Топ 10 на забравените метъл класики или с други думи.... ТОТАЛЕН ОЛДСКУУЛ!!!

Съвсем наскоро ми дойде идеята за тази класация. Запалих се от олдскуул инвазията, която направихме с Бате Харо във фейсбук. Убеден съм, че има страшно много качествени групи, които останаха забравени с течение на времето. Просто понякога в живота се получава така, че късметът подминава някои групи, които заслужават да го имат много повече от други. Сигурен съм също така, че много от вас не са чували за някои от албумите и бандите по-долу и ще останат приятно изненадани от това, което ще чуят. Предлагам ви един преглед на 10 албума, които имат място в колекцията на всеки един фен на хубавата музика, без да са подредени по качество:

OMEN – “Battle Cry”, 1984

Дебютният албум на американците OMEN присъства в абсолютно всяка една класация за най-добрите пауър-спийд албуми на всички времена. За съжаление, след само 3 великолепни албума, ги напуска уникалният певец J.D Kimball, след което излиза още един албум и групата потъва в забрава. Днес OMEN отново са активни, но не са това, което бяха, а големият J.D. вече не е между нас… “Battle Cry” е безупречен пример за това какво представлява спийд метъла. Незабравими мелодии, почти траш скорост, прекрасни сола и изключителен глас, който с всяко парче разказва някаква фентъзи история. Всеки път като си пусна този диск, изпадам в екстаз от зверския, истински МЕТЪЛ, който се сипе от високоговорителите. Яд ме е, че вече няма такива групи…

GRIFFIN – “Flight Of The Griffin”, 1984

Тези също са американци и имат само два албума. Това е дебютният, който е и връх в творчеството им. “Flight Of The Griffin” e перфектната симбиоза между IRON MAIDEN и SLAYER – агресивно свирене, тежки и бързи рифове, но също така мелодии, които те карат да отвориш уста от изненада и удоволствие. GRIFFIN съвсем не са една от многото американски пауър групи, а впечатляват от първите няколко минути със самобитност и оригинално звучене. Пуснете си “Judgement Day” и ще разберете.

SAVAGE GRACE – “Master Of Disguise”, 1985

Изразът „абсолютен култ” е измислен именно за тази група. Имат само 2 албума, всеки от които с различен вокалист, но без компромиси с музиката. Може би най-близки по звучене до ранните OMEN (няма нищо случайно, защото в първото мини-албумче на SAVAGE GRACE на китарата е Kenny Powell от OMEN), тези легенди правят перфектния спийд албум още с дебюта си, който съм включил в класацията. Онзи ден си пусках “Fear My Way”, която направо ме посече с неподправения изблик на младежка енергия. Най-якото е, че през април ще ги гледам на също толкова култовия немски фестивал Keep It True.

DEATHROW – “Raging Steel”, 1987

Време беше да се прехвърлим на немска земя, за да ви запозная с тази страхотна траш банда от 80-те. Медиите им обръщат по-сериозно внимание едва с третия албум, който е доста техничен прогресарски траш, но на мен си ми остава любим вторият. По-праволинеен като изказ, но пък с безспорно разпознаваем стил. Изслушал съм толкова много траш, че трудно нещо може да ме изненада, но “Raging Steel” продължава да го прави с френетичното темпо, с което е изсвирена всяка една композиция и нота. Бих оприличил музиката в този албум с торнадо от рифове и сола, които ще ви зашеметят, но след кратко осъзнаване, ще си пуснете диска отначало, за да продължите куфеенето.

MANILLA ROAD – “Open The Gates”, 1985

Ако „абсолютен култ” е изразът, принадлежащ на SAVAGE GRACE, тогава тук трябва да използваме „тотален олдскуул”. Твърде елементарно е да поставяме MANILLA ROAD в категорията „последователи на MANOWAR”, защото Mike Shelton наистина успява да изгради своя собствена, много лична и уникална по атмосфера и внушение религия, чрез музиката си. “Open The Gates” е най-силната му творба, която въпреки ужасяващата продукция и звук, ме кара да настръхвам всеки път когато започне “Astronomica”.

FIFTH ANGEL – “Fifth Angel”, 1986

Ето още една забравена банда, която, признавам си, пренебрегвах дълго време, преди да изслушам от начало до край зяпнал от изумление и поклащащ несъзнателно глава, този албум. Дебютът на FIFTH ANGEL е по-добър от всичко, което издадоха групи като VICIOUS RUMORS и HELSTAR, но не можа да задържи групата в центъра на вниманието на фенове и медии. Последва неуспешен опит за комерсиализиране с втори албум (с един огромен недостатък – смяната на страхотния китарист от дебюта) и…..потъване в най-дълбоките архиви на щатския метъл ъндърграунд. Парчето, което смятам ще ви убеди най-добре в достойнствата на FIFTH ANGEL се казва “Call Out The Warning”.

