Забравените олдскуул класики - част 2

След като публикувах топ 10 на забравените метъл класики, имаше много въпроси защо съм пропуснал тази или онази група, затова продължавам със следващата десетка...

ANGEL DUST – “Into The Dark Past”, 1986

Това е наистина легендарен албум за цялата немска хеви, спийд и траш метъл сцена. ANGEL DUST са една от най-тачените от феновете групи, които продължиха да са с култов статус дори след като значително смекчиха стила при реформирането си в края на 90-те. Тук обаче говорим за спийд метъл от най-висока класа, на границата на траша. Всяко от 7-те парчета (плюс интро) се отличава със страхотни мелодии, безмилостно темпо и зверски рифове, повлияни от ранната METALLICA. “Into The Dark Past” все още не е преиздаден официално на диск, което превръща оригиналното издание на винил в една от най-търсените колекционерски рядкости сред метъл маниаците. Това е албум, който никога не омръзва и може да намери място в колекцията както на всеки фен на класическото хеви, така и в тази на най-умопомрачения SLAYER фанатик. Тази година чакаме нов албум от ANGEL DUST, въпреки че от оригиналния състав на бандата в момента е останал единствено барабаниста Dirk Assmuth.

Непременно чуйте: “Legions Of Destruction”

AGENT STEEL – “Skeptics Apocalypse”, 1985

Не можех да повярвам на късмета си когато преди няколко години Century Media преиздадоха първите два култови албума на AGENT STEEL и си ги купих веднага с настървение. Това е групата на уникалния китарист Juan Garcia, който можете да чуете в още две легендарни олдскуул банди – ABATTOIR и EVILDEAD. Скоростта на свирене е внушително висока, почти траш, но това, което отличава AGENT STEEL най-много от множеството са невероятните, пронизително-високи на моменти вокали на John Cyriis. Понякога ми напомня на малко по-грубоватичък и рязък Geoff Tate. Композициите са изпипани превъзходно, двойните китарни сола Kilfelt-Garcia са навсякъде, а ритъм секцията е неуморна и удивително прецизна като за дебютен албум. Мелодия, скорост, мейдънски двойни китари и уникален вокал – това са AGENT STEEL!

Непременно чуйте: “Agents Of Steel”

HOLY TERROR – “Mind Wars”, 1988

Интересен факт е, че единият от китаристите в дебюта на AGENT STEEL – Kurt Kilfelt – е основателят на HOLY TERROR. Една от най-самобитните и оригинални като звук американски спийд/траш банди, за съжаление момчетата оставят зад себе си само два студийни албума. “Mind Wars” e вторият от тях и смазва от първата минута с френетично изсвирени китарни партии и комплексна структура на парчетата. В този албум няма нищо шаблонно и няма начин да скучаете дори за миг. Границата между спийда и траша отново е трудно доловима, но доколкото и тук мелодията е силно застъпена, може би е по-логично да говорим за спийд метъл. Вокалите са също много специфични, с много изразност и въздействие. Наистина е жалко, че толкова много талант не намира израз в повече албуми, защото HOLY TERROR са една от американските банди с най-голям потенциал в края на 80-те.

Непременно чуйте: “The Immoral Wasteland”

ABATTOIR – “Vicious Attack”, 1985

Ето този албум е истинска забравена олдскуул класика. Втората група в класацията, в която е замесен Juan Garcia, ABATTOIR също се отчитат само с два албума в средата на 80-те, преди да потънат в забвение. Дебютът “Viciois Attack” е доста по-суров като звук и предлага по-праволинеен и хеви-метълски като подход спийд метъл в сравнение с AGENT STEEL. Тук акцентът е повече върху ударната сила и агресията при изпълнението на парчетата, отколкото върху китарните дуели. Има и нещо много пънкарско като настроение в този албум. Труден е за намиране, но си заслужава усилията. Групата в момента е активна и чакам с интерес нещо ново, а дотогава можете да хвърлите едно ухо на трашърите ANGER AS ART, където се подвизава вокалът Steve Gaines.

