! Най-впечатляващия китарист, който видях на Wacken, заедно с Iommi. Респект. Сиатълците закриха страхотния си сет с “Born”, на фона на която десетки желаещи за crowd surfing се понесоха към сцената. Чакаме новият албум догодина...

След още няколко бири, снимка със Shane Embury в прес-зоната и раздумка с приятелите, на която убедих почти всички кой трябва да е следващия задължителен концерт за деня, се озовахме пред малката покрита сцена за да видим възкръсналите траш легенди WHIPLASH. Насладихме се на невероятен олдскуул спийд, чудесен контакт и близост на групата до публиката и здрав саунд, на фона на който си откъснахме вратовете от куфеене. Вратът ми напомня за този концерт и в момента. Зарадвах се най-много на страхотно звучащите 2 парчета от предстоящия албум, а едно от интересните събития беше появата на Frank Blackfire (бивш китарист на Sodom и Kreator), който заби с бандата 2 или 3 парчета. Очаквам с огромно нетърпение да видя WHIPLASH отново догодина на Keep It True.

Изгледахме на един от големите екрани половината сет на MOTORHEAD – без изненади. Все така мощен, здрав, бърз или блусарски рокендрол от дядо Lemmy. Страхотното ново парче “Rock Out” беше най-силното изпълнение за това шоу поне за мен, а Камен по-късно сподели, че на “Killed By Death” е имало и поразсъблечени мацки. Е.... за съжаление, по това време вече реанимирах в палатката в очакване на ....

…АMON AMARTH, които поради някаква странна идея на организаторите започнаха чак в 2.00 часа!!!! С кръвясали очи се придвижихме до Black сцената, за да видим „викингите” и добре, че го направихме – въпреки късния час. С изключение на първите 2 парчета, Amon Amarth извадиха невероятна стена от звук, страшно тежки китари и най-добрите сценични декори за целия фестивал. Amarth са единствената дет банда освен Bolt Thrower, която по толкова убедителен начин пресъздава епичността на парчетата си. “Live For The Kill”, “Pursuit Of Vikings” и особено “Cry Of The Blackbirds” се превърнаха в магическо изживяване. Най-добрата група на Wacken, създадена след 90-та, заедно с Nevermore. Johan Hegg не се измори дори за секунда през 60-минутния сет и демонстрира завидна гласова мощ, а а китаристите стресираха насъбралата се тълпа с упорити опити да си отвинтят главите от куфеене. Чакаме ги в България.... Бате Харо обеща да ги извика :)

1 август
Умората вече започна да си казва думата. Програмата ни до първия за деня концерт на RAGE бе да си починем доколкото е възможно. Rage бяха обявили, че на този концерт се очакват специални изненади за феновете по повод 25-годишнината на бандата. Не останахме излъгани, защото на сцената като гост-музиканти за различни парчета се появиха Hansi Kursch (Blind Guardian), Schmier (Destruction), както и вокалистът на Subway To Sally (не му помня името). Чудесна форма от едни от ветераните на немската хеви сцена. Специален акцент в сета беше изпълнението на “Lord Of The Flies” от последния албум, за която като гост-вокалистка се появи една уникално красива, но неразпозната от мен дама. Чакаме ги съвсем скоро в София.

Час и половина почивка, проверка какво се случва в прес-зоната (този път нямахме късмет) и отново позициониране пред True сцената за легендарните TESTAMENT. Трашърите направиха незабравим спектакъл в една смес от ултра-професионализъм и агресия, ЗВЕРСКИ вокали на Chuck Billy и безумно талантливите китарни сола на Skolnick. Отново си счупихме вратовете от мятане, а по време на биса с “D.N.R” пред сцената се заформи опустошителен мош-пит, в който благоразумно предпочетохме да не влизаме. Все пак ми е раничко за изкуствени зъби. След “The Formation Of Damnation”, която много се надявах да чуя, се заизнасяхме уморени, но доволни.

Няколко часа по-късно, се разочаровахме леко от TROUBLE, които предпочетоха да заложат в сета си на по-среднотемпови и стоунърски парчета вместо на тоталния дуум от ранните албуми. MACHINE HEAD не ме изненадаха с нищо, но останах малко разочарован от кораджийското ядро от парчета, които бяха избрали. Очаквах повече траш след доброто начало с “Imperium”. Много, и то страшно тежки рифове, но някак струпани на килограм, оставиха този концерт в сянката на Heaven & Hell и Amon Amarth. Поне Камен се похвали, че е сърфирал върху тълпата.... луд....

SAXON закриха Wacken Open Air 2009 с подобаваща за името си класа, въпреки леко замазаните китари. Много огън и пироефекти. Впечатляващ декор с огромният метален орел и видеоекран и изненадващ сетлист, подбран от феновете – по една песен от всеки албум на групата. Чудесно е, че група с класата на SAXON изплува от забравата през последното десетилети и сега се радва на топъл прием навсякъде в Европа. Biff беше както винаги на страхотно ниво, а десетките хиляди фенове на по 17-18 години станаха свидетели на достолепното и достойно представяне на едни от легендите на NWOBHM.

И така.... записахме се на втори пореден Wacken, който беше поне толкова силен колкото миналогодишния. Невероятна атмосфера, много смях, чудесна компания, тотално откъсване от реалността за няколко дена, изобилие от младежки простотии (палатката на някой неподозиращ фен беше качена на клоните на едно дърво; на друг, паднал и заспал мъртво пиян, му бяха провесили над устата клонче с вързано саламче и т.н. и т.н.). На летището в Хамбург успяхме да си поговорим и да се снимаме с Enslaved, които за съжаление не можах да гледам (съвпадаха с Machine Head), за да се приберем в София в 2.00 през нощта на 3-ти. Разделихме се с обещание догодина пак да сме в Германия – с още по-голяма компания!