RISK – “The Reborn”, 1992

Малко ме е яд, че RISK издадоха най-добрия си албум след напускането на моя любимец Thilo Hermann. Това обаче е безспорен факт. Концептуалната творба „The Reborn” е върхът, до който стигнаха в композирането си немските спийд-траш машини RISK. Базиран върху концепцията за падението на човешкия род, „The Reborn” смазва с недостижима класа още от първите aкорди на „Last Warning” – десет минути траш съвършенство. Слушането на този албум ми носи наслада, сравнима единствено с отпиването на първата глътка наливна мътна бира в горещ летен ден. Немската метъл сцена е необятна в разнообразието и таланта, които бликат от всяко кътче на страната, но RISK записват името си със златни букви като една от най-ценните находки след упорито търсене на нещо, което да се отличи сред множеството.

RIGOR MORTIS – “Rigor Mortis”, 1988

За тази група разбрах от един брой на култовото американско списание S.O.D. (разбирай – sounds of death), което имаше специална рубрика за апокрифни албуми, озаглавена „From The Vaults”. Разпадат се след само два албума, но едноименният дебют сее смърт и разруха и до днес. Обложката е мечтата за нашивка на всеки траш фен (еййй – дано си намеря тяхна на тазгодишния Wacken!), а музиката е като едни не-толкова технични и устремени към съвършенството SLAYER. Вокалите са грубоватички, на границата с дета, но това за което гарантирам е непрестанен хедбенгинг в продължение на 41 минути и 7 секунди.

ANGEL WITCH – „Angel Witch”, 1980

Може би запалените фенове на NWOBHM вълната познават тази група, но за мен те си останаха незаслужено в ъндърграунда. Това всъщност беше предизвестена съдба, защото ANGEL WITCH нямаха късмета на IRON MAIDEN да подпишат издателски договор с EMI. А дебютът им в никакъв случай не е по-лош от този на „девиците”, да не кажа по-голяма дума. “Angel Witch” е безпогрешно разпознаваем за времето си албум, който се вписва в духа на NWOBHM, но и носи в себе си част от мистицизма и безнадежността в музиката на BLACK SABBATH. Чуйте “White Witch” и “Free Man” и си правете бързо регистрация в Amazon.com, за да си купите албума. Всеки похарчен лев си заслужава.

WARRIOR – “Fighting For The Earth”, 1985

Последното попадение в тази десятка (която можеше съвсем спокойно да бъде и петнайсетица) е дебютът на WARRIOR, който беше единственият им албум преди да се разпаднат. Е – 13 години по-късно се събраха за няколко албума, последният от които излезе преди 6 години. “Fighting For The Earth” е рафиниран до съвършенство, с кристална продукция мелодичен хеви метъл албум, който звучи непогрешимо по американски. Вокалите на Parramore McCarty и гениално композираните китарни хармонии са това, което прехвърля WARRIOR от категорията на „лесно забравимите” групи в тази на забравените класики. Тази година очакваме нов албум.

Мразовита неделна вечер във финландска компания – STRATOVARIUS, 24 януари, зала “Христо Ботев”, София

В студената по финландски януарска вечер на 24-ти, станахме свидетели на поредният концертен дебют на известна западна банда. Този път това бяха STRATOVARIUS, които имахме удоволствието да видим благодарение на Loud Concerts.

Озовахме се в залата точно за началото на сета на втората подгряваща банда – TRACEDAWN. Те забиваха хеви метъл с мелодични китари и ужасяващо неподходящи брутални дет-кор вокали. Явно се опитваха да наподобят музиката на сънародниците си CHILDREN OF BODOM, но това, което успяха да постигнат бе да надуят главата ми до пръсване. Като водещ на „Бруталика”, бруталните вокали са нещо обичайно в плейлиста ми, но точно този тип дет-кор-хеви комбинация просто не ми понесе. На едно от последните парчета, вокалистът дори подкани публиката за по-активно участие с възгласи „Jump! Jump!”. Припомних си концерта на LIMP BIZKIT….. Наистина доста странен избор за съпорт от страна на STRATOVARIUS….