Непременно чуйте: “Vicious Attack”

DESTRUCTOR – “Maximum Destruction”, 1985

DESTRUCTOR в никакъв случай не са нито най-техничарската, нито най-сложната като композиции, нито групата с най-силен вокалист в класацията, но те компенсират всичко това с неподправен, истински, чист изблик на енергия и ентусиазъм. Дебютът им “Maximum Destruction” дори не е най-силният албум в дискографията им, но съм го поместил тук защото е издържал теста на времето, за разлика от наистина невероятният им последен албум от 2007-ма – “Forever In Leather”. Стилът е корав, американски спийд метъл, с много надъхани вокали и кадърна ритъм секция. Преди 2 години ги гледах наживо на фестивала Wacken Open Air и от шоуто им усетих на 100% що е то истински, неподправен, безсмъртен олдскуул метъл. За 26 години имат само 3 албума, но всеки от тях носи духа на музиката, която всички обичаме.

Непременно чуйте: “Destructor”

IRON ANGEL – “Hellish Crossfire”, 1985

Отново германци. И те като американските си събратя събират сили само за два албума, но какви! И досега сред феновете на спийд метъла се носят легенди за “Hellish Crossfire”, който е толкова обичан албум, че една банда от младите надежди на немската траш сцена се е кръстила именно на него. В музиката на “железните ангели” има страшно много класическо хеви в стил ACCEPT и JUDAS PRIEST, но скоростта е завишена значително, а вокалите са доста минималистични. Безспорният талант на групата да композира запомнящи се мелодии, градящи се на основен риф, който се повтаря многократно в хода на песента, класически звучащите китарни сола и неоспоримото качество на самите песни, превръща дебюта на IRON ANGEL в най-несправедливо забравената класика на немския траш и спийд.

Непременно чуйте: “The Metallian”

LOUDNESS – “The Law Of Devil’s Land”, 1983

Сред мнозинството от траш и спийд албуми в тази десятка, едно от двете изключения е този албум на японците LOUDNESS. Реших да включа третият им албум, в който те все още пеят на родния си език и който е смятан от мнозина за най-доброто в творчеството им. LOUDNESS са незаслужено пренебрегвани от години заради японския език, но мога с ръка на сърцето да твърдя, че “The Law Of Devil’s Land” е един от най-силните хеви метъл албуми от златните години на стила. Усетът за мелодия е уникален, като във всяко едно от деветте парчета ще откриете или безумно соло на Akira Takasaki или незабравим припев, който ще си припявате дни наред. А в крайна сметка текстовете изпети на японски са една чаровна подробност, която допълнително отличава LOUDNESS от десетките хеви групи по това време.

Непременно чуйте: “In The Mirror”

PARADOX – “Heresy”, 1989

PARADOX са считани за немския еквивалент на METALLICA, което според мен не е много далеч от истината, с уговорката, че става въпрос за “старата” METALLICA. Подобно на повечето групи в класацията, немците издават само два албума в “класическия” си осемдесетарски период, преди да възкръснат в началото на новото хилядолетие. Вторият им албум “Heresy” е без съмнение най-стойностната музика, която успяват да сътворят за четвърт век кариера. Говорим за техничен, много мелодичен траш, с вокалист, който упорито се стреми да пее, като освен това демонстрира и доста завидни умения на китарата. Солата са наистина невероятни! Въпросният Charly Steinhauer е единственият останал оригинален член на бандата, но имайки предвид страхотният миналогодишен албум, едва ли смята скоро да се отказва. Жалко, че наскоро се разминахме на косъм да ги видим в София, но… кой знае?

Непременно чуйте: “Heresy”

S.D.I. – “Sign Of The Wicked”, 1988

Много пънк настроение, купонджийски текстове, недотам добра продукция и незабравими спийд класики – това е вторият албум на немците S.D.I. Шестминутната “Coming Home” звучи като извадена от първия “Keeper” на HELLOWEEN или от “Port Royal” на RUNNING WILD, изсвирена двойно по-бързо и без претенция за сложна структура и разгърнатост на композициите. Парчетата в “Sign Of The Wicked” се градят на изумително простовати на пръв поглед мелодии, които обаче безкомпромисно заемат място в съзнанието на слушателя и отказват да излязат оттам с дни наред. S.D.I. оставят зад себе си само три албума, които обаче са сред най-обичаните от ценителите на качествения метъл с по-небрежно и неглиже отношение към света.