Затормозеният ми слух бе облекчен от организаторите, които бяха така добри да пуснат новия QUEENSRYCHE от уредбата, за фон докато чакахме излизането на хедлайнърите. Точно в 21.45, Тимо Котипелто, Йорг Майкъл, Йенс Йохансон, Лаури Пора и „новото момче” Матиас Купиайнен разтърсиха зала „Христо Ботев”, възторжено приветствани от близо 2000 души. Заредиха се класика след класика “Hunting High and Low”, “Speed of Light”, “The Kiss of Judas”. По време на последната обаче ясно пролича един от недостатъците на този концерт – звукът бе преекспониран и твърде силен, което водеше до размиване. В центъра на залата нещата бяха малко по-добре, но зад половината, удоволствието от слушането се губеше. Както си му е реда, чухме и няколко парчета от актуалния албум „Polaris” – първи без емблематичната китара на трудния характер, но и безспорен талант Тимо Толки. Неговият заместник се справи без проблеми с тежката задача да „изпълни обувките” на именития си предшественик, вокалите на Котипелто бяха безупречни, а над всички беше уникалният Йорг Майкъл. Той си беше сложил знаме на любимците си „Борусия – Дортмунд” до комплекта барабани, което явно му служеше за вдъхновение, защото направи незабравимо шоу. Уникален барабанист!!!!!

За бис, STRATOVARIUS бяха подготвили баладата “Forever” и може би най-известната и очаквана от всички „Black Diamond” – разпознаваема на мига от страхотната „хелоуинска” мелодия. Един безспорно добър дебютен концерт на поредната обичана в България група. Феновете на STRATOVARIUS със сигурност са останали удовлетворени от това, което видяха в мразовитата неделна вечер.

Аз също се забавлявах страхотно, а след като се прибрах, си пуснах оригинала: “Keeper Of The Seven Keys – Part I”. Не ми се сърдите – нали?

Интервю с BLAZE BAYLEY

Здравей, Блейз. Новият ти албум “Promise and Terror” ще бъде факт след няколко дни. Той се явява музикално продължение на по-тежката насока на “The Man Who Would Not Die”. Съгласен ли си?
- Да. С момчетата от групата сме заедно вече доста време и със сигурност продължаваме с влиянията от “The Man Who Would Not Die” и последвалото го турне. Искахме да продължим с този по-тежък звук, но и да запазим текстовете си искрени и честни, като разказваме някаква история във всяко едно парче. Всички много се гордеем с “Promise and Terror”.

В същото време, смятам, че новият албум е по-мрачен и меланхоличен. Има повече средно-темпови песни и текстовете са откровено песимистични.
- Този албум разказва реални истории. “God Of Speed” например е много позитивна песен, но “1633” е доста трагична. Последните четири парчета в албума са свързани тематично и разказват една история изпълнена с трагизъм, но в същото време са много искрени. Някои хора ги намират за твърде мрачни, а други пък ги намират за бързи – всеки ги възприема лично. Тези парчета следват една тема за спасението, което си намерил в любовта и как изведнъж губиш тази любов и започваш да търсиш нов път в един свят, който вече ти е чужд. Става въпрос за търсене на изход от депресията и мрака на човешката душа.

Имаш солиден състав от амбицирани музиканти. С тях имате записани два студийни и един концертен албум. Каква е химията вътре в групата?
- Страхотна е. Всички пишем и композираме заедно, без значение чия е идеята. Пробваме различни идеи в студиото и се разбираме добре. Стремим се към едно и също нещо – да разказваме истории с музиката си и да бъдем искрени. Надявам се, че когато чуят албума, феновете ще разберат, че всяка песен е стойностна сама по себе си и те отнася на уникално музикално пътешествие.

Както споменах, последните ти два албума са доста по-тежки като звучене от всичко, което си записвал в миналото – плътни китари и зверска ритъм секция. Мислиш ли, че основната причина за големия успех на “The Man Who Would Not Die” е тежкия звук или по-скоро го отдаваш на качеството на самите композиции?
- Тежкият звук е част от причината. Дейвид и Нико са свирили дет метъл преди, а Лари е луд фен на MOTORHEAD. Тези влияния допринасят за все по-агресивното звучене на музиката, което обаче пасва отлично на текстовете.

Любимото ми парче от новия албум е “Surrounded By Sadness”, а друго много силно е “Comfortable In Darkness”. Всички знаем за личната трагедия, която ти преживя преди няколко години (б.а. Тогава от рак почина съпругата на Блейз Бейли). Музиката ли е единственото нещо, което те спасява от духовната тъмнина, дори за малко?
- Едно от нещата, които ми помогнаха, беше, че по време на турнето много фенове споделиха с мен, че това което харесват и ценят много е, че текстовете ми са много искрени и честни. Много от песните пресъздават мои собствени чувства и емоции. За мен беше важно да знам, че хората усещат това и винаги съм се стремял да бъда колкото е възможно по-искрен, дори това понякога да е трудно. Пресъздавам в албума това, което е в сърцето ми. Правя това заради феновете и се надявам, че когато чуят “Promise and Terror” ще разберат колко честен албум е. Ще разберат, че това израз на една душа, която страда и търси начин да се излекува.

Защо реши да издадеш последните си няколко албума чрез своя собствен лейбъл? Това не е ли в ущърб на добрата промоция и дистрибуция?
- Нито един от албумите ми не е бил добре рекламиран или разпространяван. Моята цел в този момент е да свиря наживо на колкото е възможно повече места. Искам да свиря в групата си в България, пред колкото е възможно повече хора. Всъщност за мен няма никакво значение колкото голяма ще е залата или клуба. Искам просто да се видя с феновете в България, които са вярвали в мен и са ме подкрепяли. Точно затова нямам желание да съм част от мейнстрийма и звукозаписния бизнес, защото това, от което той се интересува е продажбата на албуми. Това, което искам аз е да правя турнета, да изпълнявам музиката си и да се срещам с феновете. Ние сме концертна, а не студийна група и ако не правим концерти, все едно не съществуваме. Записваме в студио, за да имаме нови песни, които да представим наживо пред феновете. Сега, с този нов албум, за първи път албумът, турнето и промоцията достигат до феновете по едно и също време. Дори когато бях при SPV/ Steamhammer, тези неща не се случваха по едно и също време. Дори да сме съвсем малък лейбъл, аз разчитам на феновете и на тяхната преценка дали заслужаваме подкрепата им. Ще свирим в Гърция през декември и се надявам да минем и през България по това време.

Блейз, винаги съм искал да те питам какво е мнението ти за начина, по който Брус Дикинсън интерпретира песни от албумите “X Factor” и “Virtual XI”?
- Изпитвам огромен респект към Брус, той ми е приятел и велик певец с легендарен статус. Той интерпретира нещата по негов собствен начин. Когато бях в IRON MAIDEN, аз също интерпретирах неговите песни по мой начин. Моите фразиране и начин на дишане са по-различни от тези на Брус, а гласът ми е с много по-различно звучене от неговия. Моят глас е мрачен и емоционален, глас на трагизма и меланхолията, с много мрачен заряд. Брус има различен глас. Когато записвахме “X Factor” и “Virtual XI”, Стив Харис композираше тези албуми с идеята за моя глас в главата си. Когато той работи с Брус Дикинсън, композира с различна нагласа. Има огромна разлика, но още веднъж казвам, че Брус ми е много добър приятел и го уважавам изключително много.

Последните ти два албума, както и “Silicon Messiah”, звучат наистина много вдъхновено. Имаше ли пълноценна възможност да допринасяш със собствени музикални идеи в IRON MAIDEN или след това използва някои от тях за “Silicon Messiah”?
- Докато бях на турнето “Virtual XI”, записвах на i-pod-а си някои идеи, по които възнамерявах да работя след това заедно със Стив Харис и Яник Гърс. Това бяха някои текстове и мелодии, които по-късно реализирах именно в албума “Silicon Messiah”.

Благодаря ти за това интервю, Блейз, както и за възможността, която предостави на радио Z-Rock да разполагаме с парчетата от албума толкова рано преди той да бъде издаден официално.
- Искам да кажа едно голямо „Благодаря” на всички фенове в България за търпението и подкрепата. Очаквам с нетърпение да свирим при вас и да се срещна с всички фенове!

"ПОЛУЛЕГАЛНАТА" ТЕЛЕВИЗИЯ

Възможно ли е действаща телевизия, с ежедневно и 24-часово излъчване в национален мащаб, да няма средства да плати на взискател 594, 24 лева?

Възможно ли е да липсват законни процесуални средства съдия – изпълнител принудително да събере от тази телевизия сумите, за които български съд я е осъдил?

Оказва се, че е възможно.
В България.
Вече ТРИ ГОДИНИ.
Телевизията е „ТРАВЪЛ ТВ” ООД.

Същата се ръководи или представлява от лицата Минка Иванова - като административен директор и Виктор Димчев – главен продуцент. Все още, поне в интернет пространството, последните са регистрирани като такива. Сайтът им е напълно активен и до момента.