Непременно чуйте: “Coming Home”

TRANCE – “Power Infusion”, 1982

Този албум на немците TRANCE ме свари абсолютно неподготвен. Признавам си. Не бях запознат дори и малко с историята на тези германци, когато по някаква случайност чух в youtube “Heavy Metal Queen”. Това което ме връхлетя е страхотен, много мелодичен, изсвирен с професионализъм и стръв, класически немски хеви метъл! След като прослушах почти цялата дискография на TRANCE, за мое разочарование се оказа, че “Power Infusion” е единствен проблясък на гениалност у бандата. Е – не са единствените, които успяват да създадат само един класически албум, затова нека не ги виним. Тук всяко парче без изключение е великолепен израз на това което обичаме най-много у немската тежка школа. Бих оприличил TRANCE на един доста втежнен и метализиран вариант на SCORPIONS, но това е доста условно. Припевите са жестоки, китарите са като изсвирени от ветерани в жанра (говорим за едва вторият им албум!), а балада като “Children Of Illusion” допълва по перфектен начн цялостното впечатление от този албум. Намерете си този бисер и няма да съжалявате.

Непременно чуйте: “Storm & Thunder”

NEVERMORE - "The Obsidian Conspiracy" (Century Media)

The great hope for metal – with a new album! The great hope that after Maiden, Sabbath, Priest, not all will be lost for metal. This hope is Seattle’s Nevermore with their eighth studio album (if we count the “In Memory” mini), entitled “The Obsidian Conspiracy”. After the furor “This Godless Endeavor” caused 5 years ago, a long creative pause was a logical step for the band to get enough inspiration, in order to be capable of releasing a successor, at least as good as its predecessor. During those 5 years some important things happened, such as the releases of the great “The Year Of The Voyager” DVD, the Jeff Loomis and Warrel Dane solo albums, аnd Nevermore’s decision to get back to having only one solo guitar player (Steve Smyth was the other one in “This Godless Endeavor”).

So, finally it is time for a new album, and the expectations are expectedly raised sky-high. For me at least, this was the most eagerly awaited album for this year, along wit the new Iron Maiden. From the very first dense riffing of the short opener “The Termination Proclamation”, it is once again clear that Nevermore’s class is unthinkable for 9 out of 10 bands in the genre. A hitter, which is very suitable to open the album, bringing us onto the gloriously epic “Your Poison Throne”. Here, as well as in the following “Moonrise (Through Mirrors Of Death)”, the composition is developed to scary levels, with much density in phrasing and emotion. Nevermore, similarly to one of my other favourites – Queensryche, have perfected the art of concentration what they have to say into the music of 4-5 minutes, with the result being a memorable song and not a pile if technical pretentiousness. These two tracks put forward one of the main differences between “The Obsidian Conspiracy” and its two predecessors – the guitar solos of Loomis are very structured, harmonic and melodic. While there was a hint of showmanship in the previous album, here everything is subordinate to the song idea and the overall mood of the specific song. “And The Maiden Spoke” impresses with the always-so-wonderful vocals of Warrel, as well as with great lyrics and “Emptiness Unobstructed” is undoubtedly the song with the most “hymnal” chorus. Depression reaches universal dimensions in “The Blue Marble Аnd Тhe New Soul” where the musical development is composed masterfully, with a stunning climax. “Without Morals” strikes once again with a memorable chorus (perhaps a little bit too “hit-single” in mood) and the best solo in the album. The fact that the guitar melodies are built by much more than one guitar makes me wonder if the band will take a second guitar player on the road again. “The Day You Built The Wall” is probable the most unmemorable track in the album, composed by a formula that such talented musicians could use to create at least 30 more similar songs with ease. This doesn’t man at the least that the song is weak. It is just to say that this one, along with the opening track, don’t shock with originality and unexpected musical twists and are the only songs that don’t demonstrate the potential of the remaining eight to build on new impressions with each listen.

The album ends with the magnificent and most diverse in tempo changes “She Comes In Colors” and finally the eponymous composition, which is an absolute triumph of the class of Nevermore’s rhythm section. “The Obsidian Conspiracy” is the fastest (almost thrash) track in the new album, with insanely heavy riffing and virtuoso soloing, going throughout most of these 5 minutes of metal perfection.

It is too early to say whether this album will be the best in Nevermore’s discography. However, what I can clearly say is that “The Obsidian Conspiracy” is an album, deserving to be released with the “Nevermore” logo on the artwork. And this is more than enough when you have raised the bar so high that it can be reached by only you and noone else. In a world of “copy-paste” albums and less and less bright individualities, Nevermore are still a breath of fresh air, offering us the next collection of music, that can be called “art” and that will not become boring after the third spin.

9/10

Stoyan Tsonev (Z-Rock Radio)

NEVERMORE - "The Obsidian Conspiracy"

Голямата надежда на метъла – с нов албум! Голямата надежда, че след Maiden, Sabbath, Judas, не всичко ще умре. Това са сиатълците Nevermore с осмия си студен албум (ако броим и мини-то “In Memory”), озаглавен “The Obsidian Conspiracy”. След фурора, който предизвика преди 5 години “This Godless Endeavor”, беше логично групата да си даде дълга творческа почивка, която да ги зареди с достатъчно вдъхновение, за да са в състояние да издадат наследник, който е поне толкова добър, колкото предшественика си. През тези 5 години се случиха 4 значими неща: излязоха страхотното DVD “The Year Of The Voyager” и соловите албуми на Jeff Loomis и Warrel Dane, а Nevermore отново се лишиха от услугите на втори китарист (в “This Godless Endeavor” това беше Steve Smyth).

И така – най-сетне дойде моментът за нова творба, а очакванията отново се вдигнаха до небесата. Поне за мен това бе най-чаканото издание за тази година, заедно с новият Iron Maiden. Още от откриващите плътни рифове на кратичката “The Termination Proclamation”, за пореден път се убеждаваме, че класата на Nevermore е недостижима величина за 9 от 10 групи в жанра. Ударно парче, подходящо за старт на албума, което преминава в тържествено-епичната “Your Poison Throne”. Тук, както и в следващата “Moonrise (Through Mirrors Of Death)”, композицията е разгърната до плашещи нива, с много натовареност на изказа и емоцията. Nevermore, подобно на други мои любимци – Queensryche, умеят до съвършенство на концентрират това, което искат да кажат в рамките на 4-5 минути, като в крайна сметка резултатът е една запомняща се песен, а не сбор от технична претенциозност. В тези 2 парчета особено ясно изпъква една от основните разлики между “The Obsidian Conspiracy” и двата му предшественика – китарните сола на Loomis са много структурирани, хармонични и мелодични. Докато в предишния албум при солирането имаше една идея показност в повече, тук всичко е подчинено на песенната идея и на цялостното настроение на конкретното парче. “And The Maiden Spoke” впечатлява с обичайно великолепните вокали на Warrel, както и със страхотен текст, а “Emptiness Unobstructed” е без съмнение песента с най-химнов припев в албума. В “The Blue Marble Аnd Тhe New Soul” депресията достига вселенски измерения, а цялостния развой на парчето е композиран изключително майсторски, като кулминацията е потресаваща. “Without Morals” отново удря с много запомнящ се припев (може би малко по-„хитов” от очакваното) и с безспорно най-доброто соло в албума. Това, че мелодията в солата е насложена от поне 2 китари, ме навежда на мисълта, че е много възможно за турнето отново да бъде привлечен втори китарист. “The Day You Built The Wall” е поне за мен най-незапомнящата се песен в албума, която е композирана по един тертип, от който музиканти с таланта на сиатълците могат да направят още 30 подобни парчета с лекота. Това не означава в никакъв случай, че парчето е слабо. Тази песен, както и откриващата, за разлика от останалите осем, просто не фрапират с оригиналност и неочакван обрат при структурирането на китарните и вокалните мелодии и са единствените парчета, които не носят потенциала на останалите да допринасят с нови усещания при всяко следващо слушане.

Албумът завършва с великолепната и най-разнообразна откъм смяна на темпото “She Comes In Colors” и едноименната композиция, която е абсолютен триумф на класата на ритъм-секцията на Nevermore. “The Obsidian Conspiracy” е най-бързото (почти траш) парче в новия албум, с рифове, мачкащи като валяк и виртуозни сола, изпълващи по-голямата част от тези 5 минути метъл съвършенство.

Все още е рано да се каже дали този албум е най-добрият в дискографията на Nevermore. Това, което мога спокойно да заявя е, че “The Obsidian Conspiracy” е албум, достоен да бъде издаден с логото на Nevermore върху обложката. А това не е малко, когато си вдигнал летвата, толкова високо, че може да бъде надскочена единствено от теб и никой друг. В един свят на „копи-пейст” албуми и все по-малко ярки творчески индивидуалности, Nevermore продължават да са глътка свеж въздух, предлагайки поредната колекция от музика, която може да бъде наречена изкуство и която няма да омръзне след третото слушане.