За мен – въпросния взискател, остава възможността да се опитам да дам гласност на поредното безобразие в държавата ни.

През 2007 г., с влязло в сила решение по гр.д № 23288/2006 г., ”ТРАВЪЛ ТВ” ООД беше осъдено да ми заплати 354, 24 лв. обезщетение и разноските по делото.

Спазвайки законоустановения ред, представих изпълнителния лист последователно при двама съдия-изпълнители: Василка Илиева и Мариян Петков. Последният твърди, че е извършил всички допустими процесуални действия и е в невъзможност да събере присъдената ми сума. Няма причини да не му вярвам – проверил човекът: - няма недвижими имоти, няма моторни превозни средства, само две сметки, ама празни…и, забележете, С НАЛОЖЕНИ ЗАПОРИ ВЪРХУ ТЯХ!!!!

Значи, ако е успокоително – не само аз съм измаменият, не само от мен се крият!

НАЙ – МЕКО КАЗАНО ВЪЗМУТИТЕЛНО Е ДА НЯМА ЗАКОННО СРЕДСТВО ДА СИ СЪБЕРЕШ ДЪЛГОВЕТЕ – ДОРИ ОТ ТЕЛЕВИЗИЯ!
А ТЯ СИ РАБОТИ И ПЕЧЕЛИ!

И как да повярвам в липсата на какъвто и да било орган или институция, която да оказва някакъв контрол върху въпросната медия!

Например, господата от Съвета за електронни медии: - не е ли тяхно правомощие /а може би и задължение/ да контролират работата им и да не допускат подобни прояви на недобросъвестност и некоректност, които рефлектират и дискредитират и останалите им събратя в медийното пространство?

Активизираната в последно време Национална агенция по приходите като нормален ли приема факта, че цяла една телевизия НЯМА НИКАКВИ ПРИХОДИ, но излъчва програма? И ако се намесят по съответния начин, дали няма да открият интересни факти във въпросното дружество? /уверен съм, че има какво: през 2006 г., само благодарение на личното ми настояване, беше подписан трудов договор…/.

Тъжно и смешно за обикновения гражданин е установеното от съдия – изпълнителя, че телевизията длъжник ИМА САМО ПРАЗНИ БАНКОВИ СМЕТКИ.

От какво се издържа тогава тази телевизия?! Как плаща на работниците си? По какъв начин рекламодателите плащат на нея – рекламиращата ги телевизия ? Нали плащанията задължително трябвало да са по банков път?

Очевидно наглостта е безспорния белег на всички измамници в нашето общество.
Очевидно е и че са недосегаеми.
Надявам се поне да бъдат дискредитирани – пак от техни „колеги” в медийното пространство, от тези, към които се обръщам и на коректността, почтеността и желанието им за борба с подобни прояви искрено разчитам!

Надявам се също законодателите ни да проумеят, че за да съществува вяра в правосъдната ни система, трябва да се създадат закони, даващи възможност за изпълнението на съдебните актове. Иначе последните си остават листчета хартия и отчетена бройка на решени дела.

Това е копие от Изпълнителния лист, издаден от съда.

BLAZE BAYLEY - "Promise And Terror"

В новият си солов албум, Blaze Bayley ни предлага логичното музикално и текстово продължение на прекрасния “The Man Who Would Not Die”. Обаче… някак си този път не се е получило.

“Promise And Terror” е пропит от депресия и обреченост албум – до последната дума и последната нота. Липсва енергичността, скоростта и химновостта на предходникът му. Има скоростни попадения като отварящата резачка “Watching The Night Sky”, но като цялото темпото е средно. Всъщност не това е основният проблем на албума. Той се корени в липсата на запомнящи се мелодии, които се запечатват в съзнанието ти на мига и си ги тананикаш със седмици наред. Песните се носят една след друга и почти се унасяш в монотонността на мелодиите.

Все пак, когато може, Blaze доказва класа, като в невероятното, пропито до болка с мейдънско чувство, двойно китарно соло в “Surrounded By Sadness”, която прелива в също толкова добрата “The Trace Of Things That Have No Words”.

Мисля, че оценката на албума е справедлива, защото този прекрасен музикант и композитор (колкото и да не харесваме престоят му при “девиците”) може много повече. Доказа го с перфектни албуми като “Silicon Messiah” и “The Man Who Would Not Die”. Харесва ми посоката на втежняване, която започна с предишния албум – китарите са по-здрави отвсякога, а ритъм секцията е отлично сработена. Остава само онзи “фактор Х”, който превръща добрите албуми във велики.

7/10