9/10

SAVAGE GRACE и EXUMER - една сбъдната олдскуул фантазия

Когато беше обявен преди 2-3 месеца, този концерт съвсем спокойно можеше да мине за някоя първоаприлска шега. Кой? SAVAGE GRACE и EXUMER? За първи път в България? Групи, несъществуващи от над 20 години? Тези от "Art BG" луди ли са?

Тези, които не вярваха, могат единствено да съжаляват за изпуснатата възможност да присъстват на един от най-смазващите, искрени и съкровени като изживяване и атмосфера концерти. CLAYMORE забиха пред твърде малко, но отдадени фенове своят си "почернен" дет метъл и доказаха за пореден път, че са една от родните групи, на които винаги може да се разчита за качествен съпорт.

Гърците OMEGA направиха изключително добро впечатление на една публика, която почти не ги познаваше. Стилът беше суров траш, с много олдскуул блек атмосфера, на моменти напомняща VENOM и HELLHAMMER. Добрата новина е, че съвсем скоро ще ги видим отново в София, а фронтменът на групата е с български произход.

Към 21:30 на сцената се качиха единственият оригинален член на SAVAGE GRACE - Chris Logue и няколко страхотни музиканти, които попълват настоящият концертен състав на една от най-култовите и ценени 80-арски спийд метъл банди. Феновете в "Open Stage" вече бяха около 150-200 и още от първите акорди запяха класиката "Bound to Be Free". Това отварящо сета парче беше единственото, по време на което звука не беше добър, но още със следващото, всичко с озвучаването беше на прилично ниво. Неистово куфеене, крясъци на екзалтирани фенове и проблясъци на безброй нашивки, на фона на страхотни парчета като "After the Fall From Grace", "Master of Disguise", "Into the Fire", "We Came, We Saw, We Conquered" - това беше обстановката в продължение на около 70 минути безмилостен американски спийд. Chris беше с типичната кърпа на главата, черни кожени ботуши и чисто бяла риза, жестикулирайки с ръце към публиката преди всяко парче. Много приятно впечатление направиха страхотните му вокали и това, че този човек наистина кърви с цялото си сърце за метъл каузата. Всички, които бяха там видяха сълзите, които потекоха от очите му по време на "The Dominatress"... коментарът е излишен. SAVAGE GRACE се сбогуваха с българските си фенове с два жестоки кавъра на "Burn" и "Exciter" (Chris се справи дори с изродските вокали на Halford!!! Респект!).

В 23:10 удари и заветният час чакан от всички фенове на тевтонския траш - дебютът на EXUMER на родна земя. Фронтменът на немците Mem Von Stein (с който имах възможност да си поговоря надълго и нашироко и който е страхотен пич) се раздаде на макс от първата до последната секунда. С откриващата резачка "Winds of Death" пред сцената се заформи страховито меле, което не спря до самия край на шоуто. Вторият албум на Exumer "Rising from the Sea" беше представен от общо 3 парчета, като всички останали бяха от класическия "Possessed by Fire". Имаше и две специални изключения за българските траш фенове - 2 чисто нови парчета ("Devil Chaser" и "Waking the Fire"), които трябва да намерят място в новия албум на EXUMER, очакващ се тази есен. Всеки, който беше дошъл в "Open Stage" тази вечер, стана свидетел на поредното доказателство, че истинската любов към метъла никога няма да умре. Вокалът на EXUMER, без да се замисли, се хвърли в стейдждайвинг по време на едно от парчетата, а феновете бяха от 14-15 годишни момиченца (заклевам се!) до 40-годишни страховито татуирани траш маниаци. Имам един приятел, който е ню-метъл фен и който е твърдо убеден, че феновете на олдскуул метъла са само и единствено над 25-годишни. Е - ако беше видял публиката тази вечер, щеше да получи инфаркт. По време на първия бис - заглавното парче от "Possessed by Fire", около 10-ина фенове (сред които и единият от организаторите от "Art BG"!) се качиха на сцената, смесвайки се с членовете на EXUMER, за да изпаднат в тотална истерия.

Злокобен, автентичен, радикален немски траш за най-отдадените и непримирими фенове на тази музика в България. Да - не бяхме много, но бяхме там, изживяхме поредната страхотна метъл вечер, накупихме си тениски и нашивки и ще имаме какво да разказваме доста месеци наред! Поздравления към "Art BG" за поредният реверанс към колекционерите и феновете на "забравените", но златни групи от 80-